Истинска легенда на българската борба и добър човек с голямо сърце! Такъв е Александър Томов, който през 2024 година празнува 75-годишен юбилей. Роден на на 3 април 1949 година в село Склаве, близо до Сандански, той има място в "Залата на славата" на световната борба, която се намира в щата Оклахома. Пет пъти е бил световен шампион (София 1971, Техеран 1973, Катовице 1974, Минск 1975 и Сан Диего 1979). Печелил е и пет златни медала от европейски първенства (Катовице 1972, Хелзинки 1973, Ленинград 1976, Букурещ 1979 и Йонкьопинг 1984). Три пъти завършва втори на олимпийски игри - в Мюнхен 1970, Монреал 1976 и Москва 1980. В навечерието на светлия празник Рождество Христово, този светъл и чист човек, този уникален спортист, се съгласи да даде интервю за читателите на ТОПСПОРТ.
Източник: startphoto.bg
Господин, Томов, присъствахте на церемонията по раздаването на годишните награди на Федерацията по борба. Получихте плакет за Вашата 75-годишнина. Със сигурност Ви е станало мило от този жест...
- Да, така, беше хубаво. Благодаря за уважението и, че не съм забравен. Беше много приятно да се видя със сегашните борци и с тези от миналото, с които постигнахме толкова много успехи. Всеки е поел по своя път, в различни посоки сме, но това беше хубав повод да се видим и да си поговорим. Животът тече, а на нас ни останаха само спомените, защото отдавна не сме на тепиха. Поговорих си и с треньора на класиците Сослан Фарниев, снимахме се заедно. Пожелах му успех и през следващата година.
Преди Олимпиадата в Париж смело заявихте, че имаме шанс за златен медал. Познахте! Спечелихме дори два. Коментарът Ви за тази успешна година?
- Вярвах, че може да направим нещо голямо на Олимпиадата и така стана, за което съм много щастлив. Гледах борбите на Семен и Магомед по телевизията, бях съпричастен с победите им и истински ме зарадваха. Тези момчета се борят за България и трябва да ги уважаваме. Доста години чакахме тези Олимпийски титли в двата стила - свободен и класически. Дай Боже нещата да вървят и да постигаме още и още успехи, защото борбата винаги е носила голяма слава на нашата страна.
75 години! Кои са най-ценните моменти през живота Ви?
- Като спортист, те наистина са много. Всяка една титла, всеки един медал е ценен и си спомням с умиление за него. Всичко е постигнато с труд, труд и пак труд! С много усилия по време на тренировките и раздаване по време на борбите. Благодарен съм на всичките ми треньори, с които съм бил. На всички хора около мен, които със своята работа са допринесли за моите успехи. Е, има и малко болка, но за някои неща така е било писано...
Източник: startphoto.bg
Сигурно говорите за това, че не успяхте да станете и Олимпийски шампион. Но успехите Ви са толкова много и така значими, че Вие сте истинска легенда на борбата...
- Да, винаги ме питат дали съжалявам, че не станах Олимпийски шампион. Няма как, но не е, че не съм имал желание или, че не съм дал достатъчно. Точно обратното. Така е било писано, в крайна сметка. Нито съм се оправдавал някога, нито мога да върна времето назад. Животът си тече. И трябва да сме доволни, също така да сме благодарни, на това, което сме постигнали.
Какво си спомняте от трите Ви финала на Олимпиада?
- За мен никога не е имало значение кой какво ми казва. Аз винаги съм искал да стана Олимпийски шампион! На Олимпиадата през 1976-а година се случи така, че загубих една среща и трябваше на всяка цена да надвия руснака. Много пъти вече го бях побеждавал, където го бях хванал. Не вярвах, че така ще се случи да загубя от него. Помня тези финали. Но, както казах, минало е и не може да върнем времето.
Вие сте били майстор на суплеса. Сигурно е доста трудно да използваш тази атрактивна хватка в тежка категория?
- Така е, суплесът беше моята коронна хватка. Бях я отработил до съвършенство и спечелих много борби с нея. Сега да мога да съм на тепиха, пак ще раздавам суплеси, но нашето време мина. Годините се трупат и може само да си припомняме миналото. Хвърляне през гърди. С това станах известен. Може би имах доста здрави ръце. Но съперниците ми винаги очакваха да ги хвърля и трябваше да им оправдая очакванията.
Източник: startphoto.bg
Пазите ли у дома всичките си медали, които сте спечелили?
- О, да, при мен са! Всичките са тук! Няма на кого да ги давам. Гледам си ги, те ме връщат назад в годините и ми припомнят времената на тепиха. Често се чуваме с моя голям приятел Боян Радев. Звъним си, интересуваме се един от друг. Знаете, обичайните неща за нашата възраст - питаме се как са краката, как е кръстът... Вече сме на такива години, че това са темите на разговор. Но си приказваме и за миналото ни на борци, разбира се. С него колко сме преживяли... Винаги съм се вслушвал в съветите му. Само да сме живи и здрави.
Случвало ли се е да сънувате някой от финалите Ви, да го преживявате отново и отново на сън?
- Често да Ви кажа, случвало се е много пъти! Да, сънувал съм свои срещи, победи, финали... Лошото е, че като се събудя, аз съм в леглото, а не на тепиха. Цял живот сме в спорта и няма как той да не ни липсва. Но съм щастлив, че хората ме помнят, че оценяват постигнатото от мен. Ето, снощи ми звъня и Гриша Ганчев. Да си поговорим, да ме чуе как съм.
Вярно ли е, че последния за момента Ваш автограф сте дали на филмовата звезда Жан-Клод ван Дам?
- Точно така беше! Бяхме заедно на един рожден ден. Там ни запознаха и му казаха кой съм, какво съм постигнал в спорта. След това той видя албум с мои снимки, с медалите. Той се впечатли от краката ми на снимките. Поиска ми автограф, и аз му дадох. Взех си и за мен от него. Беше приятна среща. Този човек също е постигнал много в своята кариера. Демонстрирахме си взаимно уважение.
Източник: startphoto.bg
От 70 срещи от големи първенства, печелите 40 с туш! Това е нещо уникално! На световното първенство през 1973 година в Иран пък, постигате успех във всички мачове с туш! Никой до този момент няма такова постижение...
- Да, така беше. И то благодарение на суплеса, който много ми помагаше да се справям със съперниците. Хубави неща ми припомняте, но всичко беше заради безброй тренировки и раздаване в залата от сутрин до вечер. Случайно започнах с борбата. Имах един приятел в училище - Милчо Димитров, викахме му Пушека. Той тренираше борба и един ден ме заведе в салона. Спомням си, че всички ми се смяха, защото стъпвах като в паници на тепиха. А вече бях на 16 години, бях висок, сигурно съм бил и над 90 килограма. Първите хватки ми ги показа Иван Цолов, но истински се хвана за мен Веселин Маринов. И така попаднах в спорта.
Наистина ли Ванга Ви е предсказала края на Вашата кариера?
- Заведох при нея друг човек да му гледа. И я питах: "А на мен нещо ще ми кажеш ли?". Само това ми каза: "Сашо, мъките ще ти минат май месец". Първо си мислех, че няма да ме пуснат да участвам на европейското първенство, защото бях прекъснал да се състезавам три години. През това време бях треньор в клуба и помощник-треньор в националния отбор. Но в един момент започнах отново да тренирам.
Как минава сега един Ваш ден и щастлив ли Сте, господин Томов?
- Щастлив съм! Животът си тече. Моят голям другар е кучето ми - Лъчо. Разхождаме се с него. Ето, сега говоря с Вас по телефона, а той ме гледа в очите, и той присъства в разговора ни. Благодаря Ви за вниманието към мен и пожелавам на хората весели празници. А на българската борба - още много успехи. Защото това си е наш спорт, в кръвта ни е. Бъдете здрави!
