Преди четвърт век предишният президент Джузепе Фарина буквално избяга от разорения Милан. Ненаситната финансова гвардия разтърка лапи и ги протегна към имуществото на клуба. Нямаше никаква надежда за спасение, защото да се намерят щедри инвеститори в рекордно кратък срок представляваше невъзможна задача. Но изведнъж се случи чудо - на 1 март 1986 г. в Миланело се приземи вертолет с жизнерадостния медиен магнат на борда. От този миг всичко се промени - Пепеляшка срещна своя принц.

Берлускони никога не е крил истинските мотиви за придобиването на Милан. Личният интерес (желанието да разнообрази своя електорат с тифозите на росонерите и по такъв начин да засили бъдещите си политически позиции) мирно съжителствал с благите спортни амбиции и обещания, повечето от които с времето са изпълнени. Любопитното е, че само с тази "любовница" Силвио е винаги искрен. Може би затова тя остава негова спътница за толкова дълъг срок.

Берлускони среща „любовницата” Милан в един вертеп, с изпокъсани дрехи и в безчувствено състояние: посредствени спортни резултати, ужасяващо ръководство и наближаваща мъчителна смърт от банкрут. Силвио буквално изважда клуба от блатото, инвестирайки огромни пари за покриване на дълговете, а след време, подобно на Ричард Гиър, извежда своята Джулия Робъртс по магазините и салоните за красота. Целта е да оправи обноските й и да смени дрипите с красиви тоалети, а аромата на финансов крах и безизходица - със скъп съблазнителен парфюм. И Милан започна бързо да се изправя.

Берлускони обаче не спира дотук, защото интересът му към калчото е истински. Босът назначава на кормилото великолепния тактик Ариго Саки, като подсилва и състава с умопомрачителното холандско трио Гулит - Рийкард - Ван Бастен. Резултатите започват стремително да се подобряват. Сезон 1987/88 донася на Милан скудетото, изпреварвайки Марадона и неговия Наполи, а година по-късно идва и триумфът в Шампионската лига. А после още един.

Така се поставя началото на ерата на всемогъщия Милан - елитния топклуб, чието име се асоциира с успех и богатство. Най-после на тифозите им се отпускат сърцата.

В един момент Милан сякаш е глътнал еликсира на неуязвимостта - дори когато тактическият революционер Ариго Саки отстъпва мястото си на Фабио Капело, блаженството не свършва. Капело издига играта на Милан до съкрушителен абсолютен рекорд - росонерите стават автори на фантастично постижение, непокътнато до ден-днешен - 58 мача без загуба! В комплект към това постижение са четири титли на Серия А, три Суперкупи на Италия, Купа на шампионите (спечелена след възторжения разгром над Барселона с 4:0) и Суперкупата на УЕФА. Отборът изобилства от бъдещи легенди: Роси, Барези, Малдини, Костакурта, Донадони, Албертини, Савичевич, Ван Бастен… Това е велико време на господство на Дяволите не само на италианската, но и на голямата европейска футболна сцена.

Един от най-важните фактори за бързия подем на Милан до небивали висоти е мъдростта на Силвио Берлускони. Той предоставя на клуба най-сериозното оръжие - безграничната финансова мощ на холдинга „Фининвест” Което на практика означава, че за Милан няма футболисти, които не могат да се купят, или проекти, които не могат да се претворят в живота. Заслугата на Берлускони е, че никога не е диктувал волята си на треньорите, макар че възгледите му понякога се разминавали с плановете на Саки. Винаги е давал последната дума на треньора, защото именно той отговаря за резултата. Когато за пръв път моделът "президентът плаща - треньорът тренира" се пропуква, резултатите незабавно се влошават. При това доста сериозно - заради финансови разногласия с Берлускони Капело напуска клуба и през сезон 1996/97 Милан рухва.

Силвио допуска грешка, позволявайки с лека ръка на Фабио да замине в Реал. Постоянните победи завъртат главата на собственика и той съвсем сериозно смята, че "на този Милан по принцип треньор не е нужен". Сменилият Капело уругваец Табарес обаче още в първия мач демонстрира професионално несъответствие с амбициите на Дяволите, и клубът започва още по-силно да крета. Берлускони спешно се хвърля да спасява ситуацията - пробва да върне Саки, помирява се с Капело и отново му връчва Милан, но сезонът е вече опорочен и росонерите заемат тягостното 11-о място. Влюбените не могат да се примирят две години - следващият сезон отново приключва не по-малко позорно - 10-о място. Големият шеф обаче пак намира изход. Грабва здраво юздите и поканва треньора на Удинезе Алберто Дзакерони, демонстрирал прекрасни резултати със скромните Зебри. Кощунство е да се сравнява Дзакерони със Саки, но Берлускони удря джакпота - Дзак печели скудетото още с първия опит. Неговият плам обаче угасва след година и резултатите отново тръгват надолу. Най-големият удар на Милан и Берлускони по това време е привличането на украинския нападател Андрий Шевченко, който в продължение на 7 г. става главна атакуваща звезда на Милан и един от най-добрите нападатели в света.


След Дзакерони в Милан за кратко идва турчинът Фатих Терим, а през ноември 2001 г. Берлускони връчва отбора на бившия халф на росонерите Карло Анчелоти. Както се оказва впоследствие, Карлето се вписва идеално в системата на миланския гигант и прекарва там осем противоречиви, но като цяло щастливи години. Милан отново заема лидерска позиция в световния футбол и отново сее страх на вътрешни и европейски турнири. Анчелоти печели всички възможни трофеи - скудетото, Купата и Суперкупата на Италия, две Купи на шампионите (можеха да са и три, ако Ливърпул не бе обърнал по един безумен начин финала през 2005 г.) и две Суперкупи на Европа. Освен това през 2007 г. Милан печели титлата световен шампион сред клубовете, надвивайки Бока Хуниорс на финала. В отбора отново се събира есенцията - в продължение на всичките 8 г. с Анчелоти отборът се чете на един дъх, като поетичен шедьовър: Дида, Малдини, Руи Коща, Гатузо; Неста, Шевченко, Сержиньо, Кака, Зеедорф, Пирло, Индзаги, Дзамброта…

Но и тази страница бива прелистена - Анчелоти заминава в Лондон, Берлускони остава в Милано. Както през 1986-а, така и през 2009 г. пред него отново изникват предишните задачи. Става ясно, че съставът овехтява - започват да наричат Милан "старчески дом" "последно пристанище за пенсионирани звезди", "клуб на 30-годишните", и т.н. След година с Леонардо на треньорския стол, идва времето на Макс Алегри. Спечеленото с последния дъх скудето през 2010/11 е като прощална целувка - от този миг епохата на Берлускони приближава неумолимо към своя логичен край.

Текущият сезон е вероятно последен за треньора и президента. Болезненото сбогуване с ветераните победоносци, продажбата на Тиаго Силва и Златан Ибрахимович, слабата трансферна активност на фона на безпаричието (или нежеланието да се харчи), нехарактерните за Силвио указания към треньора за формиране на игровия рисунък - налице са всички признаци за скорошен колапс. Много е вероятно текущият сезон да стане последен в Милан не само за поредния треньор, но и за уникалния президент - на този свят няма нищо вечно.

Милан премина пълния "цикъл на Берлускони": бедстващият разорен клуб в началото еволюира до футболен идеал, след което червено-черните тектонски пластове започнаха да се движат в обратната посока и да формират най-разнообразни проблеми. Тук обаче е уместно да се перифразира една мисъл: "С Берлускони на кормилото феновете по-често се смееха, отколкото плачеха".

В момента все пак Милан е далеч от краха - финансов и спортен. Но не можеш да излъжеш времето - то поставя всичко на място и безжалостно оборва и най-щастливите приказки. Берлускони продава Милан, готвят се драстични промени. Не е важно кой ще го поеме - арабски шейх или шоколадовата династия Фереро - самият факт на раздялата на Берлускони с любимия клуб наподобява отричането от престола на могъщ цар.

Естествено Силвио е авантюрист, изключително екстравагантна, непредсказуема и противоречива персона. Засичаха го с девойки с леко поведение, съдиха го за мошеничество, критикуваха го безразборно, разбиха до кръв лицето му със сувенирна статуетка. Но именно при Берлускони росонерите събраха огромно количество всевъзможни награди, благодарение на които скромният клубен музей се превърна в истинска зала на червено-черната слава. Днес Силвио е на 76 г., и се готви да се оттегли. Не го плюйте зад гърба, по-скоро го потупайте по рамото, защото заслужава. Вие също по-често сте се усмихвали, отколкото плакали, нали?