Известният спортен журналист и политически анализатор Георги Атанасов сподели пред ТОПСПОРТ своята гледна точка по повод колизиите в средите на българската борба.

"Този път няма да пиша за футбол, въпреки че всичко в живота е свързано. Като отправна точка ще отбележа единствено това, че Гриша Ганчев спаси не само ЦСКА, но и българската борба. Смятам, че тази оценка се споделя от всички мислещи любители на спорта у нас. На обратния полюс могат да бъдат само неспасяеми комплексари, злобари или заслепени левскари. Сигурен съм, че между тях не е умен мъж като Наско Сираков, генетично свързан със славата на родния тепих. Знаете кой е баща му - първият световен шампион за НРБ Петко Сираков...

Веднага пояснявам, че по време на моята 45-годишна кариера на спортен журналист съм се занимавал с борбата епизодично. По онова време професионализмът налагаше универсализъм и по тази причина покривахме по няколко дисциплини. Особено в спортните отдели на всекидневниците, където четири-пет човека трябваше да играят по целия терен. В специализираните издания като "Народен спорт" и "Старт" картината бе по-различна и в тях имаше възможност за концентрация върху две-три области.

Така или иначе, като млад репортер започнах с хандбал и хокей на лед, а по-късно преминах към баскетбол, спортна гимнастика, художествена гимнастика, за да стигна и до покоите на Цар Футбол. И досега пазя прекрасни спомени от емоционалните битки на леда в пълната зала между ЦСКА и Левски, както и от зрелищните мачове между хандбалистите на "червените", ВИФ, Кремиковци и т.н. А връзката ми с борбата и щангите се дължи на обстоятелството, че в един момент трябваше да дублирам титуляра в нашата редакция, един от най-компетентните познавачи на материята, моя учител в занаята Ганчо Гатев. Наред с Борислав Константинов, дългогодишен пресаташе на ФК Славия, иначе известен ватерполист на ЦСКА в миналото. Всички ние, заедно с уважавания колега Теодор Черешев и незабравимия Петър Василев, работехме под ръководството на отишлия си неотдавна доайен Силвестър Милчев, оставил след себе си летопис на столичния и българския футбол.

Не съм водил точна сметка, но в актива си имам републикански първенства в двата стила плюс турнирите "Дан Колов" и "Никола Петров", които бяха със статут на европейски шампионати, както и състезанията под егидата на Комсомола, също елитен афиш по онова време. Ако не ме лъже паметта, отразявах и схватките на турнира "Дружба" в Будапеща-84 и "Игрите на добра воля" в Москва 86, организирани като компенсация за бойкота на олимпиадите в Москва 80 и Лос Анжелис 84.

Всичко това бяха професионални ангажименти, а връзката ми с борбата датира от много по-рано. Още бях в началните класове, когато с трепет проследих на черно-белия екран олимпиадата в Мексико 68, когато на върха на почетната стълбичка се възкачиха гигантите Боян Радев и Петър Киров. По-късно имах честта да направя интервюта и с двамата. Никога няма да забравя празника в ранната есен на 1971 г., когато бях на трибуните на националния стадион за световното първенство. По онова време "Васил Левски" представляваше елипса с дървени пейки за около 55-60 000 седящи места и още десетина хиляди правостоящи. Именно затова казваме, че най-големите мачове в Европа на ЦСКА и Левски са се играли пред 70 000. А схватките на Мондиал-71 привличаха по 30 000, ако не и повече!?

Имах щастието да бъда пряк свидетел на тази фиеста върху три тепиха на пистата пред сектор "А". Цялата главна трибуна бе претъпкана, а публиката преливаше към "Б" и "Г". Всеки двубой на българите изтръгваше мощен рев от хиляди гърла. Особено, когато класиците спечелиха три титли и отборната победа, а свободняците прибавиха още един златен медал. Именно тогава разбрах, че за нашата страна борбата е спортна религия. А по прищявка на съдбата бяхме съседи със самия Райко Петров, легендарния треньор и ръководител. И докато въздишах върху домашните си виждах в правия ъгъл на кооперацията как Професора създава своите трудове за историята и методиката на класическия олимпийски спорт. А веднъж в нашия двор влезе... олимпийският шампион Еньо Вълчев, в онази епоха с ореола на национален герой...

Позволявам си тази лична ретроспекция, за да обясня превантивно на "хейтърите", ако има смисъл, защо борбата никак не ми е чужда. Не само професионално, но и емоционално като човек цял живот свързан с българския спорт. Още от времената, когато не брояхме европейските и балканските медали, а само световните и олимпийските. В онази епоха, когато на олимпиадата в Сеул 88 НРБ се нареди сред първите шест нации на планетата редом до СССР, САЩ, ГДР и ФРГ! За зла участ по-нататък връхлетяха варварите и разрушиха "витрината на комунизма", както негодниците определиха българския спорт. Последствията са ясни за всеки мислещ човек.

Слава Богу, че се намират все още личности като Гриша Ганчев, който съхрани традицията, духа и величието на българската борба. Стореното от него от три десетилетия насам е пред очите на цялото общество. Клубове, отбори, състезатели, треньори, деца, юноши, медали... И така до миналото лято, когато той еднолично и безкористно подари на България две олимпийски титли. Без значение от това, че някои от онези, които тогава пееха "Мила родино" и "Одата на радостта" сега се давят от злоба.

Президент на БФБ или не, Гриша Ганчев отдавна е признат за Спасителя на българската борба. Моите уважения към Станка Златева, но тя е твърде лека на кантара, когато отсреща е фигура с тежестта на човека, без когото тепихът щеше да навява само тъжна носталгия по времената на Никола Станчев, Петко Сираков, Боян Радев, Петър Киров, Еньо Вълчев, Продан Гарджев, Валентин Йорданов, Братан Ценов, Атанас Комшев и т.н., и т.н.".