Журналистът от вестник "България Сега" Светлозар Момчилов разказа повече за скандала с Христо Стоичков, който снощи взриви медийното пространство. В интервю за "Труд" Момчилов разкрива как се е стигнало до боя от Камата и какви са причините за яростта на треньора на Литекс.

Самият Стоичков от своя страна отрече категорично, че е удрял въпросния журналист, който "само можел да мечтае за това". Според него, той е просто дръпнал за яката един "бракониер, който дошъл без покана и се опитал да развали партито".

Момчилов обаче твърди, че кувертът му е бил платен лично от шефа на фен клуба на ЦСКА в Чикаго Георги Стойков, а всичко, което е искал, са няколко думи за местното издание.

- Г-н Момчилов, кой ви покани на тържеството по случай 15-годишнината от създаването на "Чикаго Файър"?

- Покани ме лично президентът на фен клуба на ЦСКА в Чикаго г-н Георги Стойков. Той плати и кувертите за нас.

- Кога отидохте на коктейла в Историческия музей в Чикаго?

- На събитието отидох с малко закъснение. По това време Христо Стоичков даваше интервю за мексиканска телевизия. Приготвих камерата си за кратко видеоинтервю с него и когато той свърши с другата медия, аз извиках г-н Стоичков. Но той или не ме чу, или се направи, че не ме чува, и замина към своята маса, на която седеше с г-н Чападжиев.

- Какво стана след това?

- Приближих се и най-учтиво го попитах дали може да ми отдели 2-3 минути за интервю за наша, българска медия в Чикаго. Бях приготвил три най-обикновени въпроса, които ги измислихме заедно с нашия бивш генерален консул в Чикаго г-н Иван Сотиров, който е у нас на гости. Но Стоичков грубо ми каза: "Не. Нямаш никакъв шанс." Аз тогава го попитах учудено: "Има някакъв проблем ли? Какъв е проблемът?" Той ми отвърна: "Нямам нищо общо с вас!" Тогава аз казах: "Но все пак българската общност в Чикаго е голяма и не мисля, че вие трябва да се дистанцирате от нашата българска колония." Тогава Стоичков ми отвърна: "Не ви знам кои сте. Не ви познавам вас."

До него беше г-н Шефкет Чападжиев и аз казах: "Г-н Чападжиев много добре познава нашата медия." След което помолих Чападжиев, ако Стоичков не знае за нас, поне той да каже две думи и да му обясни, че ни познава. Но Чападжиев нищо не каза.

- Какво според вас накара Стоичков да ви посегне?

- След като Чападжиев не реагира, аз казах: "Г-н Стоичков, ние ще споменем тогава в нашия репортаж, че не сте имали желание да дадете интервю", след което си тръгнах към мястото, където ми беше оставена камерата. Тогава изведнъж Стоичков тръгна след мене и викна: "Я ела ти навънка." Един вид да се саморазправя с мен навън, за да не ни гледат хората. Задърпа ме за ревера. И в това време неочаквано ме удари в челюстта. Ситуацията излезе от контрол и аз помолих да извикат охраната, за да ме защити. Стоичков ставаше необуздан. Намесиха се останалите журналисти, за да го спрат да ме блъска, и ме помолиха да изляза, за да не се дразнел повече.

- С това ли приключи сблъсъкът ви със Стоичков?

- Не. Тъй като не можех да си тръгна веднага, аз трябваше да си взема статива и видеокамерата. Когато отидох да си ги взема, Стоичков отново дойде при мен и ме предупреди: "Ако напишеш нещо във вестника, ще ти отхвръкне главата." Аз бях в шок. Нищо не виждах, нищо не чувах. На връщане, като излязох от сградата, стоях сам в колата и не можех да повярвам на това, което ми се случи. Докато Христо Стоичков ме удряше, почувствах най-големия си срам, че съм българин.

- Къде стана всичко това?

- В коктейлната зала, където се бяха събрали гостите.

Да съм ударил българин?", учуди се Христо Стоичков, потърсен от "Труд" за коментар на твърдението на Светлозар Момчилов.

"Сигурно имате предвид един човек, който беше дошъл без покана на бляскавата церемония на "Чикаго Файър", продължи Кавалерът на "Златната топка" от Чикаго малко преди да тръгне към летището за обратния полет към България.

"Хората се бяха подготвили фантастично. Една от най-хубавите церемонии, на които съм присъствал. Заедно с другите ми колеги получихме уникални възпоменателни значки. Хората в Щатите искат да развият все повече сокъра (така наричат футбола в САЩ - б.а.). Стадионите започнаха да се пълнят. Ние бяхме сред първите мохикани и сме горди, че ни честваха в тази зала.

И покрай толкова много блясък, усмивки и прегръдки се появи един човек, който започна да нахалства за интервю. Казах му, че по цял свят има правила. Научил съм ги в Барселона - най-големия клуб. Някога да съм ви отказвал на вас? Вие, във вестник "Труд", просто ги спазвате винаги и затова сте номер едно.

Преди малко дадох интервю и за Би Ти Ви. А този човек очевидно не беше никакъв журналист, а за спазване на правилата да не говорим. Когато продължи да се държи нахално, не издържах и го хванах за яката. Тогава охраната го изведе. Това е цялата истина. Даже не знам как го е допуснала без покана. Бракониерщина... Бил се оплакал в полицията? От вас чувам такова нещо. Попитайте българите в Чикаго какво е било отношението ми към тях. Още когато играех във "Файър", бях толкова благодарен за подкрепата им. Виждахме се почти всеки ден. Хората идваха на мачовете с родни трибагреници. Сред тях има и велик футболист като Цветан Йончев. Видяхме се и сега, спомнихме си стари истории. С много други също говорих. Както е навсякъде - снимки, автографи... Знам, че нашата колония тук е огромна и няма как за толкова кратко време да се срещна с всеки.

Но явно е писано винаги да се появява нахалник, който да е като лош дъх в устата. Но не можа да развали спектакъла, който бяха направили шефовете на "Чикаго Файър". Може само да сънува, че съм го удрял. Голяма злоба се трупа у някои хора и ми е болно, че говорим за това. Толкова са жалки, че искат на мой гръб да станат известни. Но гърбът ми е голям, ще издържи. Не ме мислете! На мен слава не ми трябва, имам предостатъчно. Печелил съм я с толкова труд, болка и пот, за които малцина могат да си представят. Камо ли завистливи бракониери.
Където и да отида по света, се радвам да се видя с българи. Така беше в Япония. После и в Южна Африка. На мачовете на "Мамелъди Съндаунс" идваха поне по 500 души заради мен. После се събирахме в месарницата на бате Симо Калоянов в Йоханесбург. На дървените пейки с българите лукс не ни трябваше. Всичко беше от сърце и по български! Не сме забравили откъде сме тръгнали.

Сега ме чака дълъг полет, после колелото на работата в "Литекс" се завърта - тренировки, мачове. Уморих се да отделям внимание на някакъв самозванец. Чао и ще се видим в България."