Поклон пред едно величие!

Представете си 20 000 души. Сега един-единствен българин. За секунда приемете, че Вие сте този българин. Чакат Ви с нетърпение. Можете да чуете тишата, прашинка не хвръква. Времето е спряло. Появявате се и изведнъж всички стават на крака.

20 000 пред един българин. Велик българин.

Обявяват Ви за номер едно на планетата. Не за последната година, не за предишната декада или дори 50 години. За целия век!

Още при слизането Ви от самолета в далечен Иран (самолет, поръчан специално и единствено за Вас самия) над 200 души падат на колене, секунда след като Ви отварят вратата.

Не вярвате на очите си. Очаквали сте уважение и респект, но може би не толкова значителни. Дъхът Ви спира и се молите да не сънувате. Питате се дали не сте припаднал случайно на някоя от безкрайните си тренировки и сега мечтаете.

Дали не сте загубили съзнание при свалянето на поредните 5, 8, 10 килограма. При изцеждането и на последните капки, намиращи се между мускулите и кожата върху тях. Последните 100 грама. За да попаднете в исканата категория.

Тази, в която знаете, че няма по-добър от Вас на планетата Земя. На някоя друга - може би, но не и в рамките на достижимата Вселена.

Тази, в която 7 пъти сте отказвали всички на Стария, а още 7 - и във всички останали континенти.

През 1996-а година пък направихте и това, което всички очакваха от Вас - стъпихте на неповторимия, желан от всички, сякаш недостижим за останалите, освен за истинските величия в света на спорта, олимпийски връх. Абсолютното доказателство. Желаната цел, обграждаща Ви до края на кариерата, а защо не и на живота Ви, с непробиваемия ореол от възможно най-благороден и ценен метал, който никой никога не може да Ви отнеме.

Представете си, че в рамките на цели 16 години сте номер едно! Че само при споменаването на името Ви, съперниците, изтеглили Ви на жребия, започват да обмислят отказване. Защо им е необходима подобна черна точка в кариерата? Защо да губят сега, като могат да се пробват някой друг, път, когато Ви няма в тази категория, в този спорт?

Има не едно и две доказателства за факта, че Ваши бъдещи опоненти умишлено са избягвали "неприятния килограмов диапазон", поставящ ги в пряка опасност, застрашаващ ги с угрозата и тежката съдба да Ви срещнат на тепиха.

16 години величие на тепиха, а след това още поне толкова и извън него.

В помощ на тези, които имат нужда от солидно рамо, за да завършат залата си, за да проведат състезанието си, да издадат списанието си, да убедят децата, бъдещето на спорта, че си заслужава да решат да се занимават с борба. За всичко това и още много други неща. За всичко, свързано с най-древния спорт.

Готови сте да жертвате цялото си свободно време, за да присъствате на възможно най-много състезания. Не от някаква излишна суета, а за да позволите на тези, които мечтаят някой ден да имат дори една мъничка частица от успехите Ви, да се докоснат до Вас. Да Ви поздравят. Да се уверят, че сте истински и да получат мотивация, надхвърляща всичко останало. Която може да ги води все по-напред и по-напред. Към европейския, световния и олимпийския връх.

Представете си, че помагате без да искате нищо в замяна. Без да търсите медийна популярност, безбройни хвалебствени статии и коментари, покани в лъскави студия и пищни коктейли.

Представете си, че сте безкрайно голям професионалист, перфектният във всяко отношение спортист, а ако е възможно и още по-голям човек.

А сега си представете, че сте Валентин Йорданов...

Можете да си го представите, но всичко свършва някъде там.

Защото има само едно подобно величие в историята на българската борба. Само една такава легенда, караща ни да се гордеем с това, че сме родени в тази малка, но истински влюбена в спорта страна.

Има само един Валентин Йорданов.

За всичко, което сте направил за българската борба. За българския спорт.

За всяка една сълза, под съпровода на националния химн.

За всеки шампион, треньор и клуб, на когото сте подал ръка.

За всичко това и за още хиляди малки и големи жестове, от името на един бивш борец, а понастоящем обикновен човек:

Благодаря!