Много се изговори, много се изписа по темата „Милан" от началото на годината, но един факт в европейския клубен футбол през 2015-а вече окончателно е неоспорим - славният, величествен, исторически и легендарен италиански гранд бе сринат до основи от една от емблемите в историята си - Филипо Индзаги.

Знаменитият клуб, носител на 26 отличия извън Италия, от различни надпревари на Стария континент и въобще из целия широк свят, бе принизен до нивото на Емполи, Торино, Каляри и Чезена.

Феновете на „червено-черните", доказано населяващи всички краища на планетата, горди до преди само няколко месеца с постиженията на любимия си клуб, сега са принудени да се срамуват от случващото се на „Сан Сиро", тайничко надявайки се по-бързо всичко да приключи, Берлускони да дойде на себе си, а Пипо да бъде изритан извън пределите на Италия, получавайки черен печат както в международния си паспорт, така и върху голямото си, необятно его.

Его, простиращо се от пъпа на Милано, през пъповете на куп модели, плеймейтки и красавици (да им се чуди човек на кльощавия, крехък вкус), та чак до линията на засадата, към която бившият футболист бе толкова привързан в пика на кариерата си.

Ах, Пипо и засадата... Сладки спомени... Двамата просто бяха родени един за друг!

Голмайстор за чудо и приказ, на когото обаче една четвърт от попаденията могат да бъдат „изрязани" от историята с някой и друг модерен „орлов", „птичи" и „пъдпъдъчи" поглед.

Футболистът, за когото всички трепереха да не се разчасти при традиционно буйната си радост за всяка топка, преминала линията след негово „магично" докосване. Но кой съм пък аз, че да оспорвам качествата на Крехкия на терена?

Виж, за способностите му като треньор най-вероятно всички са на едно и също мнение.

Нека обобщим какво се случи от сядането на „фамозния" на горещия стол на „Сан Сиро":

Той взе един макар и не перфектен, но все още убедителен гранд през лятото на миналата година и само в рамките на два месеца му разказа играта - в преносен и буквален смисъл.

Пет загуби в първите 8 мача, при голова разлика 13:19 и то 8 от головете на отбора ти са отбелязани срещу изпадащия, разнищен, полуразформирован Парма и гуадалахарския Чивас. Гордост, но и сериозно количество предразсъдъци тук някъде вече бяха налегнали същите онези тифози, публично стискащи палци на Филипо, а вътрешно надявайки се да спре с простотиите, за да могат спокойно да си покажат лицата на площада в Милано.

Последваха нови надежди за възраждане и изведнъж чудо - 6 от 10 мача без загуба от края на септември до завършека на ноември... Но пък само равенства във всички тях, срещу съперници от ранга на Емполи, Чезена и Каляри.

Новите мисли, родени от съзнанието на феновете в края на годината: „Нищо фатално не е станало", „Ще се оправим, ние сме Милан, по дяволите!", „Чакаме 2015-а и започваме от самото начало", „Нова година - нов късмет".

Да, ама не. Защото 2015-а започна и продължава по изключителен, впечатляващ и уникален начин за Милан, но все в негативния смисъл на тези понятия - 0:1 от борещия се за оцеляване Аталанта, унижение с 1:3 от евроЛацио и още едно 0:1, отново от римляните, този път за Купата на Италия.

Последвалата загуба от шампиона с 1:3 (явно резултатите се редуват, отново не в положителния за Милан смисъл на думата) не бе определена като разочарование, като дори след края на мача Пипо възкликна, че най-после е „видял онова, което искал да види".

И нова греда, още в следващия мач. Горна. Срещу друг тим, намиращ се в близост до „чертата", но на изпадащите, а не на борещите се за влизане в евротурнирите - Емполи.

И за най-голяма изненада следва поредна сдържана реакция, от страна на почти спазарилия клуба в далечна Азия Дон Силвио. Берлускони гласува сериозна, криминална доза доверие на Индзаги, с което освен че удиви феновете, накара евентуалните бъдещи инвеститори да се усъмнят в чистотата на и без това определяното му като „замъглено" съзнание.

Как да окачествим и обобщим „пиповия" Милан? Какво представлява отборът, считано към текущия момент? Какво е това? Лоша серия? Малшанс? Спортно нещастие?

Със сигурност изход от така създалата се ситуация има и грандът рано или късно ще се върне в правия път. Така е с всички големи клубове, а Милан е в Топ 5 на най-великите в историята.

Защо обаче е нужно агонията да продължава? За чий... престиж му е на Силвио да оставя Крехкия начело на тима? Колко още горчиви глътки, обиди и подигравки трябва да отнесат феновете на отбора, за да стане ясно и на властимащите, че Пипо не е човекът за Милан?

Нима тези, които са имали редица поводи за радост през годините заради Малдини, Коща, Баджо, Барези, Гулит, Папен, Рийкард, Шевченко, Ван Бастен, Уеа, Кафу, Роналдо, Роналдиньо, Ривалдо и Златан (списъкът може да продължава с още десетки, стотици имена) заслужават горчивите сълзи в очите си през последните няколко месеца? Нима „Милано" е вече „Минало"?

Не, просто изходът от кризата е повече от ясен и при всички положения е свързан неразривно с една легенда, която не е сред изброените по-горе.

Чао, Пипо, този път засадата е факт!