На отминалата церемония за футболист на годината в България носителят на "Златната топка" за 1994 година Христо Стоичков пожела на Димитър Бербатов да осъществи и той мечтата си и да спечели най-ценния индивидуален приз. И ако пред Митко има все още някаква надежда в близките четири–пет години това да се случи, в следващите редове ще хвърлим поглед върху футболисти от настоящето, при които върхът изглежда непосилен. Но не защото не са талантливи. Проблемът е, че на моменти глупави ситуации са им попречили да триумфират в точния момент. Ще се върнем и назад във времето, когато невероятни фигури са изместени от тотални "бастуни" във футболната игра.

Бих искал да започна с думите, които открих в книгата "Мадона като икона" на Люси О’ Брайън. Авторката цитира известния филмов архивист Джон Кобал който твърди, че известността се дължи по-скоро на характера, отколкото на външния вид. Кобал също допълва, че присъствието на всички по-големи звезди дори да стоят неподвижно е завладяващо и кара околните да се запитват какво ли таи в душата си този човек. Също така според филмовия експерт талантът на звездите устоява на напора на времето и се крие в способността им да се възраждат духовно, да ни изненадват и това ги прави велики.

Нима по-горните редове нямат покъртителна прилика със звездата на Ювентус Алесандро дел Пиеро. Ясно е, че характерът на плеймейкъра на торинци го е направил много по-известен, отколкото външният му вид. Също така бяха характерни неговите застои или периодите му на криза от финала на европейското първенство през 2000 година, когато на два пъти не уцели френската врата. И веднага след него, както и в годината, в която Ювентус трябваше да играе в Серия Б. Хората не бяха забравили известния с прякора си Пинтурикио и се питаха какво става в душата му и "свършен" ли е с играта този футболен естет.

Двата мача с Реал (Мадрид) от групите на тазгодишния турнир на Шампионската лига показаха, че "талантът на звездите устоява на напора на времето и се крие в способността им да се възраждата духовно, да ни изнендват и това да ги прави велики." И наистина в един момент, когато бяхме забравили за Сандро дел Пиеро, магическите му голове ни изненадаха приятно и напомниха, че е велик. И тук обаче идва реалността на "Златната топка".

През 1992 година вече взелият на два пъти приза Ван Бастен с четири гола в един мач пак в Шампионската лига, но във вратата на ИФК Гьотеборг изпревари за първото място нашия Христо Стоичков и спечели трофея за трети път. По какви канони, в такъв случай, Дел Пиеро не изпревари Кристиано Роналдо, след като отбеляза три красиви гола в мрежата не на шведския ИФК Гьотеборг, а на деветкратния първенец на Европа Реал (М). И тогава - през 1992-а, както и сега през 2008-а, Стоичков, както Роналдо, бе носител на титлата на Европа.

В паралела между Роналдо и Дел Пиеро е замесен нашият Стоичков, но тук не става въпрос за това. Проблемът е, че Ван Бастен спечели с лекота заради голове във вратата на шведски тим, просто защото инерцията на неговото име бе достатъчна да вземе трофея в година, в която не бе най-неговата. Както предишните две - през 1988-а и 1989-а, когато бе Брилянтния холандец. А ако Дел Пиеро само веднъж преди това бе взел "Златната топка", фамозните му голове във вратата на Реал щяха да натежат много повече. И гласуващиге да вкарат попаденията му в контекста на трофея, а не да бъдат изолирани като красиви голове на футболна легенда.

Да бъдат разглеждани като ценна картина, която не участва в конкурс. Което пък от друга страна придава повече истинска самобитна ценност на самите попадения, отколкото, ако са повод авторът им Алекс Дел Пиеро да бъде вкаран посредством тях в някаква, макар и много престижна, класация. Но на Апенините само Дел Пиеро да е единствения низвергнат футболен естет, който не е оценен за носител на "Златната топка"  - с мед и масло да го намажем. Ами Паоло Малдини и Франческо Тоти нима не са вече със статут на легенди, които заслужаваха отличието?

В интерес на истина, след като отбеляза първия гол във вратата на Ливърпул за Милан на онзи финал за Шампионската лига в Истанбул през 2005-а, и, ако мърсисайдци не го бяха обърнали от 0:3, сигурно Паоло щеше да триумфира като футболист номер 1 на Европа в анкетата на "Франс Футбол". Минималният шанс на Тоти да грабне ценния трофей е, ако Рома стигне тази година до финала за Шампионската лига на „Олимпико” в Рим и триумфира с гол на Тоти. Но ще е много трудно. Проблемът е, че станалите вече легенди трябва да се състезават за нещо велико, но не във времето, а в точния момент, на точното място.

Както се възползва Фабио Канаваро, който спрямо Дел Пиеро и Тоти го дава добре единствено на външен вид и в това, че в биографията си има завоевание като ослепителната актриса Моника Белучи. След като преди малко стана въпрос за головете във вратата на Реал,веднага другата асоциация е с Касияс и изобщо
тоталната дискриминация на вратарите в анкетата за "Златната топка". Наистина Лев Яшин е колосално име, но не е възможно след 1963 г. да не е имало повод страж да бъде избран за носител на "Златната топка". Няма да се връщаме далеч във времето, а просто от 2002 година насам след световното първенство в Япония и Южна Корея, когато Германия стана световен вицешампион.

Просто това бе моментът Чудовището Оливер Кан да бъде поставен на върха. Както през 2006 година, когато "Скуадра адзура" спечели световната титла, нарисуваният носител бе вратарят Джиджи Буфон, но не би. Да не говорим през годините какви вратари като Гордън Бенкс, Сеп Майер, Дино Дзоф, Петер Шмайхел, Ван дер Сар и Касияс останаха и ще останат без трофея. Като споменахме неподходящата за 2006-а индивидуална титла на синеокия Фабио Канаваро има две още по-несправедливи номинации. През 1986 година Игор Беланов с 84 точки побеждава невероятния Гари Линекер, останал втори с 62.

През 1996 година  Матиас Замер със 144 точки задмина чаровника Алън Шиърър, останал втори със 109 точки. Трети е Дел Пиеро с 65, за когото отделихме доста място. Със сигурност ощетен във времето ще остане и друг англичанин като Дейвид Бекъм. По този утъпкан път май върви и Уейн Рууни. Понякога май е по-добре, вместо да си мъжкар като Джейсън Стейтъм, да бъдеш гелосан като Кристиано Роналдо. Франция също има своите бардове като Кантона и Жинола, които не взеха „Златната топка” и може би като Тиери Анри и Франк Рибери, които няма да я вземат.

Проблемът не е в гласуването на един човек, а в развитието на гласовете при 96 души. Интересно е положението с бразилците, които са носители на трофея. Те като че ли в последно време най-лесно стигат до върха, но от друга страна най-лесно може да бъдат забравяни и изхвърляни като актуални образи заради прекалено динамичния футбол. Колоси преди няколко години като Роналдо и Ривалдо сега са в миманса. А там е арената на знаменитостите, които днес са горе, а утре - долу.
Дали не са тръгнали по същия път и сънародниците им и носители на трофея Роналдиньо и Кака...

Има и една друга категория футболисти – от Африка. След Жорж Уеа, който през 1995-а стана първият извън Европа - носител на трофея, в скоро време не се очертава друг призьор. Проблемът с гениалния Дидие Дрогба идва от факта, че играе за Челси. При цялото уважение към тима на Роман Абрамович „сините” си остават изкуствено повдигнат финансово отбор от Лондон. В Арсенал ситуацията не е по-различна. Там Тиери Анри и Бергкамп не можаха да стигнат до върха. Явно колосите Манчестър Юнайтед и Ливърпул могат да побутнат в съзнанието на гласуващите дадени футболисти. Примерът с Кристиано Роналдо и преди това с Майкъл Оуен е многозначителен. Със сигурност Дрогба и Анри (сега в Барселона пак на ниво, след като го няма Роналдиньо) в никакъв случай не са по-лоши от Кристиано Роналдо и Оуен.

Лионел Меси "се извива" като пепелянка към върха с всяка изминала година. В интерес на истината го заслужава. За сметка на това изключителен талант и нападател, който няма грозен гол, какъвто е Златан Ибрахимович, май е обречен да не бъди първи като много други футболни легенди. Но да напомним - чарът на «Златната топка» е да улучиш точния момент и точното време.

В другия случай можеш да вземеш приз за целокупно творчество, както стана с великия Диего Армандо Марадона, играл в Европа в момент, в който не можеше да бъде избран за номер 1 друг, освен европеец или натурализиран такъв. Подобен е случаят с Гаринча, поиграл малко в Ред Стар (Париж). И накрая – да погледнем още по-навътре в митологията. А там е Футболния бог Пеле, който не е имал дори шанса и не е искал да играе изобщо в клубен отбор от Европа.