Иван Занев е емблематична фигура за историята на Ботев (Пд). Роден е на 7 ноември 1934 г. Играе в Динамо (Пд), Ботев - от 1955 до 1964 г. Носител на Купата на съветската армия (1963 г.). Сребърен медалист от шампионата (1963 г.) и два пъти бронзов (1956 и 1961 г.). Занев е бил треньор на Марица (Цалапица), Вихър (Златоград), Партизанин (Първомай) и Тракия (Стамболийски). От 1979 до 1992 г. работи в ДЮШ на Ботев (Пд). От 2003 г. е селекционер на Ботев (Пд) - ветерани, с които става осем пъти републикански шампион. Той даде обширно интервю пред главния редактор на сайта "Витоша нюз" - Милен Димитров.

Г-н Занев, как започнахте с футбола?

- Моята съдба е много интересна. Аз не съм минавал през никакви детско-юношески школи, организирани тренировки и т.н. Нямах никаква школовка. Живеех на 50 метра от стадион "Спартак" в кв. "Кючук Париж". Още откакто проходих съм все на игрището. Всяка събота и неделя играехме мачове на "Ухото". Разделяхме се на два отбора - "ергени" и "женени". През останалото време помагахме на персонала на стадиона - чистехме пейките за зрители, поливахме дърветата. Даваха ни топка и играехме между дърветата. И така един ден гледам Балабана - треньорът на Динамо (Пд), легнал в тревата и наблюдава. Казах си: "Тоя е дошъл само за мене и за никой друг". Вижте какво самочувствие съм имал още по онова време (смее се). Седмица по-късно наистина ме поканиха в Динамо. Играехме в "Б" група. Ето така аз от махалата влязох директно в големия футбол. Пак казвам и сега на младите момчета - школовката на махленския, на уличния футбол е много важна.

Вашите родители с какво се занимаваха?

- Мама и тате бяха бежанци от Македония. Гонили ги там, искали да ги трепят... Мъка, ти казвам, мъка. Живееха в мизерия, в едни къщурки, временни постройки. Моите родители бяха неграмотни. Нито можеха да четат, нито да пишат. Техните не са имали пари да ги изучат. Мама се казваше Василка Семерджиева, а тате - Христо Арабаджиев. Бяхме трима братя, аз съм средният. Бате се казваше Атанас, а малкият - Славчо.

Спомняте ли си първия мач?

- Е, точно на кой двубой дебютирах за Динамо не помня. Но беше през сезон 1952/1953. Играех с известни футболисти: Пархаров, Рито, Шакито, Кольо Аров ни беше вратар. Аз бях най-малкият, "бебето" на отбора.  Между тези великани израстнах. Общо сезон и половина ритах в Динамо. Като войник ме взеха вече в ДНА-о (Ботев Пд) през 1955 г. Хареса ме бай Георги Генов - Джогата. Заедно с мен дойдоха Иван Сотиров, Райно Панайотов, Найден Найденов - Гавгата, Никола Ковачев, Любен Пържов, Иван Попов - Йолето и Кръстю Кръстев - Мъжлето. Завършихме девети в този мой дебютен сезон в елита.

Дебютът в "А" група помните ли го?

- Дебютът точно не мога да си го спомня. Мога да ти кажа кога вкарах първия си гол. Бихме като гости ВВС (Сф) с 3:2, едното попадение беше мое дело. Разписах се с красиво воле след центриране на Мишо Кожухаров.

Какво можете да кажете за треньорската легенда Георги Генов?

- Той по професия беше шивач. По една или друга причина беше станал и футболен треньор. Когато дойдох в ДНА-то, му помагаше Фердо Пиперков. По-късно асистент му стана Стефан Паунов. Фактически именно той вършеше цялата работа, но...бай Георги беше старши в екипа. Не може да се отрече, че Генов имаше страхотен усет към футболистите. Нали знаете историята на Чико (Динко Дерменджиев - б.а.)? Него го взехме през 1959 г. от Марица (Пд) като трети вратар. Останалите двама на поста бяха Карушката (Михаил Карушков - б.а.) и Гошо Найденов. Бяха и национални вратари по това време. Как да ги изместиш?! Чико влезе като вратар на мача ни със Спартак във Варна, на сгурията на Колодрума (0:1). Не можа да се добере до място в състава като страж. Но не се отчая. Ще ви разкажа как го преквалифицираха в нападател, на който пост той изкара цели 19 сезона в Ботев!

Всяка зима ходехме на лагер на Копривките. Чико беше вече втора година войник. Джогата и Паунов решили, че Дерменджиев от пролетния полусезон ще го налагат като крило. От вратар го направиха нападател! Сега, явно са видяли нещо специално в него, за да се решат на този неочакван ход, който се оказа наистина гениален. Чико започна да си тренира заедно с нас, полевите играчи. Почнахме контролните срещи по време на подготовката - една, две, три, четири, пет... Динко нищо не играе. Слаб. Обаче бай Георги нито го сменя, нито му се кара. И на един разбор Сашо Костов му подхвърли на треньора: "Абе, бай Георги докога ще го слагаш тоя. Ние не можем да си подадем." Генов му отвърна: "Сашо, ти няма да играе, Чико ще играе. И до националния отбор ще стигне."

И така се и случи после. Всички знаем. Като ляво крило влезе за първи път на мач в Русе през пролетта на 1960 г. Стартира новото първенство. Пак мъка в първите 3-4 кръга. Чико игра цели мачове срещу ЦДНА и Локо (Пд). Зимната подготовка я изкарахме на хижа "Здравец". Поднови се шампионата. Дерменджиев пак се представя слабо. Отиваме в Перник, на гости на Миньор, ама пълен тогава с големи футболисти - Бухала (Богомил Мартинов - б.а.), Пальо Владимиров, Киро Александров - Мъглето, Дойчо Бачев, Васко Романов, Богеца Пушев, Румен Начев - Рамо... Срещата беше от 20-ия кръг на първенството. Разбихме домакините с 5:1. Чико беше над всички - вкара два гола и направи две асистенции.

Вече ни пазеше Кекемана (Георги Кекеманов - б.а.). Навремето, като дете, му гонех топките на него. Зад вратата стоях. Виж какво нещо е съдбата, значи... Идол ми е бил Кекемана, а после заедно играхме в ДНА. В Кърджали изкарах първоначалното военно обучение.

В ДНА дойдох заедно с Райко Стойнов, Райно Панайотов, Тулата, (Никола Ковачев - б.а.), Шиварчето... Той не беше лош футболист, обаче направи някаква беля и... увисна просто.

Не се наложих веднага в титулярния състав. Известно време търках резервната скамейка, но това си беше напълно нормално. Бай Георги викаше: "Занев го имам предвид. Като дойде моментът, ще влезе да играе и няма да излезе". И така стана. Винаги съм играл като халф - десен полузащитник, с №5 на фланелката. Райко Стойнов го взеха като център-нападател, но беше преквалифициран в защитник. Пред Чакъра (Георги Чакъров - б.а.) го пускаха. От център-нападател стана десен бек. Но не беше само той. Видин Апостолов от ляво крило си намери мястото като ляв бек. Отборът направо заспа.

Много левскари минаха през нашия отбор, докато отбиваха военната си служба: Димо Печеников, Христо Илиев, Иван Вуцов, Сашо Костов, Любчо Гайдаров, Ването Георгиев, Гунди, Стоичко Пешев... Патрата помогна много на Албанеца (Георги Сотиров - б.а.) да стане голмайстор №1 на България през 1961 г. (Сотиров вкарва 20 гола - б.а.). Печеника дойде при нас след тежка контузия - вратарят на Марек Пепелджийски му счупи крака, и не можа да заиграе така силно, както беше по-рано. Не беше вече същият. Сашо Костов и тогава правеше майтапи, обаче по-рядко. Все пак бяхме войници и нямаше хър-мър и тарикатски изпълнения. Какво каже бай Гошо - тва е. Изпълняваме и мълчим. Да ти кажа ли защо Вуцата мрази Ботев. Понеже като е бил войник, старшините са го карали да копае някакъв канал...И оттогава е сърдит. За Ботев не иска и да чуе. В ДНА-о, в спортната школа беше и великият певец Емил Димитров. Да, виждали сме се, познавахме се, Бог да го прости.

Кога усетихте, че този отбор вече набира сили за големи подвизи и спечелване на купи?

- Виж какво, ние бяхме войнишки отбор. Само Сашо Куката (Александър Бахчеванджиев - б.а.) беше щатен. Една година станахме трети, после играхме финал за Купата на Съветската армия. Не мога да се оплача от отношението на военните. След някоя и друга година останахме като офицери - аз, Чико, Райно, Сашо и други. Успехите зачестиха. През 1956 г. стигнахме финал за Купата срещу Левски. Отстъпихме с 2:5. Аз излязох титуляр. Головете за нас вкараха Сотиров и Живко Карадалиев. С капитанската лента ни изведе Сашо Куката (Александър Бахчеванджиев - б.а.).

Реванширахме се пред своята публика през 1962 г. На 12 август на стадион "Васил Левски" пред 20 000 зрители победихме Дунав (Русе) с 3:0. Головете за триумфа ни вкараха Чико, Ампето (Георги Харалампиев - б.а.) и Чакъра (Георги Чакъров - б.а.). За Дунав излязоха играчи като Васил Разсолков, Кольо Йорданов, Ремзи Нуриев... Каква премия взехме ли? А, играехме за смешни пари. От федерацията беше въведена официална норма: 30 лв. за победа.

В следващите два финала - със Славия 1963 г. - 0:2 и 1964 - 2:3 не взех участие.

В първенството също бележихме прогрес. Финиширахме трети през 1961-а, втори в шампионата през 1963, изпревариха ни само с 3 точки съгражданите от Спартак. През есента ги бихме с 2:1, ако бяхме по-зрели, можехме и за титлата да се преборим. През този сезон бихме два пъти ЦСКА, от Левски и от столичния Спартак взехме по 3 точки. Провалихме се обаче срещу опашкарите - "Добруджа" и "Марек" - по 0:1, като гости стъпихме накриво срещу варненския Спартак - 2:3.

Когато Георги Аспарухов идва при вас през сезона 1961/1962 той не се е ползвал със статут на звезда, нали?

- О, разбира се, макар че за него вече се говореше във футболните среди. Отборът ни беше напуснат от Патрата и от Сашо Костов, но привлякохме пък други перспективни момчета отсвен Гунди - Георги Попов - Тумби, Георги Харалампиев, Стоичко Пешев, Симеон Събев... Сега да ти кажа за Гунди. Пътуваме ние контролна среща в Карлово. Седнал съм зад седалката на треньорите. Нещо се скараха. Повод беше софиянчето. И бай Георги вика: "Абе откъде ми го доведоха тоя дългуч?" А Стефан Паунов му отвърна: "Това момче ще стане най-добрият футболист на България! Ще видиш". Това са реплики, които съм чул с ушите си.

Вярно е, че Гунди в началото на престоя в Пловдив беше резерва. Отидохме на турне в Полша, около Варшава. Играхме със Завиша (Бидгошч) - 1:1, и с Легия - 3:7. И Георги се представи силно в тези срещи - голове, игра с глава, абе - футболист, та футболист! Личеше си, че е ярко дарование. От Ботев той тръгна към големия футбол. И най-важното, което левскарите не искат да го признаят - Гунди искаше да остане в Ботев. Това е истината! Не искаше да се връща в Левски, обаче партията го задължи. Плюс това родът на жена му Лита Маркова е от Перущица, на една ръка разстояние от Пловдив. От София обаче левскарите задействаха всевъзможни "канали", за да си го върнат. И така един ден дойдоха с черната волга и го откараха.

Вярно ли е, че ботевистката публика е приела изключително тежко раздялата с Гунди? Чел съм, че дори зрители го освиркват и обиждат при гостуванията на "Левски" в Пловдив?

- Е, да, имаше, за съжаление и някои по-остри реакции. На един мач фенове искаха да нахлуят на терена. Бутнаха стената, изместиха загражданията, наложи се намеса на милицията. Беше страшно...

Ботев често наказва "сините" в онези години. Спомняте ли си за историческата ви победа в София с 6:1 (8 юли 1962 - б.а.)?

- Е, как да я забравя? Нали вкарах и гол - шестият в 84-ата минута. Преди мача бившият ни съотборник Сашо Костов ни бъзикаше, казал на своите хора: "Нямате да има проблеми, защото майните играят като жени." А след мача нашите запалянковци не му останаха длъжни. "Е, щом като сме жени, ето ви една "шестица" от "жълтата" светица". (Смее се). Нормални закачки. Други бяха нравите по онова време. Нямаше злобни заяждания. Спомням си, че в навечерието на гостуването на "Васил Левски" Джогата извади от групата Гунди и Димитър Костадинов - Микито. "За не ни натякват левскарите после, че с ваша помощ сме ги били", мотивира решението си треньорът.

Играхме на осветление. Ампето откри резултата, Патра обаче бързо изравни. Така завърши и първото полувреме. След почивката Чико и Тумбито буквално ги убиха по два гола и докараха резултата до 1:5! Моето попадение беше красиво. Левскарите дръпнаха за изкуствена засада, аз обаче се измъкнах и с шут отдалеч пронизах вратаря им Боре Александров, който беше сменил по-рано титуляра Бисер Михайлов. А Костов по едно време дойде при мен и ми подшушна: "Абе, Занка, стига сте вкарвали, бе? За резил ще ни направите". От този мач тръгна и култов лаф. Запалянковците на Левски си тръгнали оклюмали от стадиона. За да ги поразведри един от тях казал: "Ама видяхте ли какъв хубав гол вкара Патрата?" (Смее се).

Носят се слухове, че понеже сте "армейски" клуб по нареждане "отгоре" сте "лягали" на ЦСКА. Вярно ли е това?

- Не, никога! Никой не ни е нареждал. Отношенията даже бяха обтегнати. Спомням си, че веднъж ги бихме с 2:0 за първенство и за наказание трима-четирима от нашите бяха пратени запас в Звездец или Грудово.

В евротурнирите също имате силни изяви...

- Вълнуващи и до днес остават сблъсъците със Стяуа през септември 1962 г. Румънците ни биха с 3:2 в Букурещ (два гола на Г. Аспарухов - б.а.), но на реванша ги разбихме - 5:1 (разписват се Аспарухов - 3, и трите гола са вкарани с глава, В. Апостолов и Дерменджиев - б.а.). На осминафиналите дойде ред на ирландския Шамрок. В Ейре триумфирахме с 4:0 (Аспарухов, Ст. Пешев, Г. Попов - б.а.) и си "опекохме работата" за домакинската среща. Като се разигра Тумбито - не могат да го хванят. Луди ги направи ирландците, луди...У дома пожалихме съперника, бихме само с 1:0 след гол на Стоичко Пешев и се класирахме за четвъртфиналите на турнира за КНК.

Там вече непреодолимо за нас препятствие се оказа испанският Атлетико (Мадрид). У дома завършихме 1:1 пред 35 000 зрители (голът за "канарчетата" е дело на Пешев - б.а.). На "Висенте Калдерон" отстъпихме с 0:4. За "дюшекчиите" тогава играха звезди като Джонс, Рамиро, Грифа, Чузо, вратарят Мединабейтиа. Пристигнаха за реванша със скъпите си лични автомобили - кадилаци, мерцедеси, поршета...А ние ги гледахме като "байганьвци" в Европа. Не че бяхме по-слаби футболисти от тях, обаче нямахме самочувствие. Ама никакво. Няма да забравя срещата си в Мадрид с царя - със Симеон Втори. Той изгледа мача от специална кабинка. После слезе долу пред съблекалнята, запознахме се, ръкувахме си, пожела ни успехи човекът. Голяма личност и вълнение за нас!

Какво можете да кажете за някогашните пловдивски дербита?

- О, мога с часове да ви говоря. Ставаха истински дербита. Стадионът се пълнеше до откат - по 40 000 души. Хората се вълнуваха с месеци. Като излезе програмата на първенството първото, което гледат е кога играем с Локото и със Спартак. Това ги интересуваше. Помня един мач със Спартак на "Девети септември". Завърши 1:1, обаче станаха някакви скандали с публиката. Феновете щяха да ни бият, обвиниха ни, че сме дали мача. В следващото дерби със Спартак ни викаха на отчет в "партията". "Така и така, да мине тихо и кротко, без проблеми", ни обясниха. И Райко Стойнов, Бог да го прости, им каза на другарите: "Всички ни обвинихте за ремито, сега ще ги смачкаме, да го знаете." И ги бихме с 4:1.

Кой ви беше най-труден съперник?

- Най-много не ни вървеше срещу Локомотив (София). Нещо като "черна котка" бяха за нас. Котето (Никола Котков - б.а.) веднъж и то в Пловдив откъдето я ритнеше, оттам ни я вкарваше (смее се).

Кой беше най-близкият ви приятел от футбола?

- Райко Стойнов. Все в една стая спяхме по лагерите, навсякъде движехме заедно.

Тежки контузии получавали ли сте?

- Не, никакви контузии. Абсолютно! Бях здрав като бик.

Защо тогава толкова рано прекратявате състезателната си кариера?

- Вярно е, че бях млад, можеш още доста години да поиграя. На 32-33-годишна възраст ме отказаха от футбола. Това е истината. Брояха ни вече за стари, казваха, че нищо не става вече от нас, макар че аз чувствах в себе си сили. Така през 1964 г. се разделих с любимия отбор. Заедно с мен освободиха и Васко Личев, а Райно Панайотов прекрати сам кариерата си.

Някога гонен ли сте от терена?

- Абе, момче, аз даже жълти картони не съм получавал, ти питаш дали съм гонен...Бях коректен футболист. Могат да го потвърдят всички, с които и срещу които съм играл.

Важна дузпа пропускали ли сте?

- Да, веднъж. В Плевен срещу Спартак. Пърчана (Никола Пърчанов - б.а.) ми я хвана.

Как се разви треньорската ви кариера?

- Започнах в Цалапица, на хонорар. В окръжната група ритахме. За КСА срещнахме Миньор (Перник), който се подвизаваше тогава в елита. На полувремето им водехме с 2:0. Накрая ни обърнаха с 3:2. Ако ги бяхме отстранили, в следващия кръг на гости ни идваше Левски. Но и така се получи истински празник за селото. После започнах работа в Партизанин (Първомай). Там изкарах пет години. Вкарах ги в "Б" група през 1974 г. Най-известните ни играчи бяха Джамбаза и Шолев. През отбора преминиха и други млади таланти. Имахме контакти с генерал Желев от Трудови войски. Задържахме се само един сезон в "Б" група и изпаднахме. Завършихме сезона с равни точки - по 30, с Асеновец, обаче те се спасиха заради по-добра голова разлика.  Ицо Михайлов още беше шеф на Ботев, тогава Тракия и ме покани да се върна, но като треньор в ДЮШ.

Как беше открит Тодор Неделев?

- Историята с него е много интересна. Заедно с вашия  бивш колега Георги Бойчев организирахме турнир "Децата и футболът". Тошко участваше няколко пъти като малчуган. Всеки път той печелеше наградата за "Най-добър играч". Такова чудо не бях виждал! Дете-чудо беше Тошко! Радвам се много на неговите успехи. Талант, роден талант.

Каква е рецептата да се открие талант във футбола?

- (Смее се). Няма рецепта, бе, приятелю! То ако имаше рецепта всеки щеше да я знае. Нямаше еврограндовете да плащат по 250 милиона евро за играчи. Щяха сами да си ги "произвеждат".

Вашето семейство сега ви радва...

- Така е. Имам две дъщери - Илияна и Красимира. Те ме дариха с прекрасни внуци - Максим и Станислав. Живеят в София. Децата с футбол не се занимават. Двамата ми зетове са популярни хора - единият беше главен секретар на МВР, другият пък работи в банка.

Какво мислите за ситуацията в нашия футбол?

- Мъка ми става, когато гледам празните стадиони. Сърцето ми се къса. Щом никой не иска да ходи на мачове, значи няма футболисти долу на терена. Няма кой да ми обяснява причини, проблеми и т.н. Ако има футбол, ще има и публика. Това е.

Споделяте ли твърденията на ваши набори, че сегашното поколение футболисти няма нищо общо с по-старите?

- Напълно съм съгласен. Предишните бяха и по-големи мъже и по-добри футболисти.