Дани Алвеш е едно от най-емблематичните имена, играли някога за Барселона. Не толкова заради футболните му качества, въпреки че е невероятен футболист, колкото заради това, че наистина оставяше сърцето си на терена за каталунците. Демонстрирал го е в не един или два мача... Ето защо, когато миналата година ръководството взе решението да го пусне да си отиде, новината бе доста шокираща. Самият той признава, че сбогуването с "Камп Ноу" изобщо не е било лесно, но някои неща не могат да бъдат избегнати, независимо от нашите желания.
Бранителят се присъедини към Ювентус в началото на тази година и вече му предстои сблъсък на доста високо ниво. Тази събота в Кардиф ще се изиграе финалът в Шампионска лига, а съперник на "бианконерите" ще е Реал (Мадрид). Опонент доста познат на бразилеца. Само дни преди този двубой, 34-годишният футболист реши да излее душата си на "белия лист" в "Players Tribune".
Вижте Дани Алвеш такъв, какъвто може би никога не сте го виждали. Силно емоционален, искрен и далеч от това да е в ролята на "лошото момче".
Източник: Players Tribune
Ще започна този разказ с тайна. Всъщност длъжен съм да ви кажа, че най-вероятно ще научите доста тайни в следващите редове. Това е така, защото чувствам, че съм неразбран от хората... Но нека започна с тази, която е поставена под №1.
Преди 3 месеца, когато Барселона направи онзи невероятен обрат над Пари Сен Жермен в Шампионска лига, гледах мача вкъщи, на дивана, не изпуснах дори секунда. Сигурно от това, което сте прочели в медиите, сте си мислели, че искам бившият ми отбор да загуби. Но когато моят брат - Неймар отбеляза, след онзи страхотен свободен удар? Скочих от дивана и крещях на телевизора "Vamoooooooos!" (в превод на български: "Давайте!", "Хайде!"). И когато Сержи Роберто направи онова чудо в 95-ата минута? Както всеки един фен на Барселона в света, полудях. Защото истината е, че все още усещам този клуб в кръвта си.
Дали ръководството се отнесе с неуважение към мен, когато миналото лято напуснах Барса? Абсолютно. Точно така се почувствах, няма как да кажа нещо друго. Няма как да играеш за един отбор 8 години и да постигнеш всичко, което ние успяхме и след това този клуб да не остане в сърцето ти... Треньори, футболисти и ръководство идват и си отиват. Но Барселона никога няма да изчезне.
Преди да отида в Ювентус, дадох последно обещание на ръководството. Казах им: "Ще ви липсвам". И не ставаше въпрос, че ще им липсвам като футболист. Барса разполага с достатъчно невероятни играчи. Това, което имах предвид е, че ще усетят липсата на духа ми. Ще усетят отсъствието ми в съблекалнята. Ще им липсва кръвта, която проливах, всеки път, когато обличах тази фланелка.
Когато трябваше да се изправя срещу Барса в следващия кръг в Шампионска лига, усещането беше доста странно. Особено във втората среща на "Камп Ноу". Тогава се почувствах отново вкъщи. Точно преди да започне мачът, отидох до скамейката им, за да поздравя старите си приятели и те ми казаха: "Дани, ела да седнеш с нас! Запазили сме ти мястото!". Здрависах се с всички, дори с рефера. И изведнъж от нищото, чух съдийския сигнал. Обърнах се и мачът вече бе започнал... Много бързо се върнах обратно на терена и чух как бившият ми треньор - Луис Енрике си умираше от смях заради случилото се. Няма как да го вините, наистина беше забавно, нали?
Но този двубой не беше шега, особено не за мен. Хората винаги казват: "Вижте Дани, той винаги се шегува. Винаги се усмихва. Той е несериозен".
Източник: GettyImages
Затова четете внимателно, защото ще ви разкрия още една тайна. Преди да се изправя срещу най-добрите в света - Меси, Неймар, Роналдо, изучавам всичко, свързано с тях - силните и слабите им страни. Превръщам това в свое занимание, мания, ако щете, след което планирам как точно ще ги "нападам". Единствената ми цел винаги е била да покажа на света, че Дани Алвеш е на същото ниво. Може би ще успеят да минат покрай мен дриблирайки веднъж или два пъти. Разбира се, защо не? Но и аз няма да им остана длъжен, ще атакувам. Не искам да бъда невидим. Дори на 34 години, дори след 34 спечелени трофея, винаги имам чувството, че трябва да се доказвам, всеки път. Но всъщност нещата са доста по-задълбочени от това.
Преди всеки мач имам една и съща рутина. Заставам пред огледалото за точно 5 минути и не мисля за абсолютно нищо. Блокирам външния свят. След това започва да се върти един и същ филм в главата ми. Това е филмът на живота ми.
Първо действие - аз съм на 10 години. Все още спя на гипсово легло в малкия дом на семейството ми в Жуазейро, Бразилия. Матракът, който е над леглото, е толкова тънък, може би колкото малкото пръстче на ръката ви. Вкъщи мирише на застояло и навън все още е тъмно. Пет часа сутринта е и слънцето все още не е изгряло, но аз трябва да помагам на баща ми във фермата преди да тръгна за училище. Брат ми и аз отиваме на полето, а там татко вече усилено се труди. Той носи голям, тежък казан на гърба си, от който разпръсва химикалите по плодовете и растенията. Това ще убие бактериите. Сигурно сме прекалено млади, за да понесем тази токсична миризма, но въпреки това му помагаме. Просто това е единственият ни начин за оцеляване. Часове наред се конкурирам с брат ми, за да видим кой работи повече. Защото този, който баща ни реши, че е работил най-много, получава правото да кара единственото ни колело. Ако не успея да го спечеля, ще ми се наложи да вървя близо 20 км до училище пеша. Толкова е разстоянието от фермата. А връщането е дори още по-ужасно, защото в такъв случай футболните срещи в квартала ще започнат без мен. Затова трябва да избягам тези 20 км и след това да продължа да тичам и на терена.
Но ако успея да заслужа колелото? Тогава получавам момичетата. Мога да взема някое от тях по пътя, да им предложа превоз до училище. За тези 20 км, аз съм мъжът. Затова си скъсвам г*за от работа.
Поглеждам баща ми, когато тръгвам за училище, а той все още носи онзи тежък и огромен казан на гърба си. Него го очаква цял ден на полето, а през нощта ще бъде в малкия бар, който ръководи, за да си докарваме допълнително пари. Той беше страшен футболист, когато беше млад, но нямаше достатъчно пари, за да отиде в по-голям град, където да търси развитие. Затова иска да се увери, че аз ще получа тази възможност, дори това да означава да умре от работа.
Източник: Players Tribune
Сега екранът се затъмнява.
И преминаваме към второ действие. Сега е неделя и гледаме мачове на черно белия ни телевизор. Около антената му е увито фолио, за да може сигналът да е по-силен, тъй като идва чак от града. За нас това е най-хубавият ден в седмицата. През него има доста радост вкъщи.
Екранът отново се затъмнява.
Сега баща ми ме кара до града със старата си кола, за да мога да покажа какво мога пред няколко скаути. Возилото е с ръчни скорости и то само две - бавна и още по-бавна. Усещам как мирише на пушек...
Баща ми е мошеник. Аз също ще бъда като него някой ден.
Екранът отново е черен.
Вече съм на 13 години и съм в една Академия за млади футболисти, която се намира в по-голям град, далеч от семейството ми. Тук има поне 100 деца и всички сме натъпкани в една малка обща спалня. Малко прилича на затвор... Денят преди да напусна вкъщи, баща ми отиде до града, за да ми купи нов футболен екип. До този момент имах само един... След първия тренировъчен ден, оставих новата ми придобивка да изсъхне. Когато се събудих на следващата сутрин, екипът го нямаше. Някой го беше откраднал. Това беше моментът, в който осъзнах, че вече не съм във фермата. Вече се намирах в реалния свят, а причината, поради която го наричат така е, че всичко лошо, което ти се случва е наистина реално.
Връщам се в стаята си и умирам от глад. Тренирали сме цял ден, а няма достатъчно храна в лагера ни за всички. Някой открадна дрехите ми... Липсва ми семейството ми и едно е сигурно - определено не съм най-добрия футболист тук. От 100, аз съм, може би, №51 по качества. Затова си давам обещание. Казвам на себе си: "Няма да се върнеш във фермата, докато не накараш баща си да се гордее с теб. Може и да си 51-ви по умения, но ще си първи или втори, когато всичко започне. Ти ще бъдеш воин. Няма да се върнеш вкъщи, независимо какво се случва".
Източник: GettyImages
Екранът отново се затъмнява.
Сега съм на 18 години и изричам най-голямата лъжа, която съм казвал, откакто съм футболист.
Играя за Баия, който е част от бразилското първенство, когато един доста важен скаут идва при мен и ми казва: "От Севиля се интересуват от теб". Мисля си: "Севиля! Страхотно!". А той продължава: "Знаеш ли къде се намира този отбор?". Отвръщам: "Разбира се, че знам къде се намира Севиля. Севииииииля. Обикнах го".
Но нямах никаква представа къде, по дяволите, се намира Севиля. Можеше да бъде и на Луната, според скромните ми знания по темата. Но начинът, по който той го каза, звучеше така все едно това е един наистина важен отбор, затова и излъгах.
Няколко дни по-късно, започнах да разпитвам наоколо и разбрах, че Севиля всъщност играе с Барселона и Реал (Мадрид). На португалски имаме един израз за такива ситуации. Казах си: "Agora!". Няма буквален превод, но е нещо като "Уау! Хайде, тръгваме".
Екранът потъмнява още веднъж.
Сега вече съм в Севиля и изглеждам толкова недохранен, че треньорите и играчите ме гледат така все едно трябва да играя за юношеския тим, не за първия отбор. Намирам се в средата на най-ужасните 6 месеца в живота ми. Не говоря езика, не разбирам какво ми казват. Наставникът не ме пуска в игра и това е първият момент, в който обмислям да се прибера вкъщи. Но тогава, по някаква причина, винаги се връщам към спомена, когато баща ми ми купи онзи екип... Същият, който беше откраднат, когато бях на 13. Мисля за татко, който носи тежкия казан на гърба си и решавам, че ще остана, ще науча езика, ще опитам да създам няколко приятелства, защото дори и да се върна обратно в Бразилия, ще имам какво да разкажа. Ще кажа, че поне съм опитал.
Източник: GettyImages
Когато сезонът започна, треньорът ни направи специални инструкции: "В Севиля нашата защита никога не минава средната линия. Никога!".
Изиграх няколко мача, подритвах топката, гледайки тази линия. Просто наблюдавайки я като куче, което се страхува да премине през невидимата бариера в двора му. И тогава, по време на една среща, се предадох. Просто трябваше да бъда себе си.
Казах си: "Agora!". И просто правех атака след атака. Подейства като магия... След края на мача, треньорът каза: "Добре, Дани. Нов план. В Севиля вече ти ще атакуваш".
Само за няколко сезона успяхме да достигнем до спечелването на Лига Европа два пъти, а бяхме отбор, който се бореше да не изпадне...
Екранът отново е черен.
Телефонът ми звъни. Агентът ми се обажда.
"Дани, Барселона иска да подпише с теб".
Този път не ми се наложи да лъжа. Разбира се, че знам къде се намира Барселона.
Това е филмът, който се разиграва в главата ми, когато се наблюдавам в огледалото преди всеки мач. А след края му, преди да се върна обратно в съблекалнята, винаги си казвам едно и също нещо.
"По дяволите, дойдох от никъде.
Сега съм тук.
Нереално е, но съм тук".
Източник: GettyImages
Когато бях на 18, прекосих океана, само за да имам възможността да играя за клуб, чийто съперник е Барселона. Затова да имам честта да играя ЗА Барселона? Беше невероятно. Имах шанса да бъда свидетел какво представлява истинския гений.
Спомням си една тренировка, Меси правеше неща с топката, които отхвърляха всякаква логика. Разбира се, това се случваше всеки ден, но този път нещо беше различно.
Искам само да вмъкна, че тренировките ни са наистина интензивни. Не се шегуваме. Меси дриблираше през защитата и завършваше атаката по убийствен начин. И тогава, минавайки покрай мен, погледнах надолу към бутоните му и си помислих: "Това шега ли е?". Той мина отново покрай мен и пак: "Това възможно ли е?". И отново... Сега вече съм убеден, че не ми се привижда. Той играеше с развързани връзки и на двете обувки! Не се шегувам. Този човек играе срещу най-добрите защитници в света, просто разминавайки ги по терена, все едно разцъква в неделя в парка. Това беше моментът, в който осъзнах, че никога повече няма да играя с някого като него през целия си живот.
И когато казвам това, няма как да не спомена другия гений - Пеп Гуардиола.
Ако обърнете думата компютър наобратно, ще получите Стив Джобс.
Ако обърнете думата футбол наобратно, това е Пеп.
Той е гений. Ще го напиша отново. ГЕНИЙ.
Гуардиола може да ти каже как точно един мач ще протече, преди още дори да е започнал. Ще ви дам един пример, срещата срещу Реал (Мадрид) през 2010-а, когато спечелихме с 5:0... Преди двубоя, Пеп ни каза: "Днес ще играете футбол така, все едно топката е огнена. Няма да се задържа в краката ви. Нито дори за половин секунда. Ако направите това, съперникът няма да има време да ни пресира. Ще спечелим лесно".
Усещането, което оставаше след всяка една от речите му преди мач, ни подготвяше напълно. Бяхме препълнени с енергия, наистина напълно подготвени, толкова, че имах чувството, че вече сме спечелили.
Забавата идваше на полувремето в мачове, които губим. Пеп сядаше и започваше да потърква главата си. Всички сте виждали как го прави. Знаете за какво говоря. Изглежда така сякаш масажира мозъка си, търсейки гениални идеи. Правеше това пред нас, в съблекалнята. И тогава, от нищото, като с магия, идеите просто идваха.
БУМ! Ето я!
Тогава скача и започва да раздава инструкции, да чертае схеми и да реди фигурки по таблото.
Ще направим това, това и това и тогава ето как ще отбележим гол.
И след това ние излизаме обратно на терена и правим това, това и това. И ето как отбелязахме гол. Беше лудница.
Гуардиола бе първият треньор в живота ми, който ми показа как да играя без топката в краката си. Той не просто изискваше от футболистите да променят начина си на игра, а сядаше с нас, показваше ни точно какво иска със статистика, с видеа.
Неговите отбори в Барса бяха непобедими. Играехме по спомен, защото вече знаехме какво трябва да направим. Не беше нужно да се замисляме.
Ето защо, до днес, Барселона още има място в сърцето ми.
Ето защо, когато ги победихме в Шампионска лига на четвъртфинала, отидох при брат ми Неймар и го прегърнах, силно. Той плачеше, а част от мен също...
Представям си как някои хора четат това и се чудят защо го споделям. Защо разкривам такива тайни.
Е, истината е, че вече съм на 34 години. Наистина не знам колко още ще мога да играя. Може би две или три години. Но винаги съм имал усещането, че хората не ме разбират, поне не всичко, през което съм преминал.
Когато дойдох в Ювентус през този сезон, се чувствах така все едно отново напуснах дома си. Бях го направил, когато бях на 13, за да отида в Академията. На 18, за да отида в Испания. И го направих отново на 33, за да дойда в Италия.
Когато пристигнах тук, се чувствах така, както децата, когато отидат в ново училище. През целия си живот съм обичал атакуващия футбол, а сега бях дошъл в страна, където ценят дефанзивния начин на игра повече от всичко. Отново бях като кучето в двора... Взирах се в невидимата бариера. Да тръгна ли? Но не го направих.
Източник: GettyImages
В началото на сезона исках да се уверя, че футболистите на Юве осъзнават това, че уважавам тяхната философия, историята им. Тогава, когато бях убеден, че съм спечелил доверието ми, вече можех да им покажа в какво се изразяват моите силни страни.
Един ден, когато погледна към централната линия, бих попитал себе си: "Ще тръгнеш ли?" и ще продължа да повтарям: "Agora! Agora!".
Атакувай, атакувай, атакувай. И разбира се, че ще се върна в защита, иначе Буфон доста ще крещи по мен...
Понякога си мисля, че животът наистина е кръговрат. Разбирате ли, не мога да избягам от аржентинците.
В Барса имах Меси. В Юве, имам Дибала. Гениите просто ме преследват навсякъде, кълна се.
На една от тренировките видях нещо в Дибала, което вече бях виждал в Меси. Не беше просто това, че е надарен с истински талант. Това е нещо, което съм виждал доста пъти в живота си. Това, което забелязах бе съвкупност от талант и желание, воля да превземеш света.
В Барса, както вече ви споменах, играехме по спомен. В Юве обаче, всичко беше различно. Нашата нагласа е нещото, което ни доведе до този финал в Шампионска лига. Когато прозвучи първия съдийски сигнал, ние просто намираме начин да спечелим, независимо от всичко. Победата не е просто цел за отбора, тя е като мания. Без извинения. Без оправдания.
Тази събота имам шанса да спечеля трофей №35 за своите 34 години на земята. Няма нужда да казвам, че това е невероятна възможност за мен. Това няма нищо общо с желанието ми да докажа на ръководството на Барселона, че е направило грешка като ме е оставило да си тръгна. Знам, че те никога не биха признали такова нещо. Не в това е смисълът.
Спомняте ли си, когато ви разказах за момента, в който исках да се откажа, докато бях в Академията? Тогава, когато си казах, че няма да се върна вкъщи, докато не накарам баща ми да се гордее с мен?
Моят баща не е много емоционален човек. Никога не е имало как да знам дали изобщо се гордее с мен. Почти през цялата ми кариера, той винаги е бил в Бразилия. Но през 2015-а, дойде до Берлин и видя как спечелвам Шампионска лига, за първи път на живо! Спомням си как след тържествата на терена, от Барса бяха подготвили специално парти за семействата на всички футболисти. Тогава имахме възможността да дадем трофея на хората, благодарение на които сме постигнали своите мечти. Когато дойде моят ред, дадох купата на баща ми - и двамата я държахме, позирайки за снимка. Тогава той каза нещо на португалски, което всъщност не е много прилична дума, затова няма да ви я преведа точно. Но това, което имаше предвид бе: "Моят син е мъжът сега!". И знаете ли какво още? Плачеше като малко дете, докато го казваше.
Източник: Players Tribune
Ето това беше най-великият момент в живота ми.
В събота ще имам възможността да се боря за още един трофей от Шампионска лига. Отново срещу познат опонент. Както винаги - Кристиано ще се превърне в моята мания.
Както винаги - ще застана пред огледалото преди мача и ще "прожектирам" същия филм в съзнанието си.
Екранът ще стане черен и всички тези спомени ще преминат един след друг...
Гипсовото легло.
Застоялата миризма вкъщи.
Баща ми, носещ тежкия казан на гърба си.
20-те км, които изминавах до училище.
Новият ми екип.
Открадването му.
"Разбира се, че знам къде се намира Севиля".
По дяволите, дойдох от никъде.
Ето, че сега съм тук.
Нереално е, но съм тук.
