"Утрешният ден принадлежи само на Бог": Разтърсващата история на оцелелите футболисти на Шапекоензе

На 28 ноември 2016 година, полет 2933 "ЛаМиа" излетя от Боливия в посока Колумбия. На борда му се намираха играчите, треньорите и администраторите на футболен клуб Шапекоензе, които се бяха насочили към финала на "Копа Судамерикана" - това щеше да бъде първото участие на клуба на финал в 44-годишната му история. Самолетът обаче катастрофира при наближаването на летището. Само шест от 77-те пасажери оцеляха, включително трима от футболистите. Това е тяхната история.

Те мечтаеха да бъдат шампиони, а се превърнаха в легенди! (СНИМКИ+ВИДЕО)

Приказната история на клуба, който ще остане вечен!

Нето

Вече бях сънувал какво ще ни се случи. Няколко дни преди да заминем за финала на "Копа Судамерикана" имах ужасен кошмар. Когато се събудих, разказах на жена ми, че съм претърпял катастрофа. Беше през нощта и валеше доста силно. Тогава захранването на самолета просто изключи и той падна от небето. Но някак си аз успях да се изправя насред развалините. Започнах да вървя в тъмната нощ и ходех из планината. Всичко беше наистина тъмно, дори черно. Това е всичко, което си спомням.

В деня на пътуването към финала, не можех да изкарам този кошмар от мислите си. Сънят бе толкова реален, беше се забил в главата ми. Затова изпратих съобщение на жена ми, когато се качихме на борда на самолета. Казах ѝ да се моли на Господ да ме предпази от случилото се в този кошмар. Не исках да повярвам, че това наистина може да се случи. Но все пак ѝ писах да се моли за мен.

И тогава видях всички неща от съня ми да стават реалност....

Самолетът просто се изключи.

Цялото му захранване спря за един миг.

Бях напълно буден.

... Тогава самолетът просто падна от небето.

Това бе нещо, което е отвъд човешките разбирания и няма как да бъде спряно.

Джансън Фолман

В деня на катастрофата, всички в самолета се размотавахме, играехме карти, слушахме музика.

Алан Рушел

Спомням си, че правех някои номера с картите. Винаги ми е харесвало да го правя. Всички се смеехме и слушахме пагоде (бразилски тим самба музика). Бяхме просто група хора, които са изключително щастливи от това, че пишат нова история, независимо дали щяхме действително да станем шампиони или не. Бяхме успели да изведем клуб от малък град от Бразилия до финала на "Копа Судамерика". Естествено, че бяхме много щастливи.

Джаксън Фолман

Полетът беше приятен, докато не изгаснаха всички лампи в самолета. Тогава просто настъпи тишина. Изведнъж всички седнаха на местата си. Искаха да знаят какво се случва, но стюардесите не казваха и дума. Тогава, няколко минути преди да паднем, една от тях мина и каза: "Сложете си колана, защото ще се приземим".

Всичко беше много спокойно. Никой не съобщаваше нищо по микрофона... И тогава започнахме да падаме.

Едва ли са много хората на тази земя, които са преживели такъв момент в живота си. В един миг си на път да завоюваш най-смелите си мечти с всичките си приятели и сте много щастливи, а в следващия цялото захранване на самолета е изключено и просто падаш от небето.

Имах време единствено да се моля на Господ да ме защити. Докато си в самолета, няма какво да направиш. Не можеш да избягаш, нито да заплачеш, няма кого да помолиш за помощ, нито да попиташ "Защо?". Всичко, което можеш да направиш, е да се молиш и да оставиш живота си в ръцете на Господ.

Алан Рушел

Понякога се опитвам да си спомня този момент, но просто не мога. Предполагам, че мозъкът ми е блокирал тези спомени.

Нето

Спомням си последните ми думи, докато бяхме на самолета. Молех се, молех се, молех се на висок глас. Когато осъзнах, че наистина ще се разбием, казах: "Господи, Господи, чел съм толкова пъти в Библията за чудесата, които си извършил. Моля те, моля те да проявиш милост към нас... Да се грижиш за нас. Помогни ни! Помогни на пилота. Помогни ни да оцелеем на борда на този самолет. Имай милост! Моля те, Господи, помогни ни!".

Дори и молейки се на Господ, който е толкова всемогъщ, гледайки на ситуацията през очите на обикновен човек, бях наясно, че се моля за нещо невъзможно. Но единственият и последният ми шанс да оцелея, бе да се моля.

Джаксън Фолман

Доста от хората около мен започнаха да се молят на висок глас. Минути преди да паднем, всички питаха какво се случва. Крещяха: "Някой да каже нещо! Дайте ни някаква информация!".

Това е последното, което си спомням. Хората, крещейки за информация... И после нищо.

Нето

Тогава всичко стана черно.

Джаксън Фолман

Събудих се в гората. Отворих очите си, но около мен беше наистина тъмно. Валеше и беше много, много студено. Не можех да видя нищо, единствено чувах някакви откъсачни неща. Чувах как хората около мен стенат от болка, едва викаха за помощ. Аз също започнах да викам с тях. Но нямах никаква идея къде се намирам. Нямах никаква представа, че бях паднал от самолета. Единственото, което си спомнях, бе как се моля, защото не исках да умра.

Най-трудното от всичко беше това да чувам как приятелите ми викат за помощ, а аз не можех да направя абсолютно нищо, за да им помогна. Не можех да се изправя. Беше толкова тъмно, че дори не виждах къде са. Сега благодаря на Господ, че не съм успял да видя какво се е случило покрай мен.

Будех се и отново изгубвах съзнание многократно. Не знам колко време съм бил буден.

Тогава, по някое време, видях светлини, идващи от гората.

Идваха хора, които крещяха: "Национална полиция! Национална полиция!".

Когато полицаите пристигнаха, тези около мен, които викаха по-рано за помощ, вече бяха замлъкнали или гласовете им бяха прекалено немощни. Това бе един от най-тъжните моменти...

Когато спасителите дойдоха за мен, мъж на име сержант Нелсън ме хвана. Успях да вдигна ръката си, а той я хвана. Каза ми: "Остани спокоен. Спасен си!". Тогава ме попита как се казвам и на колко години съм, а аз му отвърнах, че аз съм вратарят.

Доста по-късно, той ми призна, че това е най-ужасната сцена, на която е ставал свидетел в живота си. Разказа ми, че се е опитал да ме надигне докато още съм бил легнал, но съм изпитвал прекалено голяма болка и се е отказал. Причината за тази разкъсваща болка бе, че по време на инцидента вече бях загубил десния си крак, а левият се държеше само на оголените сухожилия... След като ме вдигнаха, ме отнесоха до един кален хълм. Теренът бе доста каменист и беше доста опасно, защото имаше парчета от самолета навсякъде. Беше наистина опасно. Тези спасители, те са истинските герои!

Последното, което помня е, че помолих за вода, те ми дадоха и след това припаднах.

Нето

Когато се събудих в болницата, не си спомнях нищо от катастрофата. Жена ми ми каза, че първото нещо, което съм ѝ казал, когато съм излязъл от комата, било: "Deus estava comigo o tempo todo", "Deus estava comigo o tempo todo". Повторил съм го два пъти. В превод на български: "Бог беше с мен през цялото време".

Но не си спомнях нищо друго. Докторите не ми бяха разказали за инцидента все още. Искаха първо да се възстановя.

Опитах се да разпозная мястото, на което се намирах. Знаех, че съм в болница, но не можех да я разпозная. Взирах се в медицинските сестри, в лекарите, но не ги познавах. Говореха испански и бях доста объркан какво се случва. Едва, когато видях доктора на отбора, си спомних, че трябваше да играем на финала.

Казах му: "Док, какво стана по време на мача? Пострадал ли съм?"

Той отвърна: "Да, Нето. Пострада в мача".

Аз продължих: "А как завършихме?"

А той ми обясни: "Не знам, тъй като ти пострада много лошо и дойдох веднага, за да те видя".

Разбира се, че му повярвах. За мен мачът все още се играеше и бях наистина ядосан на Господ. Мислех си: "Как можа да ми отнемеш този финал? Трябваше да бъда там с моите братя".

Алан Рушел

Баща ми каза, че първото нещо, което съм го попитал, когато съм дошъл в съзнание в болницата, било: "Вярно ли е?". Той, по заръка на докторите, ми е казал само: "Самолетът трябваше да кацне принудително, но ти, Нето и Фолман сте добре".

В този момент реших, че аз, Нето и Фолман сме единствените пострадали. Мислех си, че мачът е на следващия ден и в мислите си, се притеснявах само за финала.

Бях упоен и не оставах дълго в съзнание. От малкото неща, които помня, е това как приятелката ми и баща ми ми показват видеа на приятелите и семейството ми на телефоните си, в които всички те казват, че се молят за мен. Усещах всичко това като сън...

На следващия ден дойдоха още лекари да говорят с мен. Обясниха ми, че искат да спрат да ме упояват, но трябва да се опитам да остана спокоен. Съгласих се. Тогава ми разказаха, че самолетът действително е катастрофирал и това, че е трябвало да кацне принудително е лъжа. Казаха ми и, че само 6 души са оцелели. Аз, Джаксън, Нето, един журналист и двама от екипажа. Това беше моментът, в който светът се срути пред очите ми. Жена ми каза, че съм прекарал целия ден, взирайки се в нищото. Първото нещо, което ми дойде наум, бе: "Това не е нищо повече от един обикновен кошмар. Всичко това е лъжа. Просто имам лош сън. Много скоро ще се събудя".

Източник: Фейсбук

Нето

Един ден просто се събудих в интензивното отделение и нищо от това, което виждах не ми изглеждаше смислено. Гледах тялото си, навсякъде имах порезни рани... Ухото ми просто висеше на една тънка кожичка. Тогава ми просветна: "Не е възможно да съм се наранил чак толкова много по време на мача. Нещо не е наред". Но просто лежах и премислях всички възможни сценарии какво точно може да ми се е случило. Даже попитах лекаря: "Колко голям беше този, който ме е ранил толкова тежко? Трябва да е бил наистина огромен!". Доста неща преминаваха през главата ми. Дори реших, че е възможно феновете да са нахлули на терена и да е станал сблъсък и така да съм се наранил. Дори обмислях варианта кола да е минала през мен на паркинга още преди самия мач. Но мисълта, която никога не ми дойде наум, бе че причината може да е самолетът. Как можех да си представя това?

Будех се и заспивах многократно. Единият път видях, че баща ми е седнал до мен на стола и плаче. Тогава осъзнах, че не ми казват истината. Малко след това, докторите най-накрая дойдоха, за да говорят с мен. Майка ми и баща ми също бяха в стаята, както и сестра ми. Психолог. Свещеник. Казаха ми, че трябва да ми разкажат нещо много важно.

Баща ми се обърна към мен: "Спомняш ли си кошмарът, който имаше?".

А аз му отвърнах: "Разбира се, че го помня. Разказах на жена си за него. Летях със самолет през нощта, валеше доста силно. Захранването се изключи и започнахме да падаме. Успях да се изправя, а около мен имаше само развалини. Ходех през планината, а около мен всичко бе тъмно".

Нещо много странно се случи в момента, когато започнах отново да разказвам за съня си.

Психологът излезе от стаята разплакан.

Майка ми също плачеше.

Докторът каза: "Добре... Това всъщност не е просто сън, Нето. Това действително се случи. Самолетът на Шапекоензе катастрофира".

Това бе един от най-тежките моменти в живота ми. Опитах се да не вярвам на чутото. Помислих си, че този човек е луд.

"Това не може да се е случило. Какво точно се опитваш да ми кажеш?"

Тогава започнах да премислям нещата: "Добре, да кажем, че това наистина се е случило и съм жив, както и всички останали".

Престраших се да задам този въпрос на глас: "Как са останалите? Къде са те?".

И тогава той ми отвърна: "Само ти, Алан и Фолман сте живи".

Не можех да вярвам. Не беше възможно. Мислех си: "Ако аз съм жив, защо моите приятели ги няма? Как съм успял да оцелея след тази катастрофа? В това няма никакъв смисъл. Ако паднеш от самолет, умираш. Това просто не е реално".

А докторът продължи: "Не е трябвало да оцелееш. Причината да си жив е дело на Господ".

Джаксън Фолман

Какво мога да ви кажа... Да се събудиш от кома и да чуеш единствено испанска реч... Имах точно това чувство, че ми липсва моят език, да чуя нещо познато. Исках да чуя гласа на някой, когото познавам, да усетя спокойствие. Затова, когато се събудих в интензивното отделение и видях майка ми, баща ми и годеницата ми в стаята, този момент беше наистина силен. Точно това беше нещото, което ми бе липсвало до този момент.

Разбрах, че съм бил в кома цели четири дни, заради което всичко в главата ми бе доста объркано. Колкото до инцидента... Мозъкът ми бе блокирал абсолютно всеки спомен от случилото се. Не бях включвал телевизора. Семейството ми не ми казваше абсолютно нищо, а и, честно казано, не исках да знам. Имах представа какво може би се бе случило, но се надявах, че много повече хора са оцелели. Мислех си, че е било просто лек инцидент, не катастрофа. Може би аварийно кацане и всички са добре в момента.

Като в мъгла си спомням, че единият ден психологът дойде в стаята ми и каза: "Самолетът се разби и експлоадира. Всички умряха. Ти обаче оцеля, но никога повече няма да можеш да играеш футбол".

Когато чух тези думи, всички тези блокирани спомени започнаха да се връщат... Сещах се за своите приятели и просто няма как да го опиша. Беше много, много тъжно.

Тогава семейството ми ми каза, че съм изгубил десния си крак и наистина няма да мога да играя футбол... Никога повече. Първата ми реакция тогава беше: "По-добре крак, отколкото да съм изгубил живота си. Благодаря на Господ, че съм все още тук".

След това обаче, когато открих, че Нето и Алан също са живи, това ми даде допълнителна мотивация да се боря.

Източник: Фейсбук

Нето

Бях последният, който разбра истината. Бях сред останките цели осем часа. По-късно, когато ме спасиха, ми разказаха какво се бе случило. В ранните часове повечето от спасителите вече бяха напуснали мястото на катастрофата. Единствено полицията все още е оглеждала телата и полицаите са събирали вещите на всички от самолета. От нищото, един от тях казал: "Хей, мисля че чувам нещо...". И отишъл да провери какво било то. Казал на останалите, че чува нечие стенание. А колегата му отвърнал: "Не е възможно. Минаха осем часа...". Но той настоял: "Не, не, не. Запази тишина. Чувам нещо!".

Това, което чували, били моите стенания.

Полицаят грабнал телефона си и започнал да свети в останките от самолета. Махнали клоните на дърветата и даже някои части от самолета. Той видял лицето ми и това, че съм в наистина лошо състояние. Бил съм буквално счупен. Издърпаха ме и ме сложиха да легна в един камион. Мина сигурно час докато успеем да преминем през планината, за да ме закарат до една малка клиника. Очите ми са станали бели от нищото и те си помислили, че съм умрял. Някак обаче, съм успявал да не спирам да дишам.

По-късно ми разкриха, че никой от тях не е вярвал, че ще оцелея. Когато се събудих от комата, сестрата, която беше с мен в линейката, дойде да ме посети, да види как съм. Помня, че седеше изправена до вратата, а изражението ѝ бе невярващо. Тогава ме прегърна, а цялото ѝ тяло се тресеше. Докосваше ръцете и раменете ми и казваше: "No credo, no credo". В превод на български: "Не мога да повярвам! Просто не мога да повярвам...". Тогава осъзнах колко невъзможно беше всичко, което се бе случило. Беше чудо, че съм успял да оцелея след като ме намериха в такова безпомощно състояние.

Алан Рушел

Много малко ме делеше от това да остана парализиран. Костният ми мозък бе притиснат от една от костите, но тя не успя да проникне навътре. Ако спасителите се бяха опитали да ме повдигнат по-силно, тази кост щеше да премине през костния мозък и това щеше да е краят. Толкова много неща ми се случиха, за да бъда спасен. Дължа живота си на толкова много хора. Докторът, който ме оперира след катастрофата, е един от най-добрите хирурзи в Южна Америка. От всички лекари в Южна Америка, аз имах късмета, той да е в Колумбия по същото време. И разбира се, успях да сменя мястото си още на самолета заради Джаксън.

Джаксън Фолман

Извиках Алан да дойде и да седне до мен в самолета. С него сме много добри приятели вече 10 години, даже повече. Живели сме заедно доста дълго. Където и да отидем, винаги отивахме заедно. Но когато пътувахме за мачове със самолет, Алан обичаше да сяда някъде отзад, сам и да си полегне на трите седалки, за да поспи. Затова на полета до Колумбия, той беше в задната част на самолета, както винаги. Аз седях сам, затова го извиках да дойде при мен. Нарекох го "мишка", както всъщност е прякорът му, защото е толкова слабичък, че наистина прилича на мишле.

Казах му: "Мишке, ела да седнеш тук. Искам да поспя! Хайде, хайде, идвай". Наистина не знам, но не спирах да настоявам, докато накрая не се съгласи. Тогава, 30 минути по-късно, самолетът падна.

Алан Рушел

Поглеждайки назад към всичко, което се случи, няма как да бъде обяснено. Всичко това беше невъзможното. Беше чудо. Тръгнах си от болницата в Колумбия вървейки! Когато се върнах обратно в Шапеко, семейството ми ме чакаше и моментът беше наистина емоционален.

Джаксън Фолман

Единственото, което не исках бе, когато се прибера у дома, баща ми да трябва да ме води до тоалетната, да ме слага на дивана... Спомням си, че когато се прибрах в Сао Паоло със семейството ми, едва успявах да се изправя без да чувствам нечовешка болка. Затова казах на доктора: "Не искам да се държа неуважително към работата Ви, но ако има нещо, което мога да направя, за да проходя отново, дори и да се наложи да премина през много болезнени манипулации, кажете ми. Нека го направим... Ще направя всичко! Искам да се върна в Шапеко ходейки". Затова можете да си представите колко емоционален момент беше, когато отново вървях пред погледа на семейството ми.

Нето

Това, което ми даде най-голяма сила, бяха децата ми. Имам близнаци - момче и момиче, на 10 годинки са. След катастрофата жена ми ги остави в Бразилия при сестра си, която да се грижи за тях. Затова нямаше как да ги видя докато не се прибера обратно у дома. Когато дойдоха да ме видят в болницата, личицата им бяха.... Стояха там смаяни, неподвижни. Бях толкова слаб и имах белези по цялото тяло. Гледаха ме така все едно съм призрак. Казах им: "Няма ли да дадете на татко прегръдка?". Това беше първият път, в който ме прегърнаха без да казват абсолютно нищо. Плакаха доста време, може би 5 или 10 минути, но не казваха и дума. Просто ме прегръщаха силно и плачеха. Но това бе плач от облекчение.

Баща ни е в доста лошо състояние, но е жив! Той се върна обратно у дома.

Често мисля за приятелите ми, които не оцеляха, за техните деца. Всеки път тези мисли ме правят изключително емоционален.

Алан Рушел

Най-трудното беше, когато започнах да осъзнавам какво наистина се бе случило. Когато започнах да се подобрявам и вече не бях упоен през цялото време, бавно започнах да осъзнавам, че хората, които съм обичал, вече ги няма. Бях много близък с нашия вратар Данило и с жена му Летисия и сина му Лоренцо. Когато напълно осъзнах, че Данило го няма, беше наистина болезнено. Беше неописуемо... Данило имаше специално място в живота ми и мисля за него във всеки един ден.

Джаксън Фолман

Има едно нещо, което не искаме хората да забравят и не спираме да го повтаряме - не искаме никога да бъдат забравени нашите приятели, които ни напуснаха. Тези, които починаха в тази катастрофа, са истинските герои. Да изгубиш толкова много приятели... Хора, които са нечии бащи, синове, братя... Почти невъзможно е да го разбереш и осъзнаеш. Защо се случи всичко това? Можеше да бъде избегнато.

Нето

Компанията, чиято собственост бе самолетът, орязваше горивото, за да пести пари отново и отново. Поглеждайки фактите, на всички трябва да е ясно, че този инцидент е щял да се случи, рано или късно. Правили са го не веднъж с много други отбори. Ясно е, че тази компания иска да спестява пари, но накрая всичко приключва с отнемане на нечий живот. Хората често, даже винаги, говорят за пилота и как той е човекът, който е допуснал грешките, довели до някое злощастно събитие. И да, в нашия случай това също е вярно. Но според мен и много други хора са замесени в неговите грешки. Например кой е позволил на самолет, който няма достатъчно гориво, да излети?! Постоянно са се опитвали да заобикалят правилата. Било е грешка след грешка, защото никой не би позволил на този самолет да излети, освен ако няма някаква изгода от това. Наистина искам Бог да сложи честни и компетентни хора начело на разследването. Защото всички, които имат пръст в това, трябва да си платят. Само защото пилотът е мъртъв, не означава, че има справедливост.

За съжаление, човешката лакомия.... В Библията се казва така: "Любовта към парите е началото на всички лоши неща".

Джаксън Фолман

Все още случилото се ми изглежда като нещо нереално. Все едно всичките те са заминали на пътешествие и много скоро ще се върнат. Аз, Нето и Алан често говорим за това. Че всичко ще бъде нормално отново. Всички ще се върнем на терена и ще играем заедно.

Алан Рушел

Преди няколко месеца с Нето играехме видео игри и си говорехме за това как някои от нашите съотборници играят. Казах: "О, човече... Спомняш ли си как Серхио Маноел играеше?". А Нето ми отвърна: "Усещам, че те все още са тук, с нас". Това, разбира се, доста ни натъжи. Точно това са моментите, в които осъзнаваш, че тези хора вече ги няма и е наистина болезнено.

Нето

Дори и да бях умрял, знам, че щях да отида на едно по-добро място. След случило се, вярвам, че Бог ще ме приюти и ще ме напътства. Знам, че за всички, които вече не са тук, Той ще се погрижи добре.

Джаксън Фолман

Минаха само осем месеца от инцидента. Няма как да намеря обяснение - нито за катастрофата, нито за нашето спасение. Научих се, че понякога е по-добре да не търсиш отговорите на някои въпроси. След пет месеца рехабилитация, Алан ще играе отново за Шапе. Ще играе срещу Меси утре*. Нето също се върна на терена и тренираше наистина здраво, но се контузи. А аз? Е да, аз загубих крака си, така е. Но ходя! Шофирам. Живея един щастлив живот. Вярвам, че ако имаш правилното отношение, ако не си забравил как да се усмихваш, тогава всичко ще бъде добре. Не съм изгубил желанието за живот. Особено след всичко случило се. Всяка сутрин се събуждам с усмивка, както и когато бях дете, което мечтаеше да бъде вратар. И благодаря на Господ, че вече 12 години мога да изживявам тази своя мечта. Получих тази благословия в живота.

Живея за момента. Живея за днешния ден. Утре принадлежи само на Бог.

*Заб.: Барселона и Шапекоензе играха за трофея "Жоан Гампер"

Алан Рушел

За мен да празнувам живота е най-важното нещо. Ако тази катастрофа ме е научила на нещо, то то е, че никога няма как да знам какво ще се случи в следващите 10 минути. Не знам какво ще се случи, когато прекрача прага на тази врата. Съобщението, което искам да предам на всички, които слушат това интервю, е да преследват мечтите си. Ако наистина искат нещо, да не се отказват. Да живеят живота на пълни обороти, да извличат максимума от него, защото човек никога не знае какво му готви утрешният ден.

Нето

Преди да се качим на самолета до Колумбия, мечтаех за момента, когато ще се върна в Шапеко след финала. Представях си как хората по улиците крещят: "Шампиони сме!". Всички бяха толкова щастливи. Представях си себе си на върха на огнен камион, празнувайки парада с целия град.

Когато действително се прибрах в Шапеко след катастрофата, трябваше да се кача на самолет, който да ме отведе от Колумбия до Бразилия и тази мисъл доста ме плашеше. Когато кацнахме, бях облян в сълзи. Беше изумителен момент. Тогава напуснахме самолета и отидохме на летището, където беше пълно с хора, дошли да ни подкрепят. Беше сюреалистично. Много емоционално.

Когато се завърнеш след нещо като това, което ние изживяхме, то те променя изцяло. Бележи те завинаги. Но ако трябва да бъда честен, в главата ми, всичко си е същото. Все още виждам доброто в света. Тази катастрофа ме научи да оценявам още по-малките радости, които ни се случват.

Спомням си, че когато бях в болницата, носех памперс. Не можех да се изкъпя сам с месеци. Сестрите идваха и ме триеха с кърпи. Когато се почувствах по-добре и най-накрая бях способен да вляза в банята сам, усетих водата за първи път от месеци... Почти се разплаках в този момент. Сякаш водата от Карибите се стичаше по мен. Никога досега не бях изпитвал такова нещо.

Когато за първи път се върнах на терена след инцидента, се почувствах отново като дете.

Трябваше да умра в този ден. Изричам тези думи високо на глас. Бог ми даде втори шанс и ще направя всичко възможно, за да го почета, Него и всичките ми приятели, които вече не са тук.