Разделите винаги са нещо много тъжно. Така е и във футбола, но там те са неизбежни. В един отбор играчи и треньори постоянно идват и после си заминават, независимо колко са дали на тима. Сега това изпитват и феновете на Левски. Дългогодишният играч на тима Лусио Вагнер е пред раздяла с шампионите.

Мнозина ще си кажат какво толкова, в крайна сметка говорим за чужденец. Да, но 33-годишният Лусио, който е на "Герена" от 2003-а, остави сериозна диря в историята на Левски и на българския футбол като цяло. Той доказа, че освен бразилски стил на игра има и огромно българско сърце.

Вагнер акостира при "сините" преди близо 7 г. след кратък престой на варненския стадион „Тича" в тима на Черно море. Това обаче е може би най-незабележителната част от богатата му биография, макар и освен проблемите със зъбите той да направи впечатление край морето. Колко често се е случвало бивш играч на Севиля и Бенфика да дойде у нас? Отговорът е "Никога".

Левият бранител пристига по изричното настояване на тогавашния благодетел на тима Майкъл Чорни. Истинският апогей за Лусио Вагнер настъпва, след като на „Герена" се възцарява може би най-успешният тандем в последните години в България - Наско Сираков-Станимир Стоилов.

Бразилецът получава твърдо място вляво на отбраната. Макар доста често да търпи критики, че двата му крака са твърде неравностойни, Вагнер бързо започва да впечатлява специалисти и фенове с изключително спокойната си и сигурна игра.

Той е почти безпогрешен в дефанзивен план, а включванията му по фланга в атака носят на тима някои от най-добрите центрирания. Така около бразилецът започва да се гради един истински Дрийм тийм на „сините".

Вагнер бързо се превръща в ключова фигура. По левия фланг го пробват с няколко различни партньори, но най-добрият той намира за себе си в лицето на Христо Йовов. Двамата пасват прекрасно, точно както на другия фланг оперират Димитър Телкийски и Станислав Ангелов или Живко Миланов.

Нееднократно Лусио получава похвали и в друга насока. Качествата му на терена се виждат от всеки, но дори педант на тема "дисциплина" като Наско Сираков, хвали професионализма на Вагнер извън терена и в тренировъчния процес. Това вече значи много...

Единствената издънка бе покрай други бразилци - Маркиньос и Фелипе Машадо от ЦСКА, а не "самостоятелен рейд" като на шофиращия и трошащ в пияно състояние мароканец Юсеф Рабе. Тогава Лусио се яви в съда заради шумен купон в апартамента на Машадо след оплакване на съседи.

С много работа и старание бразилецът се превръща в един от стожерите на най-успешния „син" тим в последните 20 години. Той влиза в сърцата на всички привърженици с играта си, с раздаването си и дори с това, че се постара и научи български, за разлика от много представители на съседни държави.

Истинският жест към нашата страна обаче Вагнер прави чрез националния тим. Той се отзовава на всяка покана да играе в него. А най-важното доказателство за неговите качества и важност за „трикольорите" бе фактът, че в националния
го викаше неизменно самият Христо Стоичков - може би най-голямата легенда на ЦСКА и най-успял български футболист за всички времена.

И до днес Вагнер отнася доста критики за представянето си с националната фланелка, но истината е, че той винаги се е раздавал на 100%, нещо, което не може да се каже за всички истински българи, играли в него.

В последните два сезона започна големият спад за левия бранител. Контузия след контузия, проблем след проблем. В същото време в тима бе привлечен Веселин Минев, който бързо впечатли със сърцата и ефективна игра и измести Вагнер от тима. Дори тук обаче се видя професионализма на бразилеца.

Играч с неговата визитка и постижения спокойно можеше да поиска да бъде продаден или дори пуснат в друг тим без сериозни изисквания, но той не го направи. Вместо това прие повече от достойно факта, че най-силните му футболни времена са към края си и чакаше търпеливо моментите, в които е нужен на тима.

И в интерес на истината винаги го правеше прекрасно. Чудесен пример е мачът с Баку в София, когато Вагнер влезе като резерва в ролята на ляв нападател и се справи прекрасно и в двете фази на играта. И бе с основен принос за класирането на отбора напред след победата с 2:0.

След всичко това Лусио определено заслужи мястото си в историята на Левски. Да, той ще си тръгне от „Герена" съвсем скоро. Да, това може би ще е правилно, защото така ще се даде път на някой младок на негово място, който ще радва феновете години наред.

Но за всички непредубедени привърженици на шампионите тази раздяла е тъжна, защото всеки един от тях осъзнава колко много е дал Лусио на любимия им „син" тим. Той остана, както в романа на Джеймс Фенимор Купър не "последния", а "предпоследния мохикан" от големия отбор на Мъри от периода 2005-2007. Да - Йовов, Топузаков, Бардон и Телкийски се върнаха, но Лусио не бе продаден, когато бяха пласирани те. "Последният мохикан" остава вратарят Георги Петков...

На фона на всичко казано дотук Лусио Вагнер заслужава достойно изпращане и покана да се завърне някога в тима на друг пост. Той си го извоюва не само с ювелирните изпълнения на терена, но и с огромното българско „синьо" сърце, което демонстрира през целия си престой у нас.