Съвсем в реда на нещата е, дори да сте заклет фен на футбола, да не се сещате кой е Стив Бул. Това е късо подстриган здравеняк от Типтън (Англия), с крива усмивка и неразбираем акцент. В момента върти скромен бизнес, обича да гледа мачове по телевизията, да играе голф и да решава кръстословици. Днес става на 44, но според официалния му сайт празненството ще е скромно. Почти толкова скромно, колкото преди 10 години, когато Кралица Елизабет II го удостои с Ордена на Британската империя за приноса му към футбола. Були-Бичето обаче нито държи да го наричат сър, нито ще тръгне да обяснява в какво точно се състои приносът му. Ето защо навръх рождения му ден на нас се пада честта да припомним за един от най-великите играчи на 90-те и защо, макар и сравнително неизвестен, Стив е историческа личност.

Нека започнем от малко по-далеч. Как бихте реагирали, ако довечера на стадиона в Дъблин с екипа на България излезе играч на Розова долина, Арда или Хебър? Ще си помислите вероятно, че или Мъри си е изгубил ума, или заради многото контузени е започнал да търси таланти във "В" група. Същото биха решили и ирландците, ако в състава на Детелините видят някой футболист на Мервю Юнайтед, Солтхил Девън, Тъламор Таун или някой друг тим от трета дивизия в Ирландия. Нито Стоилов, нито Трапатони обаче ни дават повод за такива разсъждения. Ако някой от двамата треньори опре до играч от третото ниво на шампионат, то това ще трябва да е наистина качествено първенство. Ето защо не е чак толкова странно, че Тунчев (стискаме палци бързо да се възстанови) получава повиквателни като футболист на Лестър; така, както и Кийли пазеше за Ирландия, когато беше под наем в Лутън, а националите Джо Мърфи и Стивън Рийд се подвизаваха съответно в Скънторп и Милуол. Английската Лийг Уан в някои отношения е доста по-качествена от висшите лиги на други страни (включително и нашата). Не случайно там е пълно с национали на Уелс, Кипър, Конго, Нигерия, Ямайка, Тринидад и Тобаго и т.н. През май миналата година дори

Фабио Капело изненадващо взе в представителния тим Джо Луис

който пазеше в третодивизионния Питърбро. Така или иначе вратарят не влезе в игра, но хората си спомниха, че на Албиона вече се е случвало играч от ниските нива на първенството да стане национал. Те имат традиция в това отношение. Например Томи Лоутън играе за Трите лъва след войната, докато рита за Нотс Каунти, Рег Матюс има 6 участия през 50-те, докато е в Ковънтри, а Джони Бърн облича националната фланелка през 1962 като футболист на Кристъл Палас. По времето когато тези играчи получават повиквателни, отборите им са в трета дивизия. Никой обаче не може да се сравнява със Стив Бул.

Бичето от Типтън започва с активния футбол през 1986, когато Уулвърхемптън го взима от вечния враг Уест Бромич за смешни пари в комплект с друг футболист, отдавна потънал в забрава. 19-годишният Бул има едва 2 мача като резерва за УБА и в новия му клуб никой не предполага що за играч са си купили. През сезонът 1987/1988 обаче вкарва впечатляващите 52 гола, а през 1988/1989 - 50. На Острова отдавна е нямало играч, който да отбележи над 100 попадения за две години. С такъв актив няма как да не попадне в полезрението на националния селекционер Боби Робсън и скоро Були получава повиквателна. Интересното в случая е, че по онова време Уулвърхемптън тъкмо се е измъкнал от четвърта дивизия, и преди още големите клубове да чуят за някой си Бул, той дебютира за представителния тим на Англия срещу Шотландия, при това с гол. В следващата среща на националите

бележи още 2 на Чехословакия

като попада директно на 37-мо място в класацията на петдесетте най-велики английски гола. Малко по-късно Стив вкарва и на Тунис, което окончателно затвърдява мнението, че този човек трябва да е част от националния на световното в Италия заедно със звездите Уодъл, Линекер и Барнс. Три от мачовете си там той започва като резерва, а срещу Египет дори излиза титуляр. През това време, макар и с богата история, Уулвс все още се подвизава в долните дивизии на английското първенство. След успехите на Були естествено идват оферти от Ливърпул, Манчестър Юнайтед, Астън Вила, Нюкасъл, Рейнджърс, Аякс, ПСЖ, Бока Хуниорс, Реал Мадрид, Барселона, Лацио, Интер, Ювентус и Дженоа. Последните дори предлагат 3,5 млн. паунда за нападателя, което си е сериозна цифра. Заради лоялност към клуба си (а може би поради глупост, твърдоглавие, както искате го наречете) Стив Бул отхвърля всички предложения за трансфер и остава верен на тима цели 13 години. За това време записва 561 мача и 306 гола, като счупва всички досегашни рекоди на Вълците. Повиквателните от националния по едно време естествено спират, но това не пречи Були да е истинско божество за феновете. Уулвс така и не успява да направят нещо значимо през 90-те, но поне може да се гордее, че има национал, при това напълно отдаден на клуба. Сега разбирате ли защо след оттеглянето си през 1999-а Стив

получи Ордена на Империята

Днес поведение като неговото е напълно изключено, дори би минало за безумие. Ето защо предпочетохме вместо да каканижем мъдрости за националния ни тим и шансовете му довечера, да отбележим рождения ден на една легенда. Отдайте го на любовта ни към сълзливите истории за клубна лоялност или пък на наивното ни уважение към старите времена и изчезващата порода на солидни играчи с достойнство. Така или иначе не всеки се ражда голям футболист, но големият футболист може да се роди навсякъде. Честит рожден ден, сър!

Драго Симеонов (Дарик Радио)