Истерията след поражението от Япония стигна връхната си точка в последните дни. Хваленият и почти обожествен национален отбор по волейбол първо бе съсипан от критики заради загубата, а накрая забъркан в доста преувеличен и почти нямаш нищо общо с истината скандал.

Така на Силвано Пранди му се наложи рано-рано да се сблъска с най-големите недостатъци на родния манталитет. Типично по български случващото се с отбора е или бяло, или черно, осанна или разпни го.

Само че реалността е друга, доста по-цветна и разнообразна.

Волейболистите ни на първо място са хора. И като такива имат право на слабости, кризи, спадове.

Да, няма как да се отрече, че след две сравнително спокойни години, играта на титулярния ни разпределител Андрей Жеков боксува.

Да, няма как да сме доволни от състоянието на Матей Казийски.

Да, отбора не показва онези хъс и самочувствие, които сме свикнали да виждаме.

Да, пробойните в посрещането са много, атаката не върви, няма го лидера, няма го и настроението.

И да, да загубиш от Япония у дома когато си трети в света е равносилно на резил.

Само че всичко това не е повод този състав, граден от години да бъде сринат. Особено когато не са минали дори 100 дни, откакто тимът работи с новия треньор и в новата обстановка. След като дори политиците получават през това време пълно доверие, защо същото да не се случи със състезателите.

Напук на всичките слабости, които до този момент съставът показва. И напук на хората, около самия тим, които се опитват повече да пречат, отколкото да му помагат. Но това у нас не е новина..И няма да се промени с идването на Силвано Пранди. Той и отбора обаче нямат вина и заслужават повече търпение и подкрепа.