Преди мача от третия кръг на група Д между Швеция и Франция, една от легендите на Марсилия и шведския национален отбор Роже Магнусон говори за предстоящия двубой между „тре крунур" и „петлите" и любопитни спомени от престоя си на „Велодром" от 1968 до 1974 година.

„Когато пристигнах в Марсилия, шведите имаха вече добра репутация на „Велодром" благодарение на Гунар Андерсон и Гунар Йохансон, които играха на този митичен стадион от 1950 до 1958 година. Аз дебютирах на 3 септември 1968 година срещу Бордо. В същия ден отбелязах един гол и подадох два голови паса.

В Марсилия е много важно да направиш добър дебют. На „Велодром" има повече натиск, отколкото където и да е другаде във Франция. Мога да кажа, че Марсилия не прилича толкова на Франция. Повече прилича на Испания и Италия.

Понякога хората тук преувеличават. За мен например разправяха, че веднъж съм навързал десет футболисти накуп. Един от треньорите ни по онова време - Робер Домерг - имаше всички възможни дипломи. Обожаваше да говори за тактика. Понякога можеше с часове да чертае на черната дъска. Но всички се отегчавахме много. През ноември бяхме на последно място.

После дойде Марио Затели през декември. Той ме разбираше и ми позволяваше да играя така както искам. Всичко потръгна и после не изгубихме нито един мач през сезона. Спечелихме Купата на Франция за първи път от 26 години.

През следващия сезон дойде Йосип Скоблар и настанаха фантастични моменти. Говори се, че да играеш една година в Марсилия е все едно, че се състезаваш две години за друг тим. Аз играх в Марсилия шест години и съм очарован от това което преживях там. Имаше всякакви моменти. Не мога да си спомня колко време съм прекарал затворен в съблекалнята когато нашите разярени фенове  ни чакаха навън и хвърляха разни предмети. Всеки път когато се връщам в Марсилия винаги ми припомнят два мои мача. Първият е финалът за Купата на Франция през 1972 година срещу Бастия. Победихме с 2:1. Този ден от щастие бях в облаците защото подадох за двата гола на Дидие Куеку и Йосип Скоблар. Другият мач за който ме подсещат е срещу Страсбург през 1971 година. Тогава задържах топката на врата си и така пробягах няколко метра преди да центрирам към Скоблар.

Няколко години по-късно заиграх в парижкия Ред Стар. Атмосферата там обаче беше много лоша. Помня, че веднъж двама съиграчи така се скараха и  извадиха ножове. Жена ми обаче предпочита Париж пред Марсилия. Аз обаче бих се върнал в Марсилия, нищо, че някои неща са се променили и там.

Чета редовно френската преса и следя националния тим на Франция. Ако Рибери играе така добре с „петлите" както с Байерн смятам, че Франция ги очаква добри дни на европейското първенство. Не разбирам защо изобщо стават разни неразбории в националния тим.

Смятам, че има много обществен натиск. Не е толкова лесно да задоволиш френската публика. Но ключът в този отбор на Франция е Самир Насри. За мен той е най-важният футболист на Лоран Блан. Насри е моят предпочитан футболист."