В края на миналата седмица легендарният борец Валентин Йорданов отпразнува своя 59-и рожден ден. Емблемата на европейската и световна борба е седемкратен планетарен шампион и седемкратен европейски номер едно по свободна борба, в категория до 52 кг. На игрите в Атланта през 1996 година той покори и олимпийския връх.
Валентин Йорданов е признат е за един от най-добрите и успешни състезатели в историята на този спорт. В продължение на 19 години той бе президент на Българската федерация по борба, а вече е почетен лидер на организацията.
В събота Йорданов показа защо всички, които дават мило и драго за борбата и посвещават цялото си време, усилия и въобще целия си живот, го сочат за несравним пример за подражание.
Вместо да е със семейството си на своя празник и да гледа схватките от Държавния шампионат в сайта на федерацията, в комфорта и уюта на собствения си дом, Йорданов беше в Сливен. Плътно до тепиха. Редом с настоящите и бъдещите шампиони на страната, от които ще очакваме да продължават да ни радват и през тази толкова важна и определяща предолимпийска година.
Източник: БФБ/Бончук Андонов
Валентин Йорданов отлично осъзнава, че няма по-добър и ефектен начин за една общност, за спортисти, натоварени със сериозен потенциал да се справят с конкурените си за местата в Токио, от това да видят своя кумир на живо. Да усещат, че той се интересува не просто от постиженията им, от крайния резултат, а от начина, по който те са постигнати. От целия процес. От всички онези малки предпоставки и аргументи, които в крайна сметка се акумулират, за да произведат качествен продукт. Качествен борец. Който е мотивиран до краен предел. Не само материално. Но и психологически.
Защото вижда любовта към най-българския спорт в очите на едно величие.
Вижда, че не празните приказки и заучените фрази, а действията и делата са тези, които дефинират реалността и задават правилната насока на развитие, която трябва да бъде следвана. Ако крайната цел наистина са възможно най-високите постижения. В Европа, света и там, където имената на шампионите отекват през вековете - на магическия, необятен и недостижим Олимп.
Валентин Йорданов, а след него и Христо Маринов, имаха и вероятно ще имат своите критици, в ролята им на президенти на федерацията. Биват упреквани за множество малки, незначителни детайли. От хора, които не бяха в Сливен... Които не са и в Димитровград, нито на първенствата в Бургас, нито в Стара Загора. Избират дивана в хола пред малкото останало пространство непосредствено до тепиха, поради струпалите се треньори, приятели и фенове, подвикващи на борещия се в момента състезател какво и как трябва да направи, за да спечели схватката си.
Източник: БФБ/Бончук Андонов
Критиката е нещо позитивно. Само обаче когато е градивна. А когато е "диванна", означава едно голямо нищо. Шум в комуникационния канал. На който със сигурност Валентин Йорданов, Христо Маринов, Валентин Райчев, Александър Томов, Кирил Вътев и всички останали, които са винаги зад гърба на българските борци, респективно на българската борба - на практика, с физическото си наличие в залата, не обръщат внимание. По всяка вероятност не се трогват особено от него.
На рождения си ден, година преди своя юбилей, избираш подкрепата към надеждите на България за европейски, световни и олимпийски върхове. Избираш залата. Избираш тепиха. Избираш борбата. Както преди, така и сега, така и завинаги.
Не си длъжен да го правиш, но това не е въпрос на джентълменство. Не е и такъв на демонстрация на съпричастност. Излишна помпозност. Не. Това е любов. Към спорта, в който започваш като дете, а ако си свършил отлично своята работа, оставаш завинаги като легенда.
