Въпреки, че няма официални мачове това лято, испанският специалист Хосе Мария Бусета проведе три лагера с женския национален отбор. В събота бе последния мач на избраничките му, загубен от Швеция в Самоков.
Преди да се върне в родината си, испанският специалист изрази своите впечатления за ситуацията на женския баскетбол в България и тази в националния отбор за жени.
- Г-н Бусета, бяхте почти цялото лято в България, какво видяхте?
- Много съм щастлив да съм в България. Още преди няколко месеца, когато поех тази работа, бях много ентусиазиран за това. Сега, след три месеца, отново мога да кажа, че съм щастлив да съм тук. Ситуацията в женския баскетбол в България е много трудна. Трудна е, защото нямаме много отбори, нямаме много играчи. Междунардоните резултати съответно не са добри. Видяхме как се представи националният отбор за кадетки до 16-годишна възраст и тимът за девойки до 18-годишна възраст. Нямат никакви успехи. Наистина, 20-годишните се представиха по-добре, станаха 10-и. А жените - те не са играли на европейско първенство от 16 години. Тази година нито една българка няма да играе в Евролигата. Нашите състезателки изглеждат много по-малки и слаби в сравнение със съперничките си на международни прояви.
- Каква е оценката ви?
- Трудно ми е да го кажа, но трябва да бъда честен. Мисля, че трябва да направим нещо. Защото ако не направим, бавно и полека женският баскетбол умира. Виждам, че хората в баскетбола в България са много ентуиазирани. Но наистина трябва да направим нещо различно.
- Какви са проблемите?
- Един от проблемите е, че много от състезателките не работят за физическа подготовка. Това се вижда на всяко международно състезание. Българките се различават от другите - те са малки, слабички. А съвременните баскетболистки са силни, здрави, с широки рамене. Това е различен баскетбол и с такива съпернички е трудно да се съредноваваш. Невъзможно е да печелиш мачове, ако не си силен и не можеш да играеш интензивно цял мач и да играеш агресивно в защита по 40 минути. Трябва да сменим и стила. Другите отбори използват по 8, 10 или 12 състезателки на терена. Не е възможно да играем по цял мач само с пет състезателки. Този баскетбол е свършен. Гледах мачове тук. Един отбор печели с 30 точки разлика, но въпреки това на терена остават само 5 момичета, другите не играят. Затова е нормално, че момичетата не искат да практикуват баскетбол. Ако решиш да станеш баскетболист, ти ще искаш да играеш. Не да седиш на резервната скамейка. Видях възрастови групи, в които има само 50-на играчи. Не добри или лошо. Това са всички. И от тях трябва да се избере национален отбор. Но това е нормално, защото другите не идват в залата тъй като не искат да седят по цял мач на пейката. Разбираемо е да се отказват. Тези, които играят пък, не могат да играят интензивно по 40 минути всеки мач. В Самоков видях националния отбор по волейбол на България. Учудих се и попитах дали са българки. Попитах се, защо тези момичета не играят баскетбол. Те са високи, силни, но и хубави жени. Те изглеждат все едно са от друга страна. Явно има високи и силни жени в България, но проблемът е, че не са в баскетбола. Проблемът е наш, и ваш и мой, защото сме на един кораб. Трябва да намерим начин как да вкараме в залата за баскетбол такива жени. Тези волейболистки, които видях, сигурен съм че те работят много и за тях се работи много. Можем да направим същото.
- Какво решение има на този проблем?
- Ключът за нашия спорт, както и във всяка друга страна, която развива баскетбола, са добрите треньори. В България има много много малко треньори. Сигурен съм, че много от тях са много компетентни, но много от тях са уморени. Те са прегорели и уморени и малко. Видях как един треньор води няколко отбора, няколко възрасти. Това е невъзможно, защото в треньорството има един артистичен момент и това изисква да се работи с малък кръг от хора и състезателки. Най-важното за един треньор не е колко много знае, а колко много учи своя отбор. Това е много важно. Важно е колко време си на терена с играчите си и до колко ще ги научиш. Много е трудно да го правиш с много отбори. Няма млади треньори. Аз не съм млад. Нямам нищо против по-възрастните, те знаят много. Но няма младо поколение. Трябва да работим за това. Ние, по-опитните, няма да сме в залата вечно. Трябва да подготвим млади наследници. Предлагам на федерацията да изготви специална програма за млади треньори. Така ще имаме и нови играчи. А освен това младите треньори ще вкарат в баскетбола нов ентусиазъм, нова енергия. Имаме нужда от това, защото в момента женският баскетбл, който обичаме, умира. Това е много сериозен елемент. Всички знаят този проблем. Аз съм много щастлив с асистента си Борислава Мандур. Тя върши страхотна работа. Имаме нужда от хора от нейното поколение, да дойдат, да работят, да помагат. Аз виждам, че има млади хора, които са ентусиазирани, които имат енергията да променят ситуацията. Трябва да бъдем оптимисти. Но трябва да разберем реалната ситуация. Аз мога да кажа: „Много съм щастлив, това онова", и после да си отида в Испания. Аз съм тук да бъда искрен. Не може да се разчита само на федерацията да работи. Това е прекалено лесно. Проблемът и решението му не се крият в един човек, който да може да оправи нещата. Женският баскетбол е много малък свят и всеки трябва да помага. Трябва да помагаме на хората да си вършат работа. Знам, че федерацията полага много усилия. Но не е само федерацията, която трябва да върши работа. Това е отговорност на всички. Сега никой не поема лична отговорност, вината все е на някой друг. Трябва да мислим „Какво мога да направя Аз?!"!
- А какво положително видяхте в България?
- В женския национален отбор видях нещо, което е много важно. Намерих играчи, които показаха огромно желание да работят, огромно себеотдаване. Играчи, които искат да се развиват, да се учат и да се променят. Въпреки че нямахме официално състезание, те пропуснаха почивката си, оставиха семействата си, и бяха в залата с мен през цялото време. Те показаха, че имат куража и желанието да играят за България. Това е изключително важно. Когато дойдох, ми казаха, че ако направя три лагера, на последния ще бъда само аз. Не е вярно, че състезателките не се интересуват да играят за националния отбор. Напротив, има такива и те дойдоха без пари да играят за своята страна. И ние трябва да използваме тяхната енергия и желание и да им помогнем да се развиват, да им дадем възможност да се развият като още по-добри играчи. За това аз разчитам само на играчи, които искат да играят за България, които имат мотивация за националния отбор, които са горди да са в националния отбор. Това е важно във всички страни. Ако нямаше такива състезателки, аз нямаше да дойда. Нямаше да има смисъл въобще да се прави нещо и можехме да спестим тези пари. Бях много щастлив, че намерих играчи, които бяха готови не само да дойдат на трите лагера, но и да работят много здраво. Какво ако не играем още 2 или 4 години на европейско?! Аз съм тук, за да създадем нещо ново. Проблемът не е, че не сме били на европейско първенство 16 години. Просто трябва да променим нещо.
- Какво ще кажете за играчите, които повикахте?
- Това е интересен детайл. Имахме 27 състезателки. 17 от тях бяха за пръв път в националния отбор. 11 от тях играха за първи път в международен мач с екипа на България. 16 бяха на възраст под 23 години. Само две бяха над 30-годишни. Имаме много състезателки под 23-годишна възраст, които имаме интерес да развиваме. Но отоборът не е затворен за тези над 30-годишна възраст. Ето, Зоя Станоева, дойде и тя беше много добро решение за отбора. Тя иска да играе за националния отбор и има какво да даде. Свършихме много работа. Един международен турнир е много по-различен от национално първенство. Много по-трудно е, защото е свързано с пътуване, един мач, втори мач. Случва се да загубиш, но трябва бързо да се възстановиш, да фрустрираш, да превъзмогнеш фрустрацията. Това е националният отбор.
