Третият полуфинал между Ливърпул и Челси в Шампионската лига за последните четири години даде по-различна ориентация за следващия финалист. Доколкото може да има логика във футболната игра, щастието май ще се усмихне на Челси да играе в края на май на финал на „Лужники".

Едва ли "синята" банда от 70-те, чиито фенове се гордееха, че слушат групата „Кокни Ребъл" с нейния солист Стив Харли и продължават да говорят на жаргона „кокни" са си представяли разни неща. Като например, че 30 години по-късно един амбициозен губернатор на Чукотка, който им стана клубен президент и един почти анонимен треньор от Израел могат да изведат отбора до победа в Шампионската лига. При това крайна.

За оня романтичен Челси на Питър Озгуд и компания, дори Купата на европейските шампиони изглеждаше като далечен мираж. Само вторият по сила тогава турнир - Купата на националните купи бе някаква евроутеха за тима, известен предимно в Лондон. При това повече с хулиганските изстъпления на крайните му фенове. И ако вечната вражда се водеше и продължава да се води между Арсенал и Тотнъм, тимът на Челси представляваше бунтарската жилка на английския футбол. В днешният подреден английски стадион със седалки, времената на секторите където стоиш прав приключиха дори на „Стамфорд Бридж".

И там семейните билети накараха някогашните бунтари да се почувстват като зрели юпита. Старите „кежуъл" търпеливо изчакаха две години да видят какво ще стори амбициозната сплав между Абрамович и бившия преводач Мауриньо. Огнената смес избухна и Жозе си тръгна. Заместникът му Аврам Грант може да стори нещо повече, дори от Дел Боске в Реал. В смисъл, че испанецът бе сложен също изневиделица начело на кралския тим и ги докара до победа в Шампионската лига, но поне в миналото си имаше биография на известен футболист. А при Грант бяло петно - поне за Европа. И това, което съдбата взимаше на Челси в мачовете с Ливърпул започна да се връща.

Кой можеше да предположи, че един от най-добрите в предишните дуели норвежецът Джон Арне Рийзе вместо да избие топката с крак, ще се наведе като човека амфибия, за да я прати неспасяемо в мрежата на Пепе Рейна. Този гол бе по неотразим от попадението на Ван Бастен за Милан, което заби пак виртуозно, но в правилната врата на Реал(Мадрид) и пак в най-големия клубен турнир.

И ако Барса (случайно) елиминира Манчестър Юнайтед, то пред Грант ще се отвори възможност на евентуален финал между Челси и Барселона да поправи други вересии на португалския спец, който почти е изместил Манчини начело на Интер, но това е друга „бира"... Сега на дневен ред е финалът в Москва. Какво по-естествено от това в родната на Абрамович Русия да гастролира като финалист „Челски", както по едно време наричаха симпатичния лондонски тим. Затова обаче „сините" трябва да се справят с ранения турнирен звяр Ливърпул. Защото други хора искат и виждат класика между мърсисайдци и Ман Юнайтед.