„Нямам коментар! Утре ни предстои друг мач...", след което сълзи в очите на един улегнал човек, дошли в резултат на по детски отприщените емоции - сълзите на един голям мъж и спортист, на когото не бе писано да изпита подобна радост като състезател.

Така влезе България в полуфиналите на 16-то Световно първенство по волейбол. Това бе почеркът, с който нашите момчета записаха имената си на златните страници в спортната ни история, редом до тези на героите от София'70 и Париж' 86.

Но как се стигна до тук? Какво накара волейболния свят да се съобразява и да трепери пред България 20 години след бронзовото отличие на Мондиала във френската столица? Сухата статистика ще отговори, че причината са осемте поредни триумфа в страната на изгряващото слънце. Седем от тях бяха напълно категорични и безспорни.

Но истинската причина, която прави нощите на милионите българи пред екраните безсънни, е Тимът. Неслучайно емоциите, породили се в сърцата на обичащите най-успешния ни колективен спорт, са дело на 12-те момчета и на треньора Мартин Стоев. От дълго време насам, трикольорите ни не бяха показвали, че играят не само заради трибагреника на гърдите си, а и заради самата игра - заради общата идея и неистовото желание за победа.

Техническите достойнства на този състав са неоспорими - „лъвовете" притежават един от най-качествените отбори на първенството. Но България винаги е имала силни единици - невероятни играчи, на които винаги е липсвало малко. И това малко е колективизмът, умението и желанието да вдигнеш глава и да изцедиш и последната си капка пот заради не просто твоите съиграчи, а заради твоите приятели на игрището.

И срещу "петлите" се видя, че въпреки многото опасения за липсата на стойностни заместници на най-опитните ни единици, такива все пак има. Видя се, че „стихийните" балкански субекти не са дошли на големия форум със седем много силни волейболисти, а с 12 великолепни, сплотени изпълнители, подчинени на единствената цел - победата.

И точно когато в играта на тима ни нищо не се получаваше, когато момчетата от страната на виното бяха почти безгрешни и отново изглеждаше, че съдбата ни обръща гръб, един такъв „жокер" извади от ръкава си Стоев.

Едно 23-годишно момче дръзна със своята „гола и нахална" младост да „качи на самолета" за Париж високомерните французи. На пръв поглед непознатият за световния волейбол Боян Йорданов окрили всичките си съотборници и още веднъж показа на французите, че май наистина „Господ е българин".

А утрешния мач? В този момент той просто няма значение!