Христо Цветанов гостува в предаването "Код Спорт" по ТВ+. Цветанов бе част от генерацията, донесла много радост на зрителите. С "трикольорите" печели три бронзови медала - от шампионат на планетата, Световна купа и Европейско първенство.
- Кое те мотивира да продължиш да играеш?
- Винаги съм казвал, че за мен лично това, че продължавам да се състезавам го правя главно заради мен, заради моето желание да продължавам да побеждавам. Това е било водещото в последните години.
- Как се поддържа такава фигура на 42 години?
- С добра физическа подготовка предимно. И желание, разбира се, което вече го споменах. С добър метаболизъм съм и това оказва отражение на физическото ми състояние. Но първото и основното според мен винаги е било желанието за развитие и за продължаване на активна кариера.
- Лесно ли намираш общ език с младите на мрежата?
- Когато говорим за спортно-технически неща, да. Извън волейбола се опитвам, ако имат някакъв проблем, ако мога да им помогна. Със сигурност разликата в годините е немалка, но винаги мога да съм полезен с нещо.
- Когато си на терена, кой говори в теб - състезателят или помощник-треньорът?
- Замисляйки се, винаги състезателят говори повече. В последните години се опитвам да помогна за тяхното израстване, за решаването на проблемите им.
- В Левски се събрахте много опитни волейболисти - ти, Боян Йорданов, Владислав Иванов. Каква цел сте си поставили през този сезон?
- Целта винаги е била едно добро класиране. Още с идването тази година в разговорите ми с Андрей и с Владо, споделих като мое виждане, че може би ще е трудно да се борим с по-класните отбори в момента като Хебър и Нефтохимик, но пък трябва да направим всичко възможно да върнем Левски минимум в тройката на шампионата. Казах, че за мен ще бъде реално постижима цел отборът на Левски да е в тройката на тазгодишното първенство.
- Като че ли основата е положена - най-важното е, че Левски вече има зала, която е многофункционална. Какво означава за един клуб да му бъдат осигурени съвременни условия за работа?
- Почти всичко. Реално погледнато тази зала е един много добър пример за цялото общество в България как трябва да се полагат основите на нещо ново, на нещо хубаво. Естествено е и голяма отговорност тази зала. Ще има по-голямо напрежение и по-голямо очакване към това поколение.
- Колко усилия коства това да се случи?
- Може би този въпрос трябва да се зададе към Владо Николов, Давид Давидов и Атанас Гаров, които са отговорни това нещо да се случи. Владо е доказал, че е борбен човек. Успя да го постигне, естествено благодарение на неговите партньори. Не се случва често в България да се направи нещо страхотно и красиво.
- Мислил ли си кой ще бъде последният ти мач като активен състезател? Със сигурност ще е добре да има публика, защото сега тя най-много липсва на вас.
- Това е моментната ситуация навсякъде по света. Публиката е достатъчно важна за спортисти, но в момента няма какво повече да се направи. Ограничени сме без публика, но поне продължаваме да играем, което е важно за нас. А относно последния ми мач, аз във всеки мач излизам като за последно.
- Спомняш ли си първия ти допир със спорта, който превзе живота ти? Как се озова във волейболната зала?
- Може би като повечето от младежите от преди години, по училищата минаваха хора, които търсеха високи за волейбол. Поканиха ме, ако искам да опитам, да отида на няколко тренировки. Беше в трети клас в Червен бряг. Отидох на няколко тренировки, обаче не ми хареса. Може би съм бил малък, не съм могъл да разбера цялото нещо. Тогава довърших годината, ходейки на футбол. Реално погледнато от четвърти клас почнах да се занимавам с волейбол.
- Кой е треньорът, който изплува веднага в съзнанието ти, когато става въпрос за началото на твоята кариера?
- Със сигурност тогава много ми помогна Васко Марков. Винаги го споменавам, защото в осми клас ми каза, че трябва да опитам да се развия в тази сфера. Изглежда е видял нещо в мен. Помогна ми да се преместя в спортното училище в Пловдив и съм му искрено благодарен за това. Още поддържаме взаимоотношения, жив и здрав да е! Той е пътеводен камък в моето развитие. Винаги ще му бъда признателен за това нещо.
- Тогава какви трудности срещна, докато беше млад състезател? Имаше ли някакъв период, в който да си кажеш, че спираш с волейбола?
- Със сигурност за спиране, не. През 90-те години беше много по-различно. Може би това беше моето призвание, въпреки че тогава едва ли съм го мислел. Просто ми харесваше да играя волейбол. В спортното в Пловдив в онези години все още имаше добра организация, всичко беше накуп - училище, зала, пансион. Това ми е помогнало да не се откажа.
- Имаше ли кумир? Някой български волейболист, който много ти харесваше?
- Всичките по онова време, които бяха в националния отбор. Може би малко по-късно, когато имах възможност да се запозная отблизо с тях. Тогава Петьо Узунов примерно беше в Локомотив в първата ми година при мъжете - 1995/96 г. Опитваше се да ми помогне да израсна.
- Имаш два периода в ЦСКА и три в Левски - как феновете приемаха тези твои решения?
- Честно казано никога не съм се водил от феновете. Не че не са ме интересували, винаги съм харесвал контакта с тях. Последният период в ЦСКА беше лично мое решение и по никакъв начин не съжалявам за него. Изкарахме много добри години. Хората там се доближават до моите възгледи и може би това беше разковничето за добрата ни работа и да продължи да ми е кеф да се състезавам.
- Защо реши да приключиш кариерата си в Левски?
- Разговорите не тръгват от миналата година, а и от преди това с Владо сме говорили достатъчно пъти. Изявявал е желание да се върна в Левски. Въпросът е с цялата организация и моето хипотетично развитие като треньор. Разговорът ни беше да се върна тази година като състезател, да помагам на Андрей и вече след това може би да мина на следващо ниво, ако има такова, разбира се.
- Кой е най-успешният ти сезон в родното първенство?
- Няколко пъти съм ставал шампион - шест, ако не се лъжа, имам четири купи на България. Най-запомнящи може би винаги са първите пъти. Със сигурност имам добри спомени първия път, като станахме шампиони.
- Коя е най-трудно спечелената титла от теб в България?
- Може би първата беше най-трудно спечелена.
- В чужбина си играл в Италия, Франция, Русия, Гърция, Черна гора. Има ли отбор от тези страни, за който съжаляваш, че си подписал?
- Със сигурност не! Гледайки в момента как се случват нещата и колко състезатели нямат отбори, мисля, че съм достатъчно доволен, че през моята кариера съм успявал да си намеря достатъчно добри отбори, където да се състезавам и естествено да е подплатено в добро финансово изражение и е спомогнало за моето развитие. Общо взето няма място, където не съм се чувствал добре. Може би трите ми години в Русия, освен волейболно, видях че има и други по-странични неща, на които хората обръщат внимание.
- Например?
- Чисто човешко отношение. Отношение към работата, към това, което даваш не само като състезател, но и като човек.
- В Русия игра в един Мач на звездите. Бяха те избрали независимо, че играеше във втората по сила лига. Как го прие това?
- Страхотно! Беше малко изненадващо в началото, но може би проблемът беше, че нямаха достатъчно централни блокиращи чужденци и просто трябваше да се спрат на втората група. Първият ми допир с всички състезатели, които тогава играеха в Русия, беше страхотен. Виждали сме се по време на периодите в националния отбор, познаваме се с повечето от тях, но беше един тип изживяване, който си остава. Следващата година Мачът на звездите беше в Екатеринбург - града, в който се състезавах аз. Беше едно от най-запомнящите се неща. Тогава успяхме да победим руския национален отбор с 3:2. Изкарахме два невероятни дни с хора от всички националности, всички класни състезатели. Беше незабравимо изживяване!
- Къде в момента е най-силното първенство?
- В Русия, може би. В Италия винаги са задържали високо ниво, но може би в Русия е най-трудното първенство за спечелване.
- Какво можеш да ни кажеш за престоя ти в Гърция?
- Гърция е страхотна държава - хубаво време, хубава храна, волейболът е на достатъчно високо ниво. Естествено, имах шанса да играя за може би най-добрия отбор във всяко едно отношение. Така че само позитиви. Организационно се сравняват с най-добрите отбори в света.
- Дълги години бе част от националния ни отбор. С кого трябваше да се конкурираш, когато за първи път попадна в мъжкия отбор на "лъвовете" и кога беше това?
- Първата ми покана за националния отбор беше през 1998 г. Имам достатъчно спомени, тогава бях един младеж, на който му се играеше волейбол, развиваше се. Тогава Ники Желязков, Петьо Узунов, Евгени Иванов - само класни състезатели, които бяха на светлинни години от мен, разбира се. 1998 г. имаше световно първенство, Георги Василев тогава ме взе в отбора. Няма как да не съм му благодарен и на него, защото от това нещо почна моето развитие като класен състезател.
- Как се отнесоха тези звезди към теб - Ники Желязков, Пушката, Петьо Узунов?
- Може би йерархично в един отбор така трябва да бъде - всеки трябва да си знае мястото. Не е имало глупости, опитвали са се да ми помагат, разбира се. Не виждам нищо конкретно лошо, което да го свързвам с лоши спомени. Имам само хубави спомени.
- В какво се изразяваше силата на представителния ни тим в годините между 2006 и 2009 г. - бронзови отличия на световно и на европейско първенство?
- Може би в групата хора с еднакви амбиции и с еднакво желание за победи, защото в този период бяхме горе-долу на една възраст повечето от състезателите и бяхме гладни за победи. Може би това ни избутваше и вдигаше нивото постоянно всеки ден на тренировка, всеки ден на мач, защото реално погледнато 2006 г. бяхме добър отбор, естествено с Пламен, с Евгени, които бяха малко по-големи от нас. Но може би заради желанието за развитие на всеки един от нас ни помогна поетапно след това и се усети 2007-2008 г, че имахме достатъчно високо ниво. Дори в Световна лига, без да сме във форма, успявахме да побеждаваме без много напъване.
- Винаги съм се чудил как успявате да имате мотивация да поддържате висока форма при положение, че играете в най-силните първенства. Говоря за вашето поколение. След това идвате и при най-добро стечение на обстоятелствата имаше между 7 и 10 дни почивка, след което започва подготовка за Световна лига, след това идва европейско или световно първенство и отново сте в клубния отбор.
- Трудно, но това е животът на професионалния спортист. За мен най-трудният период винаги е бил след завръщането в България от клубния отбор, защото тогава си емоционално и физически изтощен. Този период на адаптация - прибираш се, имаш нужда от малко глътка въздух, малко почивка, но много рядко се получава да го имаш. Но с бърза адаптация са се случвали нещата. Със сигурност сме имали много години с по една седмица почивка. Но пък това са били годините, в които човек е трябвало да работи, да се развива. Защото животът на професионалния спортист, за съжаление, е много кратък. Когато станеш много добър, е време да си тръгваш.
- Кои бяха колегите ти, с които се чувстваше комфортно край мрежата?
- Почти с всички. Радостното е, че през онези години с всички хора имам незабравими лета. Във Варна сме имали по месец-два-три - подготовка, мачове и т.н., семейства, деца. Бяхме една малка общност. Това са незабравими моменти и спомени, които са ми помогнали да израсна като човек, като спортист, във всяко едно отношение.
- Какво е чувството, когато чуваш препълнената зала да скандира името ти? Има ли нещо, с което може да се сравни това преживяване?
- Не! Това са може би най-незабравимите ми моменти. Специално за Варна, която тогава беше столицата на волейбола. Повечето от мачовете от Световната лига бяха там. Тази препълнена зала винаги ни е давала криле. Достатъчно мачове сме измъкнали благодарение на нея. От друга гледна точка съм гледал да не обръщам чак толкова внимание на тези неща. Да, естествено е гордост, хубаво е, но винаги съм гледал да остана малко по-встрани от нещата, малко по-земен.
- Тежеше ли ти националната фланелка?
- Никога не ми е тежала! Даже винаги е било гордост за мен, че съм един от малкото, на които е оказана тази чест.
- Как приемаш факта, че някои твои колеги решиха да не играят за националния отбор?
- Личен избор. Когато са се допивали до мен, всячески се опитвам да обясня, че това е нещо страхотно и не трябва с лека ръка, а да го обмислят по-добре положението. За мен винаги е било гордост. Нямам какво друго да кажа.
- Говори ли ти нещо датата 18 май 2012 г.?
- Ако не се лъжа, там някъде ме освободиха от националния отбор в последната година, в която бях в него. Със сигурност ми беше тежко.
- Очакваше ли това решение?
- Със сигурност не, защото смятам, че тогава можех да дам още за националния отбор. Тежи ми нещо друго - тогава Радостин Стойчев не ми се обади лично, не дойде да ми го каже в лице. Смятах, че го заслужавам. Това нещо още ми тежи. Ясно е, че на всеки спортист му идва времето дали с контузия, дали с доброволно отказване. Просто идва моментът, в който повече не разчитат на него и това е ясно. Въпросът е, че според мен трябва да се подходи малко по-човешки. Мисля, че треньорът е длъжен на поне един разговор.
- Как всъщност разбра, че вече не си част от националния отбор?
- Тогава ми се обади помощник-треньорът да ми каже, че вече няма да разчитат на мен и да си гледам лятото.
- Има ли нещо, за което съжаляваш, че не постигна с националния ни отбор?
- Имах късмета да участвам на всичките форуми, които са във волейболния календар - европейско първенство, световно първенство, Световна купа, олимпийски игри. Може би, гледайки назад, човек малко по-различно започва да възприема нещата. Със сигурност смятам, че 2009 г. може би играхме най-добрия волейбол групата хора, която беше събрана. Бяхме най-близо до спечелването на значима титла - тази от европейското първенство. За съжаление, кофти мач в полуфинал срещу Полша ни лиши от това нещо.
- Колко далече сме в момента от елита?
- Не сме много далече.
- Делят ни 7-8 места примерно.
- Това е моментно положение. Винаги съм казвал, че в България има достатъчно класни волейболисти. Ще се върнем на правия път, рано или късно. Просто ще дойде поколение, ще дойде треньор, който да ги обедини. Мисля, че това е моментно положение, което ще се реши в близкото бъдеще.
- Спираме с волейбола, за да се насочим към малко по-весели неща. Обърквали ли са те с друг спорт?
- Това беше едно от летата ни във Варна. Имаше някакво състезание по сумо. Просто отидох на рецепцията, както преди всеки лагер да си взема ключа за стаята и те ме питаха: "Вие от отбора по сумо ли сте?" Погледнах се и отговорих: "Мисля, че не отговарям на критериите. Би трябвало да съм в друг спорт." Беше забавна случка.
- Сега остава ли ти време за хобито ти - електрическата китара?
- Опитвам се да го намеря. Електрическата китара винаги ми е било едно интересно нещо. Забавих се през годините поради различни причини. В момента не мога да кажа, че свиря, но се забавлявам.
- Какво ти дава музиката?
- Всичко. Меломан съм в достатъчно висока степен. Харесва ми да се забавлявам, без музика не мога. Опитвам се дори и децата ми вкъщи да си намерят типа музика, който харесват и им доставя наслада. През годините и в добро, и в лошо музиката ми е помагала да се измъкна.
- Имаш две дъщери - Ивайла и Елиза. Близо ли са те до спорта, който е донесъл слава на техния баща или пътят в живота им ще е друг?
- Това е труден въпрос. Според мен всеки човек трябва да намери интересното нещо, в което да се развива. На голямата ми дъщеря казах, че при нейно желание може да почне да тренира. Когато беше в четвърти-пети клас, се пробва. После дали заради учене, дали поради други фактори спря първо желанието... Някой път просто не се получава. Това е проблем на модерните родители - не смогват логистично да се справят с всичко. Но пък тя може да играе волейбол, въпросът е, че не се занимава професионално. През лятото има достатъчно време. Имам тайни надежди за малката ми дъщеря, която догодина ще бъде четвърти клас. Ще направя всичко възможно да ѝ дам поне шанса да опита. Вече дали ще стане си е личен избор. Това е разковничето - даваш шанс да пробват, пък вече след това, каквото стане.
- За какво мечтае Христо Цветанов?
- За здраве главно. Да сме живи и здрави семейството ми - най-важното. През годините съм много благодарен на моята съпруга за това, че е била с мен в трудни моменти, в добри моменти, че ми е помогнала да стана малко по-добър човек и естествено, че ме е дарила с две страхотни дъщери!
