Един от най-успешните национални треньори по борба в класическия стил Стоян Добрев е наставник на Сърбия, с който спечели исторически 4 световни титли от един шампионат на планетата, гостува в предаването "Спортът във Фокус" на Радио "Фокус". Той коментира актуалните теми от спорта.
Да започнем с работата ви в момента. Треньор сте в Националния отбор на Сърбия при класиците, като буквално пишете историята на сръбската борба. Под ваше ръководство само от последния световен форум в този спорт имате цели четирима световни шампиони. Това не е постигано никога. Как съумяхте да направите Сърбия хегемон в този спорт?
Погледнато сега, вече като са минали тия емоции от първенството, наистина уникален успех. Може би във времето ще се оцени и ще разбере какво сме постигнали. Реално доста усилия положихме и за тези успехи, като погледнеш и казваш четири, но това са години наред много труд, много отдаденост, много постоянство и съм щастлив и горд от това нещо. Защото ти може да положиш доста усилия и да дадеш всичко от себе си и пак да не се получат нещата. Ние имахме късмет да се реализират тези момчета и тоя труд и наистина в тоя даден момент направиха борбите на живота си, както се казва, наистина с много мъжки борби, с много характер, с много голямо сърце постигнаха тези успехи и обърнаха загубени срещи. Всички хора, които гледаха и които бяха свидетели на тези борби, казаха, че с голям характер са постигнати, с много голямо желание. А това е много важно в борбата, до последната секунда да не се отказваш, до последно да се бориш. И те показаха точно това нещо, което ние във времето и в годините много пъти сме го говорили, много пъти сме работили. И аз бях им казал преди първенството, че домакинството е още по-голяма мотивация, още по-голяма енергия и ако те успеят там да постигнат тоя успех, това ще се помни за много, много дълго време. Защото и аз 1999 г. станах европейски шампион в София и до ден днешен имам мои приятели и съседи там, още си спомнят за тоя успех. Така че аз им дадох тоя пример и им казах: наистина вие сте тук в състояние да направите някакъв голям подвиг и да останете в историята на сръбската борба, за което съм много щастлив - те го направиха.
В отбора има и натурализирани състезатели, но прави впечатление, че под ваше ръководство подемът е в целия състав - Мате Немеш, Себастиан Над, Али Арсалан, който е родом от Иран, Зураб Датунашвили, който е родом от Грузия.
С Мате Немеш и Виктор Немеш, и Себастиан Над ние започнахме от самото начало през 2014 г. и съм много щастлив, защото те наистина стигнаха своя пик и показаха своя потенциал. Реално за Мате Немеш и Виктор - те са братя близнаци, като във времето по-добре стартира Виктор Немеш, който също е световен шампион от 2017 г., а Мате беше в сянката на Давор Щефанек, който е световен и олимпийски шампион, и просто Мате показа голямо търпение и дочака своя миг, защото той чака накъде около пет-шест години, което никак не е малко. Да си втори човек и винаги да си там и да тренираш, това не е никак малко и не е лесно нещо. И затова съм чист един вид пред себе си, че тоя път, по който тръгнахме, тоя трънлив път със Себастиан, с Виктор и Мате, ги доведе до много големи успехи. Мисля, че оттук натам има единствено олимпийския връх - това е, което имат за цел и за постигане на мечтите си едва ли не. А за Зураб Датунашвили, той е вече трета година при нас, три години мисля, че е при нас, и той е едно страхотно момче, което е уникален талант. Той е самороден диамант, както се казва. Но поради лошо стечение на обстоятелствата, за нас добро стечение на обстоятелствата, имаше конфликт и проблеми с Грузинската федерация, с президента на тяхната федерация - става някакъв конфликт, в който се сбиват един вид, и започват някакви тежки преговори, отиват на съд. И точно това нещо те използваха, нашата федерация. Той си отдръпна обвиненията и дойде да се бори за нас, защото той искаше да завърши кариерата си, а беше в разцвета на годините си - той беше на 27-28 години тогава. Казват, че тогава са едни от най-хубавите години за борбата. И хвана шанса си, както се казва. Имахме късмет да се намерим и аз, и той, да се допълним взаимно, защото той наистина е голям талант, но знаем, че всички таланти са малко по-икономични и не се раздават на тренировките, разчитат повече на таланта, но той разбра, че трябва да даде максимума от себе си, защото две години не се беше борил на голяма сцена - това за борбата е адски много. Да не казвам голяма приказка, но в световен мащаб някой да се откаже за толкова дълго време и след това да се появи с такива големи успехи, много рядко...има може би някъде в историята, но той го направи. Като миналата година му беше уникална година. Стана европейски шампион в Полша, във Варшава. Две седмици след това спечели квотата за Олимпийските игри в Токио. В Токио стана трети и един месец след Токио стана световен шампион, което - за една година да вземеш три медала и да направиш четири върха, това просто е невъзможно. Но ето, той показа, че това нещо наистина може да се случи, за което съм много, много, много щастлив. И аз като треньор ставам още по-уверен и още по-амбициран, защото доказваш себе си, доказваш и на тях, че тоя път е наистина правилният път. И другият борец, който казахте - Али Арслани, той също дойде преди една година при нас. Той също е много добър борец наистина, но там не е имал шанс, бил е трети човек в Иран. Сега не знам по каква линия там, принципно иранците много рядко пускат някой - аз не знам как нашият президент на федерацията Желко Трайкович, той успя да направи контакта, той успя да се договори с тях и те го пуснаха. Просто не знам как се случи това нещо, но намерели са някакъв компромисен вариант и са се договорили, и той дойде в Сърбия и постигна тоя уникален резултат за него и за държавата. Но принципно тези хора един вид направиха по-популярна борбата в Сърбия и дадоха стимул на младите момчета, които идват отдолу.
Поехте националите на Сърбия през 2014 г., както казахте преди малко. Тогава западната ни съседка нямаше голям успех на международната сцена в този спорт. Как ви приеха в началото?
Принципно аз дойдох от България. Имахме много добри успехи тук и те явно са следили цялата тая история и накрая дойдоха с такова предложение. Договорихме се и започнах работа просто от някаква амбиция. Имах мотив тези двамата братя, които ви казах - Виктор и Мате, и Себастиан, наистина имаше и трима по-опитни борци, като Давор Щефанек, Кристиян Фрис и Александър Максимович, но те бяха вече към края на кариерата си, бяха на по 28-29 години. И предполагам вътрешно за себе си те не са очаквали, че могат да отидат до тия успехи. Предполагам един от най-харизматичните спортисти, които съм имал в моята треньорска кариера - Давор Щефанек, точно той промени. Той беше един от най-недисциплинираните спортисти, които съм виждал, но също такъв голям талант. Той разчиташе само на таланта си. И там, в Сърбия, никой не може нищо да му каже. И той реално правеше това, което на него му е добре...но това не беше достатъчно да отиде и да стане световен шампион. И ние точно тези неща променихме. Имахме, естествено, много такива конфликти от началото, докато си напаснем характери, докато свикнат на моя стил на работа, докато повярват в това, но когато се получиха в края на 2014 г. успехите - Давор стана световен шампион, това беше "Уау!". Никой не вярваше и всички почнаха. В началото ни се смееха, между другото - "Хаха, сръбчетата идват", но после, като стана той, нещата се обърнаха, всички идват да те поздравяват. И реално от там вече може да се каже, че ми тръгнаха малко по-добре нещата, за да вярват момчетата и да видят, че това е пътят, който трябва да успеят, друг път няма, друг път няма. И това даде голям тласък за нашето развитие, за по-нататъшното ни развитие в кариерата на всички борци. След това Давор завоюва най-големия успех - 35 години не са имали олимпийски шампион, и стана олимпийски шампион в Рио. Така че от там тръгнаха нещата. След това Виктор Немеш стана - 2017 г., след това Кристиян Фрис стана европейски шампион. И така до ден днешен, вие ги знаете последните четири момчета.
Успехите ви не остават незабелязани в Сърбия, като вече сте бил избиран и за най-добър треньор на годината. Бихте ли ни разказали?
В Сърбия, принципно те си имат много добри треньори, в смисъл, имат добри спортове и там е много рядко нещо такова да се случи, да изберат друг човек. Но във времето доста успехи натрупахме и реално може би това ги е подтикнало да гласуват за мен, за което съм много щастлив. Наистина това е едно велико признание за мен като треньор и като човек. Надявам се, че не съм ги разочаровал след тая година. Наистина това е една година, която остава в историята. Ще се борим и занапред да постигнем това нещо, но в съвременния спорт, знаете, е доста, доста, доста трудно. Аз вярвам, че пак можем да стигнем до нещо такова, но ако е рекъл бог и са здрави момчетата и продължим, имам договор до Олимпиадата в Париж тук след две години, да помогна още малко, ако мога, на тези, по-младите, защото на мотивът са ми младите момчета, които гледат и искат всичко да попият от теб. От това по-хубаво няма за един треньор. Надявам се на тях да помогна и естествено и аз да постигна още такива успехи, да се докажа пак. Защото човек, знаете, във всяка една работа, ако ти не се доказваш всеки ден, няма шанс, лека-полека ще отпаднеш от кораба, както се казва. Така че това е моята мотивация, всеки ден да се доказвам, всеки ден да тръгвам с нов хъс, с ново желание. И точно това ми е на мен адреналинът, тия младите момчета.
Получихте и сръбски паспорт. Ще ни разкажете ли за това? Като казвам, че отличието е изключително постижение, защото за първи път сръбската държава го връчва на чужденец - не е ли така?
Да, доколкото знам, не е имало такъв случай. Те нямат, да ви кажа честно, такъв принцип на работа - да вземат чужди треньори. Те са националисти, знаете това нещо. Федерацията в лицето на нашия президент Желко Трайкович направи всичко възможно да получа сръбско гражданство и паспорт, за което казахте, за което това е голяма чест и признание един вид за добре свършена работа. Реално аз съм вече 9 години там и девета година в Сърбия никак не е малко. В началото не съм мислел, че мога да стигна до толкова дълго време, но така се развиха нещата. Паснахме си, в смисъл, досега сме точни, отговарят на нещата, на които сме се договорили, така че аз не виждам причина да си тръгвам. Но живот и здраве, времето ще покаже.
Тази година също не се вижда друг по-голям фаворит за отличието "Треньор на годината" в Сърбия, с оглед резултатите, които са още по-големи в сравнение с предходни години. Все пак четирима световни шампиони да направите в индивидуален спорт, който не е популярен в Сърбия, на олимпийски спорт...
Не мога да кажа нищо, там си има журналисти, които...Сега предполагам, че има спортове, които са с по-голямо лоби от нас - знаете, навсякъде си има симпатизанти. Ако преценят, че съм заслужил това нещо, ще съм много щастлив. Ако не решат - няма никакъв проблем. Това е един вид едно признание за труда ти, който си дал, което не е никак малко. Знаете, там повечето са любители на колективните спортове, на волейбола, на баскетбола, на водната топка, така че ще видим. Декември мисля, че е анкетата, януари ли, кога там обявяват - това не е толкова важно. Дай боже, ако стане, наистина това ще е за историята.
Да ни кажете какъв беше отзвукът в западната ни съседка за Световното първенство по борба?
Отзвукът беше доста голям. Някъде около два-три месеца преди Световното първенство федерацията наеха PR фирми, които да промоцират борбата, и реално да запознаят хората в Сърбия. Във времето назад е имало успехи, но не е толкова много популярна борбата. Сега в последните години, след Олимпиадата взеха да чуват, че съществува този спорт в Сърбия и тогава наистина й отдадоха голямо значение. Реално малко популярността на борбата се вдигна сред децата. Сега вече хората те разпознават по града, като се движиш, шампионите вече в Белград и в градовете има такива билбордове със снимки и бяха канени всички световни шампиони постоянно по телевизии, по радио. Наистина преди Световното имаше голяма организация за популярността на борбата и продължава до ден днешен, което е само плюс за нас, защото когато сме по-разпознаваеми, наистина ще има и по-голямо желание от малките, от децата. И момичета - гледам, че сега в Сърбия се надига много и женската борба. И това е много добре, защото в Сърбия, не знам дали знаете, няма спортни училища, там всичко е на школи. Ходи се на училище и вечерта, който иска, отива на тренировка, което е много трудно, да отидеш да станеш професионален спортист, но виждате, че ще справят. Особено в колективни спортове, наистина там нещата се вдигат. Наистина нашата цел, моята цел е, ако можем, да запалим повече деца за спорта борба, защото борбата е много тежък спорт. Борбата, няма сега какво да се лъжем, е контактен спорт. Той дава много. Дори ние не говорим тук за високоспортно майсторство, за професионален спорт, ние говорим за обща култура, да направим отдолу нивото, да може това дете да развие двигателни качества, да придобие доста умения - това, което е нужно на едни млади хора да тръгнат в живота, което ще им даде после и старт за живота, защото наистина борбата е един такъв базов спорт.
Как се промени спортът борба в последните години? Виждаме все повече държави да печелят медали от големи първенства.
Много популярен стана борбата. В много държави влагат адски много пари - аз това се изненадах, в смисъл в подготовка, във възстановяване, в екипировка, в участие на турнири. Това са огромни средства. И реално страни, които допреди няколко години можеш да кажеш "туристи", вече виждате, че се наместват в конкуренцията в голямата борба и тръгват да се доказват и да печелят. Защо? Защото плащат, наемат специалисти, добра организация и нещата се получават. Значи, едно от хубавите качества, когато отидох в Сърбия, беше организацията, и която е направена и президента, и реално това всичко зависи от федерацията. Федерацията прави структура, план на работа, аз си давам моята програма, но всички работят за нас. И реално когато има такава голяма подкрепа, нещата се получават. Знае се кой каква работа върши. И това беше, според мен, големият плюс, който на нас ни помогна, дори когато сме имали трудни моменти. За мен в основата на успехите е организацията. Виждам, че доста страни вече това нещо го правят. Ние не говорим за тия държави, които са обичайно, Турция, Русия, тези богатите държави, които имат много средства, ние говорим за тези, по-малките. Но вече виждаш, че и те тръгват, че и те влагат, че и те искат да се докажат и да се чуят покрай спорта. Така че трудностите пред нас стоят, но когато ти си решен и отдаден, шансът е много голям да успееш. Нали така? И надявам се, нашата цел е да спечелим, ако можем 3 квоти за олимпиадата, и оттам ако можем да спечелим на Олимпийските игри в Париж. Това е нашата цел. Но това е целта на всяка една държава, която вие ме питахте. Сега много по-трудно е да вземеш квота за олимпиадата отколкото на олимпиадата да отидеш да вземеш медал, защото на олимпиадата са 16 човека. Там с една среща реално отиваш в борба за медалите. Така че проблемът и напрежението ще е преди олимпиадата - да се вземат квоти.
Да поговорим и за родната борба. Бяхте начело на българския национален отбор заедно с Братан Ценов за период от 12 години. Какво си спомняте от това време?
Хубави години бяха наистина, трудни години. Реално аз като се отказах и веднага започнах с треньорската работа. Като си млад, нямаш опит, знания, но имаш енергия, което трябва в треньорството, защото без енергия, без желание трудно се получават нещата. В моите планове като борец не съм имал някакви такива насоки, че един ден ще остана треньор, защото това е много неблагодарна работа и много трудна работа. Ти работиш с хора, незаплатена добре и реално въобще не съм си представял, че животът ми ще се насочи в тази посока. Но така се стекоха обстоятелствата. Когато дойде време да се откажа след Олимпиадата в Сидни, Гриша Ганчев, ние бяхме тогава всички добри борци в "Литекс", в "Славия Литекс", и той реално дойде и каза: "Започваш помощник на Братан, това е положението. Чао". И аз в един момент ни напред, ни назад, викам: къде, треньорска работа? И така, отидох, леко викам: Айде тук няколко месеца докато се ориентирам накъде. И така, година-две-три. И дойдоха тогава в отбора беше и Армен Назарян, и целта беше покрай него да направим, да вкараме млади момчета. Това ми беше на мен плана, който за радост успяхме да направим. Да вземем от неговото майсторство, от неговите знания, от неговия характер, за да откраднем един вид дето се казва, и момчетата да видят, че наистина тренират с един голям борец и напредват естествено. Там се създадоха и борци, като Николай Гергов, който е световен шампион, и Явор Янакиев - световен шампион, Христо Маринов, Иво Ангелов. Това реално е един кръг от момчета, които всички успяха и станаха световни шампиони около него, покрай Армен Назарян. Това успяхме да вземем. Моята цел, аз не съм, по принцип малко се отклонихме от това, но искам да ви кажа, че привличането на чужди борци, в смисъл в случая за нас борци, или спортисти, за мен има една основна задача: да може да вдигне нивото и да предаде характер на отбора. Защото когато взимаш такъв, даваш - това са огромни пари да го доведеш тук, да го устроиш, да му даваш, ти трябва да вземеш това нещо. Не е само целта да взимаш чужди състезатели, а да лишиш нашите. Защото психологията каква е? Като вземеш чужд състезател, и той българинът вика, както сега в Сърбия: "О, няма шанс да играя. Край, приключил съм". И това беше нашата задача - да могат тези момчета покрай това голямо име, наистина да стигнат неговите качества, близко да са до него. Наистина пък те успяха. Направихме 4-5 световни шампиони от там. И аз след това, след няколко години се появи Елис Гури отникъде, дойде това момче от Албания. Баща му му казал, че ако иска да стане борец, може само в България, тук са Боян Радев, Александър Томов, и той запалил колата и дошъл тук. И така се появи Елис Гури. Ние го видяхме в началото, викам: Айде ще го вземем за партньор на Калоян Динчев. Дочака своя миг Елис - 2 години никъде не се бори той реално, защото албанската федерация не му даваше разрешение, и стана световен шампион 2011 година. Така че и той също е голям характер, голямо сърце, и той успя да се докаже. И наистина в този период, в който бяхме ние, спечелихме около 39 медала за 12 години. Армен Назарян стана 3 пъти световен шампион в този период, и както ви казах, Христо Маринов, Явор Янакиев, Елис Гури и Иво Ангелов. А Армен стана трети в Атина, Явор Янакиев стана трети в Пекин на Олимпийските игри, което беше наистина нещо голямо. Но тогава някак си не се оцени това нещо. Видя се, но това за времето си бяха уникални успехи, защото наистина времената не бяха много лесни тогава, за спорта говорим, за борба. Но въпреки всичко ние успяхме да постигнем тези успехи.
Сега вече сте от другата страна - треньор на Сърбия. Но как виждате родното представяне на последното световно първенство? И въобще шансовете на страната ни за отличия на Олимпийските игри в Париж големи ли са, с кого са свързани и кои състезатели?
България, що се отнася до класическата борба, са много добре. В смисъл имат отбор, който наистина дава предпоставки за добро представяне. Вече оттук натам е въпрос да се запази, да са здрави, добра подготовка да направят и да имат късмет. Отборът така като го гледам, Едмонд Назарян, който настина е много голям талант, оттам имаш Кирил Милов, който също е вече понатрупал опит, има вече няколко медала. Тази година стана първи на Европейското, втори на световното. Те са там, в световната борба. Всичко е в техните ръце - да са сериозни, да работят, да достигнат максималния потенциал, който го имат. Имат и още Айк Мнацаканян, който е 77 кг реално, и други млади момчета, които са в други категории. Но реално като отбор наистина има перспектива. Желая им успех. Дано всичко да е наред и те вземат медал. Имат шансове да вземат медал на Олимпиадата.
Кога изтича договорът ви със сръбския национален отбор и мислил сте вариант да се върнете начело на българския отново в тандем с Братан Ценов, който в момента ръководи класиците?
Договорът ми е до Олимпиадата в Париж, още 2 години, и след това вече каквото сабя покаже, ще видим накъде ще продължим. Първо, да завършим там нормално отношенията със Сърбия и с момчетата, с отбора да завършим Олимпиадата. Да се надяваме, че всичко ще е нормално, живи, здрави, и на кое най-вече нашата поставена цел е да направим резултат, а резултатът е медали да има. А за по-нататък не мога да кажа, далече е. Сигурно, един ден предполагам, че ще се върна тук. Макар че и там имам перспектива. Но в живота не може да кажеш някаква крайна цел да имаш, така че Бог ще покаже накъде ще продължим.
Под първото ви ръководство на българския национален отбор Армен Назарян стана световен шампион. Блазни ли ви мисълта да направите още един световен шампион с фамилия Назарян за България, а защо не и двама с оглед факта, че и малкият Гриша, освен Едмонд, тръгва по стъпките на баща си и брат си?
Да ви кажа честно, нищо не се знае. Просто навремето ние тръгнахме рамо до рамо с Армен, не съм мислил, че някога ще съм му треньор и ще му помогна да успее да стане световен шампион. Така че никога не казвай "Не". Не можеш да кажеш сега: не, няма шанс. Съдбата си знае. Предполагам, че ако се отдаде такава възможност, на драго сърце бих помогнал. Моята работа, треньорската, знаете, аз съм т.нар. "помагащ" на момчетата, колкото може да се развият, да им помогна да покажат максимума от своите възможности. Еди има наистина големи възможности, големи качества. Кой знае, един ден може и да му помогна. Може да стане и той, ако дотогава не е станал, макар че има големи качества.
Добре, за финал имате ли още нещо интересно, което да добавите и което да бъде интересно за нашите слушатели?
Интересното е, че човек не знае какво му е подготвила съдбата. Аз мога да кажа на всички слушатели на Радио "Фокус" да вярват в себе си, да са упорити, да са търпеливи и никога не се знае кога ще ви излезе късмета. Ако преследваш мечтата си с цялото си сърце и души, това нещо се получава. Доказателство са успехите, които постигнахме. Така мотивирам и моите момчета, така мотивирам и себе си да продължаваш напред всеки божи ден и да гониш своите цели. И когато си искрен, когато даваш сърце и душа, нещата се получават.
