Хроника на една предизвестена смърт

Хроника на една предизвестена смърт. Но не повестта на Маркес от 1981 г. А тази на все още шампиона, но вече не и носител на купата Лукойл Академик. Преди седмица в зала "Балканстрой" в Плевен студентите сдадоха трофея, който не бе излизал извън витрината им от 2006 г. насам. И който тимът бе печелил 6 пъти в последните 10 години.

Изглежда, че през три сезона Лукойл е орисан да сдава купата. След серията, в която смазваше всичко, което имаше сърдечен ритъм по пътя си през 2002, 2003 и 2004 г., се стигна до кървавия финал срещу ЦСКА в Стара Загора през 2005-а. Кървав в буквалния смисъл. Пропит от болката на Тодор Стойков, който изнесе показно колко ненормален може да бъде спортист, за когото кислородът пълни дробовете само, когато е излязъл пръв от боя. Със счупена челюст и без спомен за случващото се от секундата, в която лакътя на доминиканеца Карлос Морбан проби лицевата му кост, капитанът не пожела да се пусне от хорото. Направи го заедно с останалите - след като таблото на зала "ДЗУ" изгасна. Резултатът 86:80 в полза на червените потъна в историческите справки.

Загубената купа от ЦСКА в Стара Загора няма нищо общо с тази от Левски в Плевен миналата неделя. Крайното 89:81 за сините вече служи за уплътнение в статистическата база данни. Единственото сходно е съвпадението, че преди да отстъпи, Академик е държал трофея в предходните три последователни турнира (б.а. 2002, 2003, 2004; 2006, 2007, 2008). Общото тук може би е болката. Като за начало, тази на капитана. Същият, който бе през 2005-а. Естествено, че и тя е несравнима. От една страна физическа: счупена челюст, травма, последвалата спешна операция, уплах от засегнат лицев нерв, стресът от изтръпването на челюстта седмици след последната намеса на скалпела. И от друга - психическа. За нея обезболяващи, няма.

Слава Богу, както Стойков, така и всички останали играчи напуснаха терена на "Балканстрой" здрави. Човешки погледнато, по-голяма победа от тази в спорта не би могло да съществува. От там нататък, всичко е преходно. Но най-вече - купата. Всеки губи, въпросът е защо. Левски бил спечелил изненадващо. Колко смешно само е да се говори наизуст. Повърхностно, колкото да упражняваме до болка познатите на Стойков лицево-челюстни мускули.

Левски победи заслужено. Напълно заслужено и без всякакъв коментар, а ако ви се е сторило изненадващо, значи в последните шест месеца сте били в отпуск. Платен, неплатен, все тая. Докато баскетболната реалност е местила пластовете у нас, съзнанието ви е било ангажирано от нещо по-съществено. Дано. Нали търсим повод да извиним отсъствията от час цял първи срок. Пардон, цял първи полусезон.

Лукойл сдаде купата логично. Загубата дойде очаквано. Изигра ролята на тапа, която запуши отдавна отпушеното шише на разрухата. Веднъж отприщи ли се обаче, връщане назад почти не съществува. Общо-взето, това стана с Академик. Финалите в Плевен само затвориха кръга. Сгромолясването е съвсем в реда на събитията. Оказа се в ролята на последния препинателен знак в хрониката на отдавна предизвестената смърт.

Лукойл Академик е на колене. По-уязвим, по-наранен, по-унизен отвсякога. Точка.

10 ноември. Но не 1989-а, когато краят на тоталитаризма открехна вратата на демокрацията, за която родителите ни тайно мечтаеха. 10 ноември 2008-а. На тази дата в Академик започна началото на края. Краят на непревземаемата и с години градена крепост. Тогава никой нямаше как да е сигурен, обаче сянката на съмнението, че все пак, че може би е грешка, запъплиха по гърбовете. На ръководство, на треньори, на играчи, на журналисти, на хора, които могат да играят баскетбол. Ама не на компютъра в офиса, а наистина.

Грешката си има и контретно име - Антонио Бъркс. Синът на Кони Бъркс и Куентин Петис. Момчето от Мемфис, Тенеси. Онова с опашката от татуировки, които самият той не знае откъде започват и къде завършват. Съгражданинът на щурата, но необятна душа на Латаша Байерс, оставила тройна следа в женския баскетбол у нас с ЦСКА през 2006 г. Бъркс - огромното сърце на веселяка, на приятеля и сътборника, за когото и до днес всеки играч на студентите страда по своему. Бъркс - най-чутовната глупост, извършвана от Лукойл в целия цикъл на управление. От момента, в който в селекцията потекоха милиони. До момента, в който тези милиони вече не стряскат съня дори и на последната смъртна резерва на съперника. Бъркс - гардът, с който Академик нямаше да има и процент шанс да изглежда толкова безотговорно, толкова безобразно егоцентрично, както бе в изтичащите през пръстите последни минути на финала с Левски.

Защото Бъркс има едно баскетболно достойнство, което надделява над всички други. Той е отборен тип. Играе за колектива, а не въпреки него. Не пресмята пунктовете си на КПД срещу своето име и не се реди наравно с журналистите пред принтера със статистиката, за да преброи точиците си. Да имаш чужденец, той да е американец и същевременно да мисли отборно, е сто пъти по-добро от чаша топло "3 в 1". Това е блян на всяко ръководство. Да имаш такъв, на който освен всичко друго, родната мизерия да му минава покрай очите и ушите и той да иска да е тук, въпреки че може да е на доста различно място, но да го пуснеш да си ходи, е проява на пресилено весокомерие. Ако на вратата ти чакат на опашка петима като него, всичко е окей. Хващаш най-благонадеждния поне на външен вид за ушите и го вкарваш в залата.

Да имаш гард, който отговаря на всички гореспоменати характеристики и да го прокудиш с пълното си съзнание, без някога да си освидетелстван в лудницата, това вече е глупост. Тъпотия. Тотална липса на професионализъм и познаване на собствения си отбор, абсолютна безотговорност към последствията. Всичко това го съберете къс по къс и го умножете по 10. Защото Лукойл Академик се раздели със същия този баскетболист седмица преди първия мач в Юрокъп за сезона срещу Уникс. В група на косатки като Динамо Москва, Казан и Рига.Лукойл обаче не е в Европа. Лукойл е в България. Тук баскетболни двойници на Бъркс не се роят пред входа. Никой не може да бъде хванат за ушите и вкаран в залата. Първенството ни е като необрания боклук в София - има го, но смърди. Да, за първи път от години взе, че стана интересно, но то също си има логично обяснение - грохналата империя на Валентин Златев. Изказвания от сорта, че не Академик е слязъл по-надолу, а останалите са се качили на клона, са чиста проба аматьоризъм. Отиват на заблуден фен, който псува съдията всеки път, когато види, че до пейката треньорът тропа с крак с освирепяла физиономия.

Да играеш в България за чужденците все още е по-скоро диагноза, отколкото престиж. Изкушаваме ги с пачки, евтин алкохол и нонстоп купон. Но и това обикновено не стига. Защото докарваме мизерници, които възприемат отбора си, като танцуваща трупа от Студентски град и считат, че всичко е разрешено. Бъркс не бе от тази порода, но по ирония на съдбата една снимка, щракната без самия той да помни кога, но с ясното съзнание, че е просто за спомен, преля чашата. Лукойл използва фотографията и го отпрати. Иделна развръзка, за да оправдае инфантилната раздяла.

Инфантилно. Чак малоумно. Подписваш договор за над $ 30 000 на месец, по стечение на обстоятелствата се принуждаваш да чакаш играча цял сезон, за да изтече наказанието му, наложено му не по твоя вина, а отчасти не и по негова. Накрая, когато той се връща, го освобождаваш. Не веднага. Първо го вкарваш във форма, поставяш го на диета, спукваш го от тренировки, защото е дошъл в трагично физическо състояние. И той - Бъркс, той вече бе започнал да прилича на стария Антонио. Но тогава хоп! Good bye and have a save flight! (б.а. Сбогом и лек полет). Защо? Защото не пасва на отбора. Боже, това е смехотворно, но няма да се смеем, защото би било признак на злорадство, на лошо възпитание.

Раздялата с Бъркс закопа Лукойл. Разбира се, не веднага, а постепенно, за да има по-дълъг период на болка. В клуба вината да си я делят, както намерят за добре. Директорът Сашо Везенков твърдо отказва да носи отговорност. "Обвинявайте ме за всичко друго, поемам цялата вина и отговорност, но не когато става дума за Бъркс. Аз бях против, треньорите обаче не го искаха", казва той. Ако е истина, а по-скоро е, защото и Любомир Минчев си призна, че е сбъркал като е оставил Бъркс, а не го отпратил веднага след като цъфнал с наднормено тегло през септември, толкова по-зле. Гаф, който на отговорен човек като Минката ще тежи, макар че той вече едва ли включва телевизора, когато знае, че играят студентите.

Плеймейкърът е съчетание от характер, мозък и сърце в баскетбола. Без него никой не може да се надява на успех. От гарда на върха зависи всичко. Той организира нападението, той подрежда съотборниците, той избира коя е най-подходящата комбинация. Той изнася топката в предно поле, той трябва да вижда и с гърба си. Той е и първият, който е длъжен да се върне в защита, защото обикновено е най-близко до коша на съперника.

Лукойл този сезон няма плеймейкър (б.а. шапки долу към Уили Дийн, но той тази година трябва да си я брои за нулева). Тогава как да има характер, мозък или поне сърце на отбор? Няма. Истината лъсна на финала в Плевен, макар че индикациите започнаха още на полуфинала със Спартак. Академик не носи и най-мъждукащо пламъче от онзи дух, който караше хората да пълнят залата часове преди началото на поредния двубой в Европа.

Бъркс щеше да играе за отбора. Когато имаш под един покрив реализатори като Стойков, Ристе Стефанов и Тим Пикет, който бе докаран, за да бележи, няма как да вклиниш между тях гард, който повече от всичко на света обича себе си, след това обича да стреля сам, колкото се може по-често и по повече. Това директно гилотинира вкарвачите ти.

Това стана при студентите с докарването на гледания като писано яйце от татко милионер в Лас Вегас Кевин Крюгер. Оставяме настрана несъобразителността с факта, че бяло момче от богаташка фамилия, с баща бивш треньор от НБА, не е способно да вирее тук. Разглеждаме Крюгер от баскетболна гледна точка и пак се хвърляме надолу с главата в джаза. Той не подава, не може и не е свикнал да го прави. Първата му мисъл е дали си е гелосал правилно косата, когато облича екипа си. Втората е колко точки ще вкара, че му е нужна статистика преди да се завърне в родината и тати да натисне тук-там за него.

На практика Крюгер купи билета на Пикет за САЩ. Появата на първия докара уволнение на втория, за когото място в Лукойл вече нямаше. Причината също е тривиална. Баскетболът се играе с една топка. Ако на игрището в петица излязат Крюгер, Пикет и Ристе Стефанов, а алтернативната тактика, която ни показаха този сезон смъкне Стойков като лека четворка, тогава колко топки ще трябват на студентите? Това е задача от убечника по математика, който треньорите, докарали американчето у нас са чели преди да поемат отбора.

Една грешка. Разбира се, не единствена. Една от многото, но най-основната. Тази, която изяде целия сезон до тук на Академик. Пред тима остана само да воюва за титлата. Има си Уили Дийн, но това не е гаранция, че в плейофите ще има характер, мозък и сърце. Духът е относително състояние. Веднъж като се изпари, иди го връщай. В крайна сметка, всичко опира до нивото на хората. Хванете десет души и попитайте всеки по отделно на какво разстояние от него се намира небето. После сравнете отговорите. Ще останете поразени.

Върхът за един е да си купи лъскав автомобил. По възможност джип, за да гледа отвисоко останалите нещастници, когато се засили и навлезе в насрещното с цел да си спести някоя минута в задръстването. За друг нирваната се крие в купона - онзи, при който влизайки в дискотеката го разпознават от стъпалата и му се радват толкова искрено, че само изкуствените къдрици на перуките помръдват нервно. Най-готино обаче е партито след победа. Да биеш, да вземеш купата и после да я полееш. В този ред наистина звучи баровски. Но я си представете, че мислите ви текат в обратната посока? Т.е. първо се разтапяте от удоволствие как ще се разпорите вечерта, когато вече сте спечелили...

Е, да, ама не сте. Купата е синя. Остана титлата. Нея капитанът лесно няма да я даде.

Тодор Стойков бе на 19, когато игра и загуби първия си финал. На 21 бе с главна заслуга за дубъла на Черно море - първите му два от многото златни медали. Няма да броим колко са днес, когато вече е на 32. Без това достатъчно бърка в здравето на съотборници и съперници. Ако обаче извадим трофеите на варненеца, днес в Лукойл няма да има с какво да се завият. Банев също закачи от печелившия период на студентите, а шампион с друг тим преди да дойде в Академик е ставал само Димитър Ангелов (б.а. 2002 г. с Ямбол). Крилото има купа на Гърция с Арис и първо място във ФИБА със солунския тим.

И до там.

Другите? На по 24-26 години у нас все още ги милваме по главите и чакаме да си легнат пилета, а на сутринта да се излюпят соколи. Стискаме палци отдавна. Още когато бяха тийнейджъри. В Европа, защото ние в баскетбола все още не сме там, на тази възраст или си заиграл майсторски, или са те пратили в десета глуха. Защото не си оправдал доверието. Защото очевидно не ставаш. Дали понеже небето за теб опира до лъскавия джип, до дискотеката, в която си по-известен, отколкото в залата, или до марковите дрехи и лошия поглед отработен пред огледалото, няма значение. Ама никакво.

Тук ще почакаме още малко, за да сме наясно. Въпросът не е дали има останал дух в Лукойл. Всеки финал може да бъде загубен. Въпросът касае генерално бъдещето на баскетбола ни. До европейското в Полша остават шест месеца. Думата "национал" се спира от употреба. До второ нареждане. До момента, в който не се заслужи. Дори и най-скъпия автомобил бива забравен, когато от завода излезе следващото поколение. Всичко идва и си отива. Само шампионите остават.

Не, грешка. Те първо трябва да се родят такива по душа.