Ливърпул, Ливърпул, Ливърпул!

Футболистът на Ливърпул Трент Александър-Арнолд е поредният играч, използвал известния сайт The players tribune, за да разкаже историята на живота си.

Ето я:

Знаете за онази приказка, в която чакаш автобуса и накрая идват два едновременно. Това може да е вярно за много хора, но не и за мен. Трябваше да чакам 14 години за втория автобус. И когато пристигна, аз се качих. Когато го направих, носех на врата си медал от Шампионската лига, разнасяйки най-големия клубен трофей из улиците на Ливърпул.

Обичам да чета, но не съм сигурен, че някога съм срещал дума, която да опише усещането, което изпитах върху автобуса.

Не за първи път виждах трофея от Шампионската лига да се разнася из родния ми град. Беше 2005 г. Аз стоях изправен пред къщата ни, очаквайки с нетърпение да пристигне автобусът, когато чух някой да крещи "Идва!". Настръхнах, когато Стивън Джерард и останалите футболисти минаха заедно с трофея - този, който ни определяше. По онова време бях 6-годишен, но достатъчно зрял, за да знам какъв искам да стана като порасна. Исках да бъда футболист на Ливърпул и да се возя на един от тези автобуси. Нямаше нищо кой знае колко уникално в това, разбира се. Повечето деца от училището ми искаха същото.

Източник: Twitter

Повечето деца от града искаха същото.

В моя случай се усещаше като болест, но в добър смисъл. Не знам как да го опиша, имах нещо във вените. Просто бях обсебен.

Винаги съм бил сериозен по отношение на амбициите си. Израснах с майка ми, баща ми и двамата ми братя, Тайлър и Марсел, в тристайна къща точно до "Мелууд", тренировъчния комплекс на клуба. По онова време, с братята ми много си лазехме по нервите, но винаги сме имали нещо общо: Футболен клуб Ливърпул.

С братята ми ежедневно бяхме там, до нашите герои. Надничахме през оградата, за да гледаме как тренират.

Честно казано, нямахме други хобита. Може би е лошо, но е самата истина. Бяхме обсебени 24/7. Майка ми имаше едно правило: можем да играем където си поискаме, стига да ни вижда, буквално, с очите си. Така че имаше две опции - или градината отпред, или парка, който е от другата страна на улицата. Понякога обаче ни изпускаше от поглед, защото играехме зад къщата с топка, направена от станиол или навити чорапи.

Подлудявахме я. Представете си: Тя се опитва да направи вечеря, докато през това време три момчета, облечени в екипи на Ливърпул, тичат наоколо.

Винаги беше футбол, футбол, футбол.

Ливърпул, Ливърпул, Ливърпул!

Когато бях дете, спомням си, че обикаляхме с колата из града и виждах през прозореца "Анфийлд". Гледах към тази емблематична сграда и се питах "Какво ли е вътре?".

Източник: GettyImages

Беше леко мистериозно.

След това през април 2005 г. майка ми купи на мен и по-големия ми брат Тайлър билети за четвъртфиналния мач от Шампионската лига. Ювентус - Буфон, Канаваро, Недвед, Ибра - всички те. Какъв изумителен отбор само. Европейските нощи на "Анфийлд" са просто различни. Надяваш се да помниш всичко на сутринта. Прожекторите, които осветяват терена, енергията, която излъчва "Коп"... Но моментът, който никога няма да излезе от съзнанието ми, е когато, момчетата, които гонят топката излязоха на централния кръг. Бяха около 20 и развяваха онова огромно червено знаме. След което пуснаха химна на Шампионската лига. По принцип, когато това се случва по телевизията, аз и брат ми Тайлър не спираме да говорим. В онзи момент обаче настана гробна тишина. След това трибуните запяха "Никога няма да вървиш сам" и просто се влюбих. Знаех какво искам да правя с живота си. Не можех да спя онази нощ.

Няколко месеца по-късно, "червените" бяха шампиони на Европа отново. Гледах финала със семейството си. Въпреки че бях само на 6 години, бях наясно какво значеше онази нощ в Истанбул. Дни по-късно, ако се разходехте из града, щяхте да видите лицата на хората и да осъзнаете как такова събитие може да вдигне обществото. Знаехме, че идва парадът и, разбира се, аз и братята ми искахме да сме част от него. Автобусът минаваше точно през нашата улица.

Стояхме отпред, облечени с екипи на Ливърпул и наблюдавахме как нашите герои се разхождат с европейската купа, надвесена от автобуса отстрани. Почти можех да я докосна.

Източник: GettyImages

Няма как да изживеете такъв ден и да не искате да сте футболист. Същото се отнася и за братята ми. И това е нещо, което е важно за историята ми, за което хората невинаги говорят. Всички сме имали една и съща мечта. По това време, вече бях част от младежкия отбор на Ливърпул. Зад всяко 6 или 7-годишно момче на терена имаше огромна подкрепа. При мен не беше различно.

Забавно е колко много се конкурирахме с братята ми. Когато валеше дъжд, което се случваше постоянно, стояхме затворени, вършехме глупости, опитвайки се да играем игри. Един ден обаче на майка ни най-вероятно й писна и накара баща ни да ни научи да играем шах. Беше брилянтно, защото шахът изисква същата конкурентоспособност и стратегия като при футбола. Най-важното обаче беше, че това беше още едно нещо, което да правим заедно. Братята ми не бяха просто братя, те бяха най-добрите ми приятели.

След като пораснах и се доказах в академията на Ливърпул, Тайлър и Марсел жертваха доброволно мечтата си за моята. Може би всички ние осъзнахме в по-ранна възраст, че е по вероятно аз да се развия като професионален футболист. Родителите ми също така мислеха. Имаше уикенди, в които майка ми нямаше как да заведе братята ми на мачовете им, защото аз трябваше да съм в академията в конкретен час. И винаги те се жертваха. До ден днешен съм им толкова благодарен, за което.

Когато бях на 16 години ми се случи нещо изумително. По онова време Стивън Джерард получаваше своите значки за треньорство и дойде да ни помага с някои тренировъчни сесии. Не мога да ви опиша колко много значеше Стиви за отбора ни. Беше сбъдната мечта. Той обичаше да остава след тренировка и наблюдавах техниките му. Опитвах се да запомня всичко.

Източник: GettyImages

Няколко години по-късно, започнах да пробивам в първия отбор. Нямах много изиграни мачове. Разпознаваха ме от време на време, когато обикалях из града, но не толкова често, колкото си мислите. Един следобед обаче бях излязъл навън в близост до центъра, когато видях дете, около 10-годишно, облечено с екип на Ливърпул. Изведнъж то се обърна. На гърба му пишеше номер 66 и името ми - Александър-Арнолд. Той носеше моята фланелка.

До онзи момент вече бях постигнал много от нещата, които исках. Играех на "Анфийлд", вече 12 години бях футболист на Ливърпул. Запознах се със Стивън Джерард.

Но, когато видях онова дете да носи моята фланелка, не мога да опиша какво значеше това за мен.

Знам, че хората обичат да казват "Аз бях това дете." Но аз бях това дете. Все още съм това дете. Когато се прибрах, помня, че разказах на родителите ми за случилото се. Дори сега, когато видя дете да носи фланелката ми, все още значи много за мен. Всеки, който носи моя фланелка, всеки, който носи фланелка на Ливърпул - дължа им нещо. Дължа им най-доброто от себе си. Защото съм един от тях. Ние сме семейство. Точно такова е мисленето на мениджъра ни. Много хора мислят, че познават Юрген Клоп. Това, което го различава от останалите мениджъри е, че той държи да играем аз привържениците. Може и да звучи клиширано, но не е. Нашият стил, нашата идентичност, те са това, което "Анфийлд" иска, те са това, което обичах да гледам като малък. Така се създава единство. Така че, когато губехме с 3:0 от Барселона на Камп Ноу, не бяхме много разтревожени тогава. Шегувам се, беше много стресиращо. Но това, което се опитвам да кажа е, разбира се, че все още вярвахме онази нощ. "Анфийлд" е крепост заради единството между Ливърпул и неговите привърженици. За мен, когато Джини влезе и им вкара два гола, знаех, че ще спечелим. Можеше да се усети във въздуха. Беше въпрос на време.

Източник: EPA/БГНЕС

Хората постоянно ме питат за онзи корнер. Очакват някаква луда история. Но истината е, че този ъглов удар беше продукт на нашия манталитет, а не някакви неща, правени на тренировки. Ние го носим на тренировки всеки ден, всяка минута. Не знам друг начин. Тайна за гола, който отбелязахме след корнера е, че Див беше перфектният човек, който да направи завършващия удар, защото той е просто спокоен.

Когато бе свирен последният съдийски сигнал, това за мен беше най-страхотното преживяване на футболен терен. Всички пееха "Никога няма да вървиш сам", а аз си мислех "Наистина съм тук, на тревата, преживявам всичко това."

Това за мен беше кръговрат. Същата тази песен промени живота ми, когато бях на 6 години.

След мача се прибрах при родителите ми. Пожелах им "лека нощ" и се прибрах в стаята си.

Източник: EPA/БГНЕС

Заспах към 4 сутринта.

Предишната година изгубихме финала в Киев и научихме много от това. Получихме важен урок за това как се печели финал.

Мадрид знаеха много добре какво правят. Не беше въпрос на късмет там. Особено след като вкараха третия гол - просто не можехме да се доберем до топката. Беше съкрушително. Но смятам, че беше и малко благословия. Научихме много.

Така че се чувствахме уверени на финала през юни, изправяйки се срещу "шпорите". Това, за което никога не можеш да се подготвиш обаче са онези 6 часа в хотела точно преди най-важния мач в живота ти. Невъзможно е да убиеш това време. Мисля, че преглеждах Нетфликс през онези 6 часа.

След като Дивок отбеляза втория гол, спомням си, че изтичах до корнера, за да видя всички онези лица. Значеше много за тях.

Рим. Лондон. Париж. Пак Рим. Истанбул.

И сега Мадрид.

Тези места ще помним да края на живота си.

Когато семейството ми дойде на терена... имаше много прегръдки и малко сълзи. Но когато заедно хванахме купата, знам точно какво си казах наум.

Източник: GettyImages

"Спечелихме я. От парка отсрещната страна на улицата до Европейска Купа - успяхме".

24 часа по-късно обикалях улиците на Лондон с автобус. За жалост, маршрутът не беше този, който беше през 2005 г. Не минахме през нашата улица. Можете ли да си представите? Трябва да си поговоря с някого...

Но накрая бях близо. Когато стигнахме нашия квартал, си спомних за мен и братята им през 2005 г. През юни виждах буквално стотици малки Трент Александър-Арнолд. Момчета и момичета.

Има само две неща, които бих искал да им кажа, ако четат това.

Първо: Преследвайте мечтите си. Дайте всичко от себе си и те ще се осъществят.

Второ: Никога не забравяйте кой сте, от къде сте, и хората, които са ви помогнали да постигнете целите си. Без тях, нищо от това не би било възможно.

Ливърпул стартира с успех срещу Норич

Алисон се контузи