Стоян Добрев: Човек трябва да се доказва всеки ден!

Стоян Добрев даде интервю за предаването "Код спорт" по TV +. На олимпийските игри в Рио де Жанейро, под негово ръководство, сърбинът Давор Щефанек стана олимпийски шампион по борба. Добрев има успешна кариера и като състезател. Той е двукратен европейски шампион от първенствата в Безансон през 1995 г. и в София през 1999 г. Спечелил е бронзови медали от Европейското първенство в Истанбул през 1993 г. и Световното във Варна през 1991 г. Носител на златния пояс "Никола Петров" през 1993 г.

- Стояне, как в една страна, в която колективните спортове са на пиедестал, се прие триумфът на един борец?

- Давор Щефанек направи нещо невиждано за мащабите на нашите балкански територии. В Сърбия бе приет с голяма гордост. Очакваше се да вземе този медал, въпреки че това желание бе малко смело. Опитът, който имах като треньор и времето, което прекарах с тях - около три години и девет месеца, ми даваха надежда да вярвам, че може да постигна такъв успех с него. Наясно сте, че в спорта може да си направил всичко както трябва и дори повече, но пак нещо да се случи в този ден, защото всичко се решава в едни пет часа. Специално в борбата целия труд, който си положил се решава в тези пет часа. Наистина в този ден може да не си спал както трябва или да не се чувстваш добре. Но ние бяхме готови за всяка една ситуация. На мен ми направи впечатление като треньор и за сетен път се убедих в моите виждания и методика, че на първо място стои вярата в себе си, трудолюбието и най-вече психологията. За мен спортът е 80 % психология - може да си много готов и отдаден, но ако главата ти не е както трябва и не вярваш в себе си, няма да се получат нещата. Давор точно това ми показа - когато вярваш силно и си убеден в собствените възможности, има голям шанс да успееш. Точно с това надделя над другите - с вярата в себе си и с постоянния упорит труд, който даваше на тренировките. Щефанек е много противоречива личност. Преди да отида в Сърбия той беше голям талант, но дисциплината му беше на много ниско ниво. Първата задача, която си поставих като треньор беше да ги опозная. Точно това нещо ми каза президентът на федерацията Желко Трайкович, един уникален човек: "Стояне, спокойно, искам първите два-три месеца само да ги гледаш и да ги тренираш, без нищо да казваш и всичко ще ти излезе като на картина". И наистина в първите два месеца аз само им водех тренировките, но не казвах нищо по дисциплината, начина на живот, храната, лягане и ставане, нищо не им бях поставил като задачи. Излезе както каза Трайкович - един си ляга късно, другият яде съвсем различни неща, третият го боли крака... Точно в този период бях дал пълна свобода на Давор и видях, че е уникален талант. На три турнира стана безапелационен шампион и точно преди европейското ги пуснах за три дни да си отидат по домовете, да си сменят екипировката и точно там всичко го срина за секунди. Отиде при неговата приятелка, направи две безсънни нощи и на европейското първенство се провали. Тогава започнахме начисто. Казахме си каквото имаше да се казва. Запознах го с моите изисквания. Казах им, че ако искат да постигнат успехи, трябва да тръгнем по този път. Най-хубавото за мен беше, че с действията и отношението си, успях да ги накарам да повярват в мен и в работата. Реално погледнато може да си най-големият треньор в света, но ако състезателите не ти повярват, ти си нула. Убедил съм се в това във времето.

- Успехът на Щефанек не е случаен. Преди две години ти го изведе и до световната титла и си спомням, че над 50 хиляди на централния площад в Белград го аплодираха, заедно с баскетболния отбор, който беше втори на планетата. Ти беше ли там тогава?

- Да, имах голямото щастие да присъствам на това тържество. Гледайки радостта на хората, не можех да повярвам, че може да има такава еуфория от успех, сравнявайки нещата с България. У нас сме имали толкова много световни и олимпийски шампиони - уникални хора, но никога не е отдавана тази почит и това уважение към тях. Точно в този момент баскетболистите бяха станали втори, а Давор първи и имаше над 50 хиляди човека. Даже в първия момент се стреснах. Не можех да повярвам, че тази еуфория може да съществува за този успех. Това показва, че те са големи националисти и много уважават хората, постигнали успехи на такова ниво.

- Много пъти сме говорили, че със Сърбия ни дели само една граница, аза разлика от тях, нас трудно може нещо да ни обедини. Твоето мнение?

- Да не забравяме, че и те са балканска страна. Горе-долу регионът е един и същ. Това, което ми направи впечатление като страничен човек относно манталитет и култура е, че те са много по-отдадени на идеята. Имат някаква организация, която при нас във времето ни куцаше. Честно казано като отидох там в първия момент малко се стреснах, имайки предвид откъде идвам и какви условия съм имал. Въпреки всички кризи, в България има уникално ниво на подготовка и условия, които ги има в много малко страни. Говоря за центъра в Дианабад, за федерацията като организация. Отивайки там, като видях какви залички имат, се запитах къде попаднах. Казах си, че въпреки всичко трябва да успея. Усещайки погледа на федерацията, възгледа на момчетата, усетих, че може да се постигне нещо, ако имаме някакъв късмет и се опазим от контузии. Относно манталитета на сърбите - точно, когато Давор стана световен шампион, видях, че те наистина са една задружна нация. Тук, ако станеш първи, си казват: "Щом е първи, сигурно пак нещо е станало там". Не е тази почит, която се заслужава. Знаете в днешно време, за да постигнеш такъв успех какво се желае. Трябва да си подчиниш живота на 1000 %, иначе нямаш никакъв шанс - конкуренцията, интересите са огромни. Просто трябва да си на топниво, а това се постига много трудно.

- Чувстваш ли се оценен там? Спечели четири медала за Сърбия за две години, получиха и домакинства на европейско първенство тази година.

- Едно нещо знам в живота - човек трябва да се доказва всеки ден. Това се мъча да кажа и на момчетата. Независимо, че вчера сме направили световен или олимпийски шампион, всичко приключва и денят започва наново. Мисля, че никой реално не е мислил, че ще постигна тези успехи, защото като отидох да подписвам договора, идеята и желанието им беше да спечелим някъде някакъв медал. След като дойдоха успехите е нормално да се засвидетелства респект към мен и да ми дадат картбланш да правя каквото искам. Това много ми помогна в случая.

- Сега предстои нов договор.

- Да, предстои да подпишем нов договор с президента Трайкович и да продължим да работим.

- В България 12 години беше помощник-треньор в екип с Братан Ценов. През този период имаме петима световни шампиони. Доволен ли си от този период и доколко българската школа ти помага сега, когато работиш в Сърбия?

- Радвам се, че задавате този въпрос, защото връщайки се назад помощта, която получих за развитие и от Българска федерация по борба и от клубния президент Гриша Ганчев, бе голяма. В тези 12 години те вложиха много ресурс в моето развитие и това на целия екип. Искам да им благодаря, защото имах честта да бъда подпомаган от тях, да участвам в много международни състезания, в семинари. В същото време в периода, в който съм бил помощник, натрупах много ценен опит и информация. Един човек трябва постоянно да се развива.

- И затова дойде времето да станеш старши треньор.

- Да, вече отговорността е много по-голяма. Опитът, който придобих и битките, които преживяхме сега, ми помагат, защото в Сърбия съм горе-долу сам. Смея да твърдя, че е доста трудно, защото има моменти, в които очакваш малка подкрепа, но трябва сам да вземеш решението.

- Май не си много сам, имаш страхотен гръб. Шефът на баретите е зад теб - Желко Трайкович, президентът на федерацията, Ненад Лалович, президент на международната федерация. Как работиш с двамата?

- И двамата са големи фигури. За Трайкович мога да кажа, че е много скромен човек. Като отидох там да подписвам договор, изобщо не е парадирал, че е на такъв висок пост. После във времето разбрах, че е бил шеф на полицията в Белград. Ще разкажа една случка. При второто или третото ми отиване там, след като подписах договора, ме хванаха на магистралата с превишена скорост. Там са безкомпромисни и снимат със скрити коли. Колата се движи зад теб, натиска те и ти караш по-бързо и по-бързо... В един момент, когато минеш определената скорост, той те изпреварва, спира, слага буркана и казва, че трябва да ти вземе определени точки, отиваш на съд... Бях в безизходица - нито имах много пари, защото глобата беше около 600-700 евро. Искаше да ми вземе книжката и докато не донесат парите, нямаше да ме пусне. Какво да правя? Звъннах на Желко Трайкович. Той ми беше спасението, жокерът. А онзи безкомпромисен - "Не ме интересува никакъв Желко Трайкович". Обадих му се и той нервен каза - "Тръгвай и повече такива работи да не правиш". Спаси ме и тогава разбрах силата му. За тези три години и девет месеца доста неща научих от него. Той е далновиден човек, вижда няколко стъпки напред и това много ми помогна. Прави сте, че ми е голям гръб при тежки решения. Солиден човек! А що се отнася до Лалович - точно два пъти съм го виждал в Сърбия - на коктейл и на световното.

- Вече е член на МОК.

- Да, на много високо ниво човек.

- Какво те свързва професионално с Швейцария?

- Свързва ме това, че имам големи приятели, които във времето се оказаха, че наистина са верни, а за мен това е много важно нещо. Преди 18 години съм се борил в този клуб и получих едно случайно обаждане след олимпиадата. Отидох там и помогнах с каквото мога за около четири-пет месеца. Първата година постоях около пет месеца и помогнах на клуба да се изкачи от втора в първа лига. Видяха, че можем да работим заедно и да постигнем по-големи успехи, както и че съм сериозен човек. Така се завърза нашето приятелство и всяка година ходя за по три месеца като консултант. Така се разбрахме с Трайкович, че договорът ми е до септември, а октомври, ноември и декември съм в Швейцария. Така я карам вече три-четири години.

- Като състезател имаш две европейски титли, общо четири медала от големи първенства. Кои бяха най-хубавите ти години в кариерата?

- Имал съм хубави моменти. Тогава хванахме много тежко време - преходът след 1989 г. Цялата система караше по инерция още една-две години, но после това нещо се разпадна. Аз бях военизиран в ЦСКА. Тогава имаше много хубава система специално за спорта и през 1993 г. ме девоенизираха и всичко приключи. Мога да си разделя кариерата на два етапа. Първият хубав етап в моя живот като спортист беше, когато влязох в ЦСКА през 1987-88 г. до 1992-93 г. През 1991 г. спечелих първия си медал на световното първенство във Варна в кат. до 68 кг. Станах трети и с голям ентусиазъм продължих, но големият проблем тогава беше честата смяна на треньорите. Може би в този 10-годишен период, около 12 треньора се смениха. Това беше ненормално и нямаше как да се постигнат големи успехи. Вторият етап бе преди завършване на кариерата ми. През 1999 г. станах за втори път европейски шампион след петгодишно прекъсване без медал. Имах контузии, семейни проблеми. Постигнах няколко успеха, можеше и още, но времето и ситуацията не ми позволи да го направя. Не бяхме лошо поколение.

- За какво съжаляваш като погледнеш назад?

- Съжалявам единствено за олимпийските игри. За мен това е голяма болка. По-голямата част от живота ми е минала в борбата и не съм някой фантазьор, който говори празни приказки. Имали сме шанс и в Барселона, и в Атланта да спечелим медали, но за съжаление не стана. Три-четири месеца преди олимпиадата в Барселона смениха Динко Петров, лека му пръст и бяхме с нов треньор Андрей Димитров. Имаше междуличностни конфликти, които повлияха пагубно на целия отбор. Смея да твърдя, че тогава отборът наистина беше уникален. Бяха всички големи борци от старото поколение - Братан Ценов, Рангел Геровски, Атанас Комшев - всички тези светила на българската борба, които имаха по десет медала. Отидохме на олимпиадата в Барселона и не взехме нито един медал. Единствено Братан Ценов стана пети. Следващият път беше през 1996 г. на олимпиадата в Атланта - абсолютно същия сценарий. Емил Иванов бе треньор, а Васко Илиев президент. Убиха Васко Илиев, лека му пръст и смениха президента и цялата система, както и старши треньора. Реално нямаше спокойствие и целенасочена подготовка и олимпиадата пак бе провал.

- Намираш ли за логично отстъплението в българската борба и в българския спорт през този четвърт век?

- Не може да няма отстъпление, имайки предвид ситуацията в България и всички разнобойни, които се появиха. Има логика. Знаете каква беше системата -смазана машина. До 1990 г. всичко се знаеше - спортни училища, национални отбори, подготвени кадри... Казармата помагаше, когато излезеш от юношеската борба да отидеш в мъжката борба. Точно в този период от три-четири години се запълваше от спортните школи - "Левски", ЦСКА, "Славия", "Локомотив" (София). Беше уникална система за българския спорт. Имайки предвид, че това нещо се разби, нормално е да падне и нивото на българския спорт.

- В класическата борба има две крайности - от една страна, срещи със зрелища, хвърляния и обрати и от друга - равностойни, но много скучни двубои с бутане за 0:0. Защо е така и може ли това да се промени?

- Принципно може да се промени, постоянно търсят нови варианти, но това е нож с две остриета. Честата смяна на правилника не е добре за хората, които гледат нашия спорт. Сега се говори, че ще премахнат партер. Изникват нови въпросителни, ако се явят двама равностойни борци на високо ниво и пак ще има 0:0. За мен правилника, който беше на олимпиадата с партера беше напълно нормален. Но може би идеята е да принудят състезателите да рискуват повече, но за съжаление този стереотип, който е придобит в годините, много трудно се разрушава.

- Вярно ли е, че когато стана световен първенец Давор Щефанек в Ташкент през 2014 г. печели анкетата за "Спортист на годината" в Сърбия? Тя се прави от самите спортисти, като самият Новак Джокович го е поставил на първо място в своята класация?

- Да, вярно е. Това беше нещо изумително. В първия момент като ми го каза Трайкович не можах да повярвам. Джокович съм го виждал два пъти, но определено е голям човек, националист до краен предел, обича страната си и помага страшно много на държавата. Когато разбрах, че Джокович е дал своите три точки за Давор Щефанек и след това е поставил себе си, останах удивен и възхитен от този човек.

- Съпругата ти е бивша лекоатлетка, наясно е с двете страни на медала, но свикна ли с тези твои постоянни отсъствия? Разбира ли те или имаш проблеми?

- Не знам дали е съдба, но съм имал голям късмет в живота да срещна моята съпруга, която е прекрасен човек. Казва се Росица и посвети живота си на мен и на децата. Реално тя има една от най-тежките професии - да гледа децата и дава пълна подкрепа, без която аз няма как да успея. Когато се запознахме и двамата бяхме в апогея на кариерите си. Бях на 24-25 години, точно преди да стана европейски шампион в Безансон, когато се запознах с нея, а тя беше шампион на България на 400 м. Дилемата беше кой да тръгне в големия спорт. Подкрепи ме, за което съм ѝ много благодарен. Много ги обичам и живея за тях!