Пътуването до Истанбул е истинска класика, особено когато посещаваш града за първи път. Особено когато ти се налага да си заедно с феновете на най-титулувания български клуб - ЦСКА. С привържениците скука няма, особено на отиване към най-големия турски град.

Тръгваме в сряда точно в полунощ. Пътят до границата е спокоен, но всичко се обръща с главата надолу, когато спираме на митницата за рутинните проверки. Граничните органи отново имитират, че работят и си откисваме четири часа, просто ей така, за няма нищо. Все пак надеждата за победа над Бешикташ крепи всички и бавенето на границата е преодоляно с песни, скандирания и догадки какво ще се случи на "Инюню".

Вече на турска територия ни посреща камера на местна одринска телевизия, която отразява пристигането на феновете на ЦСКА в Турция. Колегите дори се качват в автобуса ни и правят интервюта с "червени" ултраси. По пътя ни задминават коли и при вида на червените шалчета и знамена няма как да не ни обърнат внимание. Едни с палец нагоре показват, че ще викат за ЦСКА.

Явно са фенове на Фенербахче или Галатасарай и не могат да понасят Бешикташ. Други пък, които симпатизират на съперника на "армейците", са категорични - показват с пръсти, че ще ни отупат с 5:0. Смеем им се и им казваме, че няма как да стане. По пътя към Истанбул няма какво да се види - наоколо е такава пустош, че все едно сме в някоя пустиня.

Тук там няколко храстчета разнообразяват гледката. Всичко е полета и разорани ниви, истински ужас. Най-после стигаме до Истанбул. Вече знаем, че населението на града е над 15 милиона души и се простира на около 150 километра. Огромно нещо, няма как да го обиколим. Веднага ми направи впечатление, че навсякъде, както в София, се извършват строителни работи. Където и да погледнеш, виждаш скелетата на бъдещите сгради.

На фона на неспирната работа, движението в мегаполиса е невероятно. Задръстването явно не е проблем само на София, защото в Истанбул е с пъти по-голямо. Минаваме покрай сградите на турските всекидневници "Милиет" и "Сабах" и за съжаление веднага се набива на очи, че сме много назад и в това отношение.

Спираме на една улица в Истанбул и започваме обиколката на града. Само че зацикляме още на първия метър. Мястото ни е непознато и само с помощта на туристическа карта може да се оправиш. Но и това не ни спасява кой знае колко, защото в картата всичко пише на турски, няма и дума на английски или друг западен език.

Удряме на камък и в първите си опити да заговорим минаващи хора. Просто никой не знае езика на Шекспир или не иска да говори на него. Едно е хубаво, когато си в Истанбул, почти всеки трети знае български.

Веднага ни разпознават, все пак улиците вече червенеят заради феновете на ЦСКА. Първата ни спирка е кеят на Мраморно море - гледката е невероятна. Всичко наподобява на нашите черноморски курорти - рибни ресторанти и капанчета. Сервитьорите с менюта в ръце веднага ни приканват да посетим някоя от всичките примамливи гостилници. При вида на червените фланелки отнякъде веднага се чува "ЧСКА, Булгаристан, София".

Незнайно защо през целия ден, докато обикаляхме из Истанбул никой не назова името на отбора правилно ЦСКА, а Ц-то бе заменяно с "Ч". Местните не са забравили престоя на българския национал Данчо Лечков в Бешикташ. Един от собствениците на ресторант ни казва: "Приятел съм на Данчо Лечков, но все пак ще ви бием с два или три гола разлика". "Бешикташ е гордостта на Истанбул и на Турция, а ние сме по-добри от феновете на Галатасарай и Фенербахче. Дори и 100- хиляден стадион да ни дадат, ще го напълним", не спираха да ни дразнят привърженици на "черно-белите".

Тръгваме към прочутата Капалъ Чаршъ. Няма такъв пазар, повярвайте ми. Влизаме вътре и буквално се загубваме, навсякъде коридори с магазини и сергии. Вътре има всичко, толкова джунджурии и шаренийки на едно място не бях виждал.

Преобладават магазините за злато и сребро. Знаех, че ако не се пазариш с продавачите е знак, че ги обиждаш, но чак пък толкова. Един от търговците на кожени якета ме заговаря и аз му отвърнах. Това бе голямата ми грешка.

Този човек ме преследва повече от сто метра, подканя ме да си купя стока от магазина му повече от 15 минути. Традиционна гледка са продавачите на гевреци. Носят ги на главите си на големи табли. Имах чувството, че всеки момент стотиците тестени изделия ще се сринат на земята, но по някакъв странен начин това не става. Навсякъде се носи миризмата на дюнери и баклави. Опитваме от гордостта на турския народ - локума и баклавата.

Невероятни са, едва си избираш от десетките видове на витрината. Ако вземеш от два-три вида по няколко грама, продавачът веднага ти прави отстъпка. Това в България няма как да стане. Ще те направят на нищо, ако попиташ дали ще има отстъпка от цената, ако си купиш няколко неща. Именно с това те печелят турците, омайват те, свалят от цената на всяка стока и те печелят с гостоприемството си.

След като няколко пъти се въртяхме из коридорите на Капалъ Чаршъ, все пак намерихме изхода и продължихме нататък. Нама как да не се отбием до църквата "Света София" и "Синята джамия". Пред "Света София" има стотици туристи, които прииждат постоянно.

Оглеждам се наоколо, иска ми се да видя някоя хубава туркиня, но за съжаление така и не можах да се намеря нещо изкусително за окото. Пак ми стана ясно, че от нашите българки по-хубави няма. Прави ми впечатление, че голяма част от туристите са от азиатски произход. Времето напредва, а началният час на мача Бешикташ - ЦСКА е все по-близо. Движението в следобедните часове в Истанбул е истински ад. Цяло чудо, е че не стават по няколко катастрофи на минута.

Феновете на Бешикташ започват да се събират и тръгват към стадион "Инюню". Край "Света София" на едно място се засичат с "червените" привърженици. Няма обаче никакви проблеми. Едва стигаме до стадиона. Той се оказва на 30 километра навътре в Истанбул, а както вече споменах, придвижването от едно място до друго между 17,00 и 19,00 часа е истински подвиг.

Стадион "Инюню", храмът на "черните орли", е светиня за фанатизираните фенове на отбора. С пристигането ни там веднага се забелязва голямата емблема на Бешикташ на входа. Пред един от тях на голям фургон се продават фен артикули на Бешикташ. Всеки привърженик може да си купи каквото поиска - от шалче и знаме до чорапи, химикалки, шапки, ключодържатели и т.н.

Само че почти всички фенове идват облечени отгоре до долу в черно-бяло. На няколко метра от импровизирания магазин на "черно-белите" на една малка сергийка се продават артикули и на ЦСКА. Няма смисъл да правим сравнение. Стадионът е за около 35 хиляди души. В момента Бешикташ е в криза, но трибуните се пълнят постепенно и така до последното място. "Черно-бяло" море залива "Инюню". Гледката е потресаваща, направо ти
настръхва кожата.

Хореографията на домакините е невероятна. Агитката на Бешикташ няма нищо общо с тази на ЦСКА. Турците не спират да подкрепят отбора, дори и в 80-ата минута, когато резултатът все още е 0:0. До нас в сектор "А" трябва да са по-умерените фенове. Повярвайте ми, няма нищо такова. Един възрастен привърженик на отбора не спира да ръкомаха и да напътства играчите, въпреки че няма как да го чуят.

Пред него облечен в лъскав костюм мъж с черно-бяло шалче на врата не спира да нервничи. Човекът се ядосва при всяка грешка на футболистите на Тигана и блъска яко по ламарината, която крепи сектора. Тъкмо си говорим със заместника на Атанас Караиванов в отдел "връзки с обществеността" в ЦСКА Васил Койнарев какво ще се случи, ако футболистите на Бешикташ вкарат гол и съдбата явно веднага ни чу и побърза да изпълни желанието ни.

Стадионът буквално изригна, озвучителната уредба избухна, дикторът на няколко пъти извика първото име на голмайстора, а след това феновете в един глас добавиха второто. След края на двубоя човекът, който командваше агитката, слезе на терена и започна да коленичи, като всички повтаряха действията му. Песните на домакините продължиха близо десет минути след като мача свърши.

Обичта към Бешикташ се оказа много по-голяма, отколкото си мислех. Отиваме на пресконференцията на двамата треньори. По пътя из подземни коридори минаваме край няколко витрини, пълни с отличия на клуба. По стените има портрети на хора, които са донесли славата на Бешикташ през годините. Всичко е подредено и чисто, нищо общо с нашата действителност.

Как няма да е така, когато клубът разполага със 70 милиона евро бюджет на година и дадените 8 милиона за селекция се смятат за нещо незначително.

Привържениците на ЦСКА с наведени глави потеглиха отново към България. В рейса нямаше никакви скандирания, всички правеха разбор на мача. Кой къде е сгрешил, защо този и онзи е играл слабо, защо Пламен Марков не е сменил Роберт Петров и т.н. Почти всички се обединиха в мнението, че това най-вероятно ще е последната им екскурзия за тази година. Разбира се, не липсваха и оптимисти: "Ако вкараме гол до десетата минута на реванша, имаме шанс. Ще ги бием с 3:0. Защо да не стане чудото?", надъхваха се феновете.

На турската граница служител - явно фен на Бешикташ, бе видимо доволен от победата: "Комшу бяхме по-добри и ще продължим без проблем". Този път феновете на ЦСКА мълчат, няма какво да кажат. Знаят, че човекът е прав, колкото и да не им се иска това да е истина.