Напук на проблемите с базата, тоталното безпаричие и липсата на спонсори, родните спортисти продължават да записват сериозни постижения на големи форуми. В школите пък продължава, макар и рядко да има таланти. Доста често обаче те са унищожавани с почти престъпна небрежност от страна на треньори и ръководители. Такъв е и случаят с волейболния национал Николай Николов. Преди две години по негов адрес се изричаха суперлативи,а офертите валяха една след друга. Никоя обаче не се видя достатъчно добра за ръководството на клуба му Лукойл Нефтохимик и той остана в България.

После дойдоха контузиите. Вместо лечение обаче националът ни получи непрекъснато размотаване по болници и куп лекарски прегледи, които или казваха, че ситуацията е сериозна и трябва да почива, или го връщаха на полето. И така до началото на юли когато центърът бе опериран в Париж, а в крака му поставен пирон.

Сега освен битката за възстановяването си, Николов води още една, която се оказа дори по-тежка - тази за правото да играе волейбол и да упражнява професията си там където той реши и при най-добрите възможни условия.

Да започнем от най-важния въпрос - как върви възстановяването от тежката контузия, която имаш?
-В момента мога да кажа, че върви добре. Все още не на 100%, но близо до максимума. Чувствам лека болка в крака, която според лекарите е нормална, тъй като все пак в крака ми има чуждо тяло и интервенция. Надявам се болката да не става по-голяма и да мога да продължа така. Ако обаче се усили ще трябва да пътувам до Франция за преглед.

Ако приемем, че нещата около теб се разрешат, чисто в игрови план кога може да се очаква да се върнеш на полето?
-Може би за втория полусезон. Ако здравословното ми състояние го позволява и разреша останалите проблеми, които има около мен.

Тренираш с отбора на ЦСКА, да те очакваме ли и в него да продължиш кариерата си?
-Това ще се разбере. Имам предложения и от други отбори, но нека да изчакаме, засега не искам да ги коментирам.

Липсва ли ти играта?
-Много. Това е животът ми, който за момента доста хора ми отнемат. Но аз се надявам да си го върна и пак да играя волейбол. Е, има го и варианта да спра, обмислял съм го и това. Ако продължава това размотаване, ако пропусна и втория полусезон, може би везните ще наклонят именно в тази посока. Но ако това се случи означава голяма война за тези, които са се опитали да ме спрат.

Сега като гледаш от трибуните какво виждаш?Не е ли малко ниско нивото?
-Може и така да се каже. Не искам да омаловажавам труда на момчетата, все пак и аз съм играл само тук, никога не съм бил в чужбина. Но тази оценка идва заради факта, че на ниво национален отбор сме сред най-големите сили в света. На ниво клубно първенство обаче не е така. Но основната шестица на националния отбор играе в най-силните първенства, в добри отбори. И затова отбора ни е толкова силен. Това донякъде е и плюс, защото към първенството няма големи изисквания.

За съжаление какво и да си говорим най-важното нещо са парите, а в този спорт въпреки резултатите на националния отбор пари няма. Отборите не могат да си позволят елементарни неща като качествена селекция, подготовка, възстановяване.

Какво тогава мотивира младите да се занимават с него?
-Надеждата да излезеш в чужбина и да направиш пари там. И любовта към спорта.

Да те върна към началото на твоя случай. Как се стигна изобщо до тази ситуация?
-Не мога да обясня. Имам своята версия, но доста хора не искат да я приемат. Всичко започна с отношението към здравословното ми състояние. Доста време през годината бях наричан симулант, дезертьор и какъв ли не. Грозната истина обаче излезе наяве, стана ясно, че наистина имам проблем и ми беше сложено 40-сантиметрово желязо в крака. Не мога да простя на хората, които ме докараха до това състояние. И с най-голямата си наглост същите тези хора излизат и ми казват „Ти ще ми платиш, за да излезеш от този отбор". Е, съвсем категорично казвам, че това няма да стане, две стотинки от мен няма да видят.

Нормално ли е да има такова отношение?Дори ако нещата се погледнат само като бизнес - отборът би имал повече полза от теб ако си здрав и на полето..
-В България е нормално. Всъщност аз бях неудобния, защото си отварям устата. Не искам обаче кой знае какво. Искам единствено нормалните неща, които трябва да получава един спортист.

Имал съм пререкания с ръководството, къде по-малки, къде по-големи. И то за неща, които на пръв поглед изглеждат дребни. Карал съм се с шефовете за това че нямаме осигурен обяд, това е един от най-простите и елементарни примери, за които се сещам. Случвало се е когато играем в евротурнирите и ще пътуваме цял ден. Това не е нормално, поне според мен - играчите да ходят и да се разправят за неща, които са елементарни. От там нататък няма какво да коментирам.

Но за втори път изпитвам на гърба си нещо, което в България май е практика - когато играеш си много хубав, всички много те обичат, говорят ти със суперлативи. Но дойде ли момента, в който трябва да се обърне внимание на здравословното ти състояние се започва голямото плюене по твой адрес. В този случай ставаш ненужния. Ето затова няма да го има никога професионалния спорт в България. Или поне в някои отбори, като Лукойл. До сега съм имал две тежки контузии и двете завършиха с операции. И то не защото проблемите бяха толкова сериозни, а заради ненавременна реакция.

Има ли място изобщо в този случаи да се коментира въпросът с трансферите?И онези обвинения, че контузията се е появила, защото си искал да бягаш в чужбина?
-Няма какво да ги намесваме. С тази контузия където и да бях отишъл нямаше да мога да играя. Не съм искал нещо друго, исках просто да съм здрав. Аз имах предложение към хората, от които зависеше това да ме спрат още в началото когато нещата бяха в зародиш. Целта беше да се оправя и да мога да помогна на отбора в момент, в който първенството ще е в решителна фаза. А не да ме държат на полето, да играя срещи, които са без никакво или минимално значение.

Аз ако съм треньор в даден отбор и виждам, че мой състезател вътре куца и не може да ходи, аз ще го спра от игра. И това важи и за мениджъра, и за спортния директор. Но явно тук не се процедира така. При нас докато не легнеш под ножа няма спирачка. Не ми се иска да го призная, но това е грозната истина. И не съм само аз примера. Има и други бивши вече мои колети от Лукойл.

Приемаш ли като малка победа в битката решението на Апелативната комисия, която върна случая в Трансферната?
-Раздвоен съм. Да, до някаква степен е победа, защото отмени решението, което не ми позволява статут на свободен състезател. Но пък те могат да си ме подават като топка от едната комисия в другата и този случай да се проточи доста дълго време.

Но аз съм готов с решение и по този въпрос, ако нещата се развият така. Ще изчакам да видя обаче какво ще се случи на новото заседание на Трансферната комисия преди да го обявя. Този път независимо с кой ще трябва да се сблъскам аз битката ще я докарам до края. Даже с цената на това да спра с волейбола.

Говорил ли си с ръководството на федерацията? Все пак ти си национален състезател..
-Говорил съм, да. Но не лично с президента Данчо Лазаров, защото не мога да се свържа с него. Но с други хора от ръководството. Те ме уверяват, че българска федерация волейбол стои зад мен. Аз не съм много сигурен в това.

Доста хора, които са близо и далеч до моя случай, обясняват, че казуса ми има много решения. Аз обаче съм категоричен, че моя казус има едно елементарно решение - да ми бъде даден статут на свободен състезател. Има прекалено много документи и доказателства, че това може да бъде направено, макар да не е удобно за някои хора. Убеден съм, че това го няма никъде по света - абсурд след абсурд. Преодоляваш една трудност, но после ти се сервира друга, съвсем уникална.

Не е ли абсолютен парадокс след като нямаш договорни отношения с Лукойл да не бъдеш обявен за свободен състезател?
-И аз зададох такъв въпрос. Исках да разбера аз с какъв статут съм в момента. Лично по моя преценка аз в момента съм безработен. Нямам клубна принадлежност, но не съм и свободен. И тук идва другият въпрос - българската федерация по волейбол ми нарушава правото на труд.

Проверил съм го внимателно и спрямо кодекса на труда това е груба грешка и провинение. Аз обаче винаги съм се опитвал чрез разговори да поддържам добри отношения с всички и нещата да стават по лесния начин. Ще продължавам да го правя, макар че на моменти се учудвам колко съм търпелив и как понасям всичко това девет месеца вече. Но всички - независимо дали са от федерацията или от Лукойл започват да злоупотребяват с моето търпение. То има някакви граници и аз вече съм на ръба на тези граници.

Как се справи през тези девет месеца? Със сигурност не ти е било лесно, все пак си само на 23 години..
-Характер. Благодарение на характера ми и на близките ми роднини и приятели. Искам да им благодаря, че ме подкрепят и че на са ме оставили нито за момент.

Помниш ли кой беше последния мач, който изигра?
- Да, на 14 февруари тази година срещу Левски Сиконко, в зала „Сиконко".Спомням си, че го изкарах на куц крак. Макар че според някои хора бях здрав.