Когато изминеш 2/3  от маршрута, неминуемо поглеждаш назад, припомняш си отправната точка А и трънливите препятствия по пътя. Пубертетът е възраст на резки емоционални спадове и възходи. “Тийн”-времето се оказа неизбежна част от израстването и на футболния шампион на България.

На 27 септември след трудно и изстрадано детство Левски влезе в пубертета. Приятно замечтан, макар и несъзнателно, от надеждата, че чудесата в приказките от доскорошното детство са възможни, че добрата фея, подвизаваща се сред любителите на ротативките и спорта под амплоато на “късмета на начинаещия”, няма да препъне едва на старта устрема на крехкия подрастващ.

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

И наистина, така започна и щурмът на неумелия и по дебютантски непохватен роден шампион из бойните полета на големите. Изтрезняването от почти алкохолното опиянение на шанса да сюрпризира врага на собствената му територия обаче дойде твърде бързо.

Левски не можа да се противопостави на “почерпката” на “батко” Барса (за да не кажем чичко, визирайки класите) и си тръгна доволно натоварен от каталунската столица. И Барса сервира на младите гости, без да се стиска, с гостоприемството на аристократичния домакин.

Само че не едно малко, двойно или дори тройно, а петорно. Хич да не е, Роналдиньо & Co свалиха на земята – в буквален и преносен смисъл - необръгналия да носи и преглъща юноша.

Неминуемо и някак естествено дойдоха и последствията - махмурлукът, срамът от (не)стореното, самообвиненията и неизбежното обещание на всеки, прекалявал поне веднъж: Повече няма да се повтори.

И както често става във възрастта на физическото и духовно израстване, депресията бе заменена от нов прилив на енергия и ентусиазъм. Предизвикателството Челси сякаш бе по-приемлив залък за устата на посвестилия се юноша. А 11-те “богаташки отрочета” на дон Мауриньо - по-равностоен компаньон.

А и този път хазяите бяхме ние. Макар и не толкова гостоприемни домакини, все пак трябва да се признае, че не изпратихме гостите от Чужденеция с празни ръце. Нахранихме ги с историческо попадение, въпреки че в крайна сметка платихме сметката за цялата маса.

Тогава дойде и мигът на блаженото опиянение. Този път до състояние “на четири крака” не се стигна, а сутрешното главоболие далеч не стягаше в менгемето си мислите на “достойно падналия”. Подрастващият Левски бе заразен от симптомите на прясно влюбения младеж.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Съперникът бе видимо най-непретенциозният, почти от нашата черга сякаш. То бе като да си първи подгласник на уж аутсайдера. А и след “успешната” загуба  приказката за феята, която превръща одърпаните сирачета в ослепителни сексапилни принцеси, отново оживя в ушите на обръсналия вече девствените мустачки младеж. Но не би. Отново. Този път двойно.
Но не пролет и химн покрай мен прозвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

Влюбването от пръв поглед се оказа просто емоционално трепване от недоглеждане. Махмурлукът вече бе познато, изпитано изживяване. Левски пи една студена вода, поотърси се от излишния оптимизъм и си пожела родителската реплика “Има да те чука, чука животът” да не се отнася докрай до него.

И после, на прага на средната фаза от важната възраст на израстването, дойде най-страшното – ударът отвътре, от свой, от собствената неуравновесеност и емоционален дисбаланс.

И болката от автодеструктивния ход. И мъката на доскорошната любима, въплътена в чувственото страстно и всеотдайно тяло на публиката, която на свой ред предаде младежа, когото доскоро държеше за ръка и целуваше с екстатичните си възгласи. Обичащата годеница се превърна в разярена, нервна и неверна съпруга, неспособна да прости поредното прегрешение на младежа.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка видях да пълзи-
златолуспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

И наистина... Love hurts… Любовта на публиката премина в горчивите сълзи на разочарованието. Младостта вече не бе съвсем невинна и плавно преля във фазата на упрека към собствените негативи. И омразата към самия себе си, към собствения ти образ и постъпки.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред дочух плачове като в сън
И жестока закана на гневни сърца
се преплете в оковния звън.

И наистина – юношата Левски направи първата си крачка към израстването. Болезнена, изстрадана, белязана от драмата на търсенето на самия себе си, на собственото Аз. Шампионската лига стана ШампОАнска лига. Сапуненият мехур на оказалите се илюзорни въжделения се спука.

Но Левски седна на една маса с големите. Грешките на растежа са неизбежни. Важното е да не се навеждаш твърде много, за да не останеш с трайни гръбначни изкривявания. И да влезеш в света на отдавна порасналите изправен. Поочукан от натрупания опит, но и помъдрял. Но това по-нататък. Догодина. Евентуално...