Анатолий Гуйдя е треньор на националния отбор на Румъния по борба, бивш национал на България. Шампионът доведе своите възпитаници в страната за турнира "Дан Колов - Никола Петров" и даде интервю за "Труд".
- Треньорската ви кариера е твърде кратка, но на успехите би завидял дори специалист с дългогодишна практика. В Рио 2016 изведохте натурализирания руснак Алберт Саритов до първи медал от олимпиада след 28-годишна пауза в свободния стил за Румъния. Имате и три отличия от европейски първенства след суша от 4 г. Как успяхте?
- Не беше никак лесно. Със Саритов, специално работех последната година преди игрите. В началото имах доста проблеми с момчетата. Нямахме успехи и всеки се оправдаваше с нещо. На един възстановяването му не било на ниво, на друг времето не му стигнало за подготовка... И колкото и да им обяснявах,че ние спортистите сме като воините - трябва да излезеш на тепиха и да оставиш там сърцето си. А ако загубиш да е достойно, после победата ще дойде бързо. Не го разбираха. Така на един турнир в Дагестан претърпяха пълен крах. И реших да им покажа. За два дни свалих 3 кг и влязох в категорията, а ми оставаше месец до навършването на 39 години. Спечелих 4 срещи, три от които с технически туш. На финала бих по точки и станах първи. Срещата беше последна, кулминацията на състезанието. Още си спомнят за нея (смее се). Дори в местната преса излязоха заглавия: "Гуйдя ще спасява отбора си". Всъщност оттогава се промениха и отношенията ни. Момчетата видяха, че ако вложиш сърце, мислене и положиш труд, резултатите не закъсняват.
- Освен че им въздействахте чисто психологически какво друго променихте в подготовката им. Взехте ли нещо от българската школа?
- Разбира се, та аз за България съм се борил 12 години. Наложих някои промени при изпълнението на различни техники. Преди това румънците залагаха много на физическата подготовка. Тя е важна, но трябва да е в точно определен момент. Освен това въведох спортни дневници. Всеки състезател да си пише тегло, пулс, кръвно налягане, време за тренировки, контролни борби, победи, загуби, точки...
- А ако излъже?
- Лъже себе си. После ще си проличи на тепиха. Това развива самоконтрол. Не може да станеш добър, ако не си самокритичен. Между състезател и треньор трябва да има силна връзка. Един спортист не е машинка с мускули. Той трябва да знае защо прави дадено нещо и до какъв резултат ще доведе. Оттам и връзката ни става по-силно. Треньорът трябва да е твърд, но и да е като баща и приятел със състезателите си.
- Как се справяте с личните треньори. В индивидуалните спортове винаги има напрежение кой състезател да попадне в националния отбор и кой не.
- Всичко пиша. Водя стриктна статистика. И аз съм имал такива случаи. И когато поискам да си сверим цифрите - отсрещната страна мълчи. Трябва да говориш с аргументи, а не с емоции, както и направих. Не може, например, състезател да направи 33 тренировки за месец, да отиде на два турнир, да спечели 3 срещи и да вземе едва 3 точки. Всъщност Румънската федерация по борба в момента е много добре структурирана и контролът е изключителен - всеки се отчита на следващия орган над него. А досегът ми с президента е много рядък, освен ако не се наложи да обсъждам нещо кардинално. В началото на годината пишеш подробен план за целия сезон и какви резултати очакваш да получиш. Ако претърпиш провал, даваш писмени обяснения точно за къде и какво са похарчени парите. Всичко се обсъжда и на общо събрание - влизаме в 9 часа сутринта, а излизаме в 23 часа вечерта.
- Със сигурност следите и българската борба. Къде са ни проблемите?
- Има големи пропуски в подготовката на подрастващите, например. Липсват млади и добре подготвени специалисти, недостатъчни инвестиции от страна на държавата. Всеки неуспех е свързан и с ограничено финансиране.
- А мотивацията?
- Тя е свързана до голяма степен с финансирането. Но може един състезател много добре да е осигурен и да не направи нищо. Основното, разбира се, е системна и усърдна работа, без прекъсване!
- В отбора ни вече има чеченец, чието мислене доста се различава от нашето. Али Умарпашаев е дошъл с мисия - да стане шампион и ежедневието му е подчинено на това. В залата е дори в почивни дни....
- Добре ми е познат този манталитет. В Чечня, Дагестан е сърцето на свободната борба. Има наплив от борци и изборът е голям. Там чакат на опашка, за да влязат и тренират в залата. Затова всеки гледа да е стриктен, дисциплиниран и да се старае, защото и за най-малкото ще бъде изгонен и отива на същата тази опашка. Освен това родителите от най-малки възпитават децата си на мъжки характер. Бил съм свидетел, как момче се оплаква на майка си, че е било бито. Реакцията беше: "Отивай и се оправяй сам". Няма хленчене. А бащите много рядко си позволяват да прегръщат синовете си. Но това не значи, че детето, когато отиде на състезание, сърцето на таткото не трепва. Напротив. Преживява заедно с него.
- Имате син на 5 години, интересува ли се от борба?
- Да, Даниел. Идва с мен в залата, харесва му. Но още е малък. Нека сам да направи избора си, както и дъщеря ми Кристина, която е на 11 години и се занимава с танци. Всъщност семейството ми живее в Молдова. Там са всичките ни близки и има по-добри условия за тях. А дори и да бяха с мен в Румъния, пак нямаше да сме заедно, защото аз постоянно съм по лагери или състезания.
- Имахте предложение да поемете и националния отбор на България, не се съгласихте. Защо?
- Дойде в неподходящия момент, преди олимпиадата в Рио 2016. Вече бях поел ангажимент с Румъния. А и брат ми Иван се бореше за румънците. Имаше нужда да му помагам. После той сам ще се оправи в живота.
- Олимпийският медал е най-големият ви успех досега, чувствате ли удовлетворение?
- Като спортист не успях да се кача на почетната стълбичка. Три пъти взех квота за игрите и веднъж отидох. В Лондон 2012 станах десети. Сега в Рио 2016, когато Алберт Саритов взе среброто изпитах наистина душевно удовлетворение. И си казах: Най-накрая успях! И благодарих на избора си да остана с румънския национален отбор. Но не спирам да мечтая, искам още. Искам титли от олимпийски игри, от световни и европейски първенства.
