Германският канцлер Ангела Меркел, немският президент Йоахим Гаук, френският Франсоа Оланд, американският Барак Обама и еврокомисарят Вивиан Рединг обявиха, че няма да ходят на олимпиадата в Сочи, недоволни от действията на президента Владимир Путин.
Някои от тях не са стъпвали на игрите, но това не пречи да се говори за бойкот. Обама дори изпрати единствено съпругата си Мишел за откриването на игрите в Лондон преди 2 години, а не присъства лично. А Великобритания се смята за най-верния съюзник на американците в Европа.
Така за пореден път политиката се опита да се намеси в спорта, като винаги от това са страдали състезателите.
Всъщност първият призив за бойкот на Сочи дойде още през 2008 година от Грузия заради войната с Русия. Но никой не я последва. А черните дни за олимпийските игри са категорично зад тях. Защото навремето имаше истински бойкоти.
Всъщност историята на намесата на политиката в спорта вече е на 106 години. Първият случай е по време на игрите през 1908 година в Лондон. Тогава Великото херцогство Финландия получава разрешение да се състезава извън тима на Руската империя, от която е част. Но няма право да вдига националния флаг.
През 1916 година игрите трябва да са в Берлин, но се отлагат заради началото на Първата световна война. След четири години пък домакин е Будапеща, но заради факта, че Австро-Унгарската империя е един от най-верните съюзници на немците, МОК, който е доминиран от французи, ги мести в Антверп, Белгия. Това става през април 1919 година.
Заради немците го отнасяме и ние. МОК не изпраща покани на нас, Австрия, Германия, Унгария и Турция заради това, че сме сред загубилите Първата световна. Същата съдба имат немците и за игрите през 1924 година в Париж, когато обаче България се завръща.
Най-голяма е драмата около олимпиадата в Берлин през 1936 година. МОК ги дава на Германия, а Адолф Хитлер впряга цялата си пропагандна машина, за да покаже превъзходството на арийската раса. Но трябва да преглътне титлата на Джеси Оуенс, който поздравява публиката с високо вдигната ръка. А диктаторът се гъне в ложата.
Испания бойкотира игрите и организира народна олимпиада на тяхно място. Доста известни фигури също се обявяват за това да не се ходи в Берлин. САЩ дори първоначално вземат такова решение, но след това се отказват. МОК изключва от редовете си Ърнест Ли Янке, който агитира за бойкот. На негово място се включва Ейвъри Бръндейдж, който по-късно ще стане единственият неевропеец, президент на МОК.
Ирландия прави бойкот, но само в леката атлетика заради различия с ИААФ.
Лятната олимпиада през 1940 година трябваше да се състои в Токио, но игрите бяха отложени заради втората Китайско-японска война. Правителството на Япония оттегля подкрепата си за домакинството през юли 1938 година. МОК ги дава на Хелзинки, който завършва на второ място в гласуването, но там пък избухва Зимната война. И накрая започва Втората световна и всичко пропада.
Олимпиадите са възстановени през 1948 година, като домакинството е дадено на Лондон. Германия и Япония не получават покани. СССР получава, но решава да не прати делегация.
Първата олимпиада, която е ударена от истински бойкот, е тази в Мелбърн през 1956 година. Египет, Ирак и Ливан не пращат делегация в знак на протест срещу инвацията на Израел, Великобритания и Франция срещу Египет, след като той национализира Суецкия канал. Холандия, Швейцария и Испания пък се отказват заради съветската инвазия в Унгария. Само две седмици преди откриването се отказва и Китай, след като Тайван е допуснат до участие под името Формоса.
Политическата колизия между СССР и Унгария продължава и по време на игрите. Върхът на всичко е мачът "Кръв във водата", когато двата тима играят 1/2-финал от турнира по водна топка. Полицията едва спира унгарската публика да не линчува съперника.
Индонезия и КНДР се отказват от игрите в Токио през 1964 година, след като МОК решава да не допусне държавите, които участват в Игрите на изгряващите сили през 1963 г. Южна Африка пък е със спрени права заради политиката на апартейд. Наказанието е свалено чак през 1992 година.
В Мексико най-големият политически скандал бе на награждаването на 200 метра, когато американците Томи Смит и Джон Карлос вдигат ръка в юмрук и така искат равноправие за тъмнокожите в САЩ. Великата Вера Чеславска пък извръща глава от флага на СССР заради инвазията на родната Чехословакия. Студенти в Мексико Сити се опитват да използват игрите, за да протестират срещу авторитарния кабинет в страната, но всичко завършва с "Кръвопролитието в Тлателоко", където полицията открива огън срещу повече от 2000 от тях.
11 спортисти, треньори и съдии от Израел загиват по време на олимпиадата в Мюнхен, когато техният блок в селото е превзет от палестинската организация "Черен септември", която е много близка с движението на Ясер Арафат "Фатах".
Родезия пък е изхвърлена от игрите с 36:31 гласа от МОК заради заплахата от повечето африкански страни, че ще спрат отборите си, ако бъде допусната до участие. Родезия е другата държава освен Южна Африка, където официалната политика е апартейд.
22 държави от черния континент спират състезателите си в Монреал през 1976 г., след като МОК отказва да изхвърли Нова Зеландия заради турнето на националния отбор по ръгби в Южна Африка. Идеята е на Танзания. Така всъщност се прави невероятна услуга точно на новозеландците и техният Джон Уокър безпроблемно печели бягането на 1500 метра, вместо да се срещне с танзаниеца Филиберт Бей, който държи световния рекорд.
Канада първоначално отказва да допусне до игрите Тайван, защото не го приема като независима държава и иска да се състезава под флага на Китай. МОК и САЩ се намесват и домакините смекчават позицията си. Това обаче довежда до решението на Китай за бойкот. Така в игрите участват само 92 държави при 121 в Мюнхен, което е най-малко от Рим до този момент. В Италия са 80.
Най-черните години на олимпийското движение са 1980-а и 1984-а. Първо американският президент Джими Картър заповядва да се бойкотират игрите в Москва заради инвазията на СССР в Афганистан. Точният брой на държавите, които подкрепят това, не може да се определи. В крайна сметка 62 членки на МОК не изпращат свои представители и така на старт са представители само на 80 страни, колкото и в Рим през 1960 година. Най-големият удар по бойкота е решението на Великобритания да се прати отбор в столицата на СССР.
Отделни федерации на англичаните като тези по конен спорт, хокей на трева и ветроходство решават да не изпращат спортисти.
Въпреки това делегацията е от 170 човека. Великобритания и Ирландия не изпращат спортисти на церемонията по откриването, а шефовете на делегацията. Белгия, Франция, Италия, Люксембург, Холандия, Сан Марино и Швейцария въобще не дефилират на стадион "Лужники", а Австралия, Дания, Пуерто Рико и Андора са под олимпийския флаг. При закриването липсва кметът на Лос Анджелис Том Брейди, който трябва да получи олимпийското знаме като следващ домакин на игрите.
В алтернативните игри във Филаделфия, които са кръстени "Класиката на Камбаната на свободата", участват 27 държави, което е може би най-точната бройка на тези, които са свързани с бойкота.
През 1980 година е регистриран и единственият бойкот на зимна олимпиада, след като Тайван отказва да прати състезатели под името Китайско Тайпе.
В Москва нашите се възползват от липсата на част от западните звезди и правим фурор в спортове, където повече не взимаме медали. Така например имаме сребро в отборното прескачане на препятствия при конете.
Самите игри също не се разминават без скандали. Златният медалист в овчарския скок полякът Владислав Козачевич показва среден пръст на публиката, която го освирква. Това предизвиква невероятен скандал, като дори не се стига до отнемането на отличието. Заради няколко "грешки" при измерванията в полза на домакините ИААФ праща допълнителни съдии в леката атлетика.
Социалистическите държави отвръщат с бойкот на следващите игри в Лос Анджелис. 15 държави, включително и България, не изпращат делегации в последния момент, като официалното обяснение е, че не може да се гарантира сигурността на състезателите.
Повечето от тях приемат болезнено новината, защото бъхтят здраво до последния момент. Други пък чакат с нетърпение да вземат акредитация и след стартовете да останат в САЩ. Вместо това обаче се правят "Игрите на приятелството", където България завършва на второ място по медали. Бойкотът и тук е пропукан, като Румъния и Югославия не се съобразяват с решението на Леонид Брежнев. За Лос Анджелис отиват и наши членове на международни федерации и съдии.
Проблемите са преодолени в Сеул през 1988 г. Там делегации не изпращат само КНДР по разбираеми причини, Албания, Куба, Етиопия, Мадагаскар, Никарагуа и Сейшелските острови. Според всички обаче причините са главно финансови, а не политически.
От този момент полическите скандали около олимпиадите са сведени до минимум.
В Лондон единствено се стигна до недоразумението да се забави мача от футболния турнир при жените между КНДР и Колумбия, след като организаторите бяха сложили флага на Република Корея. За сметка на това за първи път бяха изхвърлени спортисти за расистки обиди на съперници. Първо го отнесе Параскеви Папахристу, а след това Мишел Морганелиа.
