Навсякъде по футболните сайтове в света срещу датата 8 февруари стои името на Христо Стоичков, който се ражда на този ден през 1966 година. Съвсем нормално е Камата да продължава да бъде широко известен. От днес нататък Ицо става един мъж на 43. Преди почти десет години - на 9 юни 1999 година на стадион „Българска армия", Стоичков облече за последен път националната фланелка. А след мача на пистата направи паметна снимка с Димитър Пенев и специално дошлия на крака в София да го почете за последния мач с „А" отбора Йохан Кройф.

Двамата велики наставници бяха хората които го изстреляха в световната футболна орбита - единия от ЦСКА и националния отбор, другия от Барселона. За всеки футболист дори и с по-бедна спортна биография раздялата с топката е мъчителна и се минава през период на депресия.

Какво остава за играчи от калибъра на Стоичков, свикнали в продължение на години да бъдат под прожекторите на славата и да пълнят личната си витрина с всевъзможни отличия от спечелени републикански първенства като дете с Марица до „Златна топка". Много футболисти в свои откровения пред медиите са казвали, че в месеците, преди да се откажат от футбола, физически едвам смогвали да се дотътрят до игрището за тренировки и играели мача със сетни сили.

А на сутринта след края на кариерата си желанието им да бъдат пак в игра било като на прохождащо във футбола дете. И страданието от липса на активния футбол дълго ги мъчело. Със сигурност Христо, както биха казали англичаните „още е бил в играта", дълго след като бе излязъл от нея. След това идва максимата, че малките деца си играят с играчки, а мъжете - със скъпи играчки.

В този смисъл националния отбор бе за Христо „скъпа играчка". В прекия и преносния смисъл на думата. Огненият темперамент го бе накарал да забрави, че, преди да заиграе в ЦСКА и Барселона, премина през Марица, отборът на завод "Юрий Гагарин" и Хеброс.

Детското в него отхвърляше факта, че и като треньор трябва да измине пътя до националния. В представителния състав не искаше да проумее, че поколението на Бербатов и компания е по-различно от неговото. Къде ти при миришещия на барут Ицо метросексуалност, диадеми и татуировки по цялото, тяло които за него винаги ще си останат „разни там шарении по кожата".

И не само за него. Не, че в Америка нямаше цамбурвания в басейни през нощта преди четвъртфинала с Германия и култовото „Айн цу цвайн цу дрън". Не, че се обичаха много извън терена. Но стъпеха ли на него всички бяха единни, дисциплинирани и искащи, когато ставаше въпрос за герба на България. Ицо желаеше силно като треньор да предаде това нещо на сегашните футболисти.

Счупи си треньорската глава преди световната квалификация с „черната котка" Швеция(0:3) през март 2005 в София, когато се изцепи: "Моите момчета са най-силните. Ще бием шведите." Явно Христо бе надценил и себе си като млад наставник и мотивацията на тези, които тренираше.

Грешката му бе, че продължи да ги води. После ги напусна изведнъж. Без да си даде сметка „каква играчка се е счупила в ръцете му", отиде да си играе с друга - Селта, където стана жертва на договорен мач между други два отбора и неговия тим изпадна от испанската Примера дивисион.

Пътят на отрезвяването като че ли взе да настъпва. Така е. При по-скучните хора узряването настъпва постепенно, а при такива като Христо - вследствие на нещо много парещо. Неслучайно впоследствие Ицо отказа да бъде треньор за не лоша сума пари на непретенциозния Анкарагюджу, където би могъл да си позволи да сбърка.

Просто Христо замрази треньорската си дейност. Дали временно или не - само той си знае. Ето - в страната наближават избори, а Христо приключи едновремешните си несполучливи флиртове с политиката.

Дипломатично и публично се отказа от поста на вицепрезидент в БФС. Дали защото не иска да мъти водата на „своя капитан от САЩ" Боби Михайлов или защото един Христо не може да бъде някакъв си вицепрезидент - пак само той си знае.

Десет години след като спря да играе, Ицо се наигра и извън терена и сега е по-зрял. Лека-полека Камата прободе страстите пагубни в себе си и насочи ореола си натам, където сега е най-силен - футболен посланик в целия свят.

Дори Краля на футбола Едсон Арантес до Насименто - Пеле, преди време проумя, че да се кандидатира за президент на Бразилия е безумие, и започна да шета по света като велик емисар на футбола.

В момента Христо откликва на покани на своя приятел и бивш вратар на Мексико Хорхе Кампос да работи за тамошната футболна федерация, дал е съгласието си името му да се ползва в кампания на УНИЦЕФ против сушата.

В България успя да спечели хората с каузата за набиране на млади футболни таланти. Прави го от три места - създадената от него футболна академия в Етрополе, турнира „Жилет" и, разбира се, неговата школа в любимата му Каталуня. Там където продължава да бъде мостът между България и Испания. Да си жив и здрав, Христо, и да продължаваш да носиш името на България по света!