Няколко минути преди началния сигнал на Интер - Ливърпул (0:1) ултрасите на домакините превърнаха стадион "Джузепе Меаца" в цветен калейдоскоп, хвърляйки хиляди жълти, черни и сини картички, за да изразят почитта си към "нерадзурите". Имаше и плакат, който благодареше на Ливърпул за победата над вечния съперник Милан на финала в Истанбул преди 3 години.

"Каквото и да се случи, благодарим", пишеше на него.

Имаше, разбира се, и друг плакат, който просто прокламираше "1965", за да припомни известния 1/2-финален обрат срещу хората на Бил Шенкли. На "Курва Норд" имаше разпънати дори две знамена на Ливърпул, взети като сувенири от дружелюбни мърсисайдци. Докато имената на възпитаниците на Рафаел Бенитес бяха изписвани на екрана обаче, произнасянето им бе заглушено от какофония от мощни освирквания.

С други думи това бе вечер, в която четвъртият във Висшата лига се представи в духа на колективно неподчинение на предразсъдъците и наежена амбиция. Рафа Бенитес бе длъжен да поздрави играчите си, защото "Джузепе Меаца" е плашещо място, завладяно от крещяща, огнена истерия, и трябва да си специален футболист, за да се справиш с такова предизвикателство.

Типът човек, който просто стои в центъра, докато звучи химна на Шампионската лига, изпънал гръб и с поглед, който изразява, че за него това не е нещо ново. При всички провали на Ливърпул във вътрешните състезания никой не може да му отрече, че е необикновено закоравял отбор, когато нещата опират до европейски футбол. Идеята според Бенитес е била да се играе "компактен, контраатакуващ футбол и да не се допускат грешки".

И така видяхме Сами Хупия, спускайки се към топката, за да блокира изстрел с гръкляна си, след което веднага става на крака, сякаш топката го е притеснила не повече от прелитаща муха. Играчите в "червено" бяха бързи в подхода към топката, силни и агресивни в единоборствата и за дълги периоди демонстрираха онази колективна вяра и решителност, които са още по-забележителни заради неумението на отбора да ги покаже в борбата с Арсенал, Манчестър Юн и Челси да върне шампионската титла на "Анфилд".

Не е нещо ново за Джейми Карагър и Стивън Джерард да изтъкнат статута си на хора на обстоятелствата, но в Милано се видя, че Бенитес разполага със здрави характери във всяка зона. Там бе Торес, който се връщаше в своята половина, за да отнеме топката от краката на Златан Ибрахимович. Видяхме Фабио Аурелио, който гореше в битката не по-малко от Карагър на другата страна на защитата.

И, разбира се, Хавиер Масчерано беше брилянтен, патрулирайки пред защитната четворка, за да се отчете с поредица от ключови спрени атаки. Когато вечерта на Николас Бурдисо приключи, стадионът отвърна с вой на неодобрение, който отстъпи на тревожно мълчание, след като Торес овладя центрирането на Аурелио и простреля Жулио Сезар. Хубавото при Торес е, че може да кара съперниците да се чувстват стари, а зрителите - млади. И това бе още един сюблимен гол в колекцията му. Най-добрите играчи умеят да се възползват от удобните моменти и точно това прави разликата между Торес от една страна и звездите на Интер Златан Ибрахимович и Хулио Крус от друга.

Торес бе готов за своята главна роля. Поглед върху класирането на Висшата лига може и да доведе до извода, че Ливърпул отива на 1/4-финалите в Шампионската лига като най-слабия от четирите английски представители, но Торес дава на петкратните европейски шампиони нещо повече от острота. Дава им надежда...