Той е сред младите и проспериращи треньори у нас. Той е изцяло отдаден на играта с оранжевата топка и посвещава всяка свободна секунда на нея.
Четири години от кариера му преминават в отбора на ЦСКА. Споделя, че този отбор никога не е бил просто работа за него, а нещо повече - проект с мисия.
Човекът, който посочва като "виновник" за това да упражнява треньорската професия днес, е националният селекционер по баскетбол на колички Владимир Искров. Разказва, че се е учил от много различни хора в баскетбола, но дори и от тези, които не харесва, е успял да вземе най-ценното.
Днес продължава развитието си като треньор в Дебрецен, Унгария, където ръководи подрастващите до 16 години. Споделя, че за да мотивира състезателите си, често им казва: "за да вкараш кош, е нужно да притежаваш топката, а за да притежаваш топката, трябва да я желаеш повече от съперника".
Какво е научил за година престой в Унгария, какво смята, че трябва да се промени в българския баскетбол и как играта го среща със Светислав Пешич, ще разберете от самия него. Представям Ви баскетболния треньор Теди Буков:
Здравей, Теди! От миналата година вече си треньор в Унгария и се занимаваш с подрастващи, как дойде предложението да работиш там?
- Всичко започна много отдавна, още с присъединяването ми към курса на ФИБА FECC. Там се запознах с тогавашния старши треньор на мъжкия отбор на Дебрецен и сегашния спортен директор на академията за развитие към клуба. През миналата година Академията получи правото да се нарече една от четирите държавни баскетболни академии (DEAC Debrecen; Honved Budapest; Ratgeber Pecs; Sopron) и единствената в източна Унгария. Всяка държавна академия е задължена, като част от програмата за развитие на унгарския баскетбол да подпише контракти с минимум двама международни треньори, които да споделят знанията, опита си и да бъдат лидери в развитието на Академията.
Споменатият от мен спортен директор (Шандор Берини) се свърза с мен, говорихме дълго за плановете му и за мащабния проект на унгарското правителство, свързан с развитието на подрастващите в Унгария и нещата придобиха изключително професионален облик. Това в крайна сметка ме мотивира да потърся нова крачка в развитието си.
Източник: Личен архив
Опиши ни как минава един твой ден с отбора?
- Като част от Академията и старши треньор на отбора до 16 години, имаме изключително много задължения и отговорности, тъй като човешкият ресурс, въвлечен в цялата организация, е внушителен. Имаме лидер на всеки един отдел (спортен, финансов, мениджърски, кондиционен и физиотерапия, реклама и PR). Аз от своя страна разполагам с помощник треньор, кондиционен треньор, физиотерапевт, технически мениджър, а под мен има отбор до 15 години, който разполага със същия щаб. Комуникацията трябва да бъде много внимателна, за да се синхронизират всички процеси. Всяка сутрин първото, което правя е да получа нужната информация за играчите и да изпратя програмата и задълженията за деня на екипа си.
След това обикновено имам сутрешна индивидуална тренировка с проспектите в академията, като всеки старши треньор получава график за индивидуалните групи в началото на седмицата. По този начин най - талантливите момчета попиват знания от всички треньори в академията всяка седмица, а ние сме запознати с абсолютно всеки играч (не само нашата възраст).
Следобяд имаме система, в която подробно описваме тренировъчния си план за отборните тренировки, както и индивидуални профили, които попълваме за всеки талант. Прекарвам по няклко часа в офиса с колегите си, организирайки административната страна на работата си и отделям време за видео анализ. Имаме достъп до една от най-добрите платформи за отборен и индивидуален анализ (INSTAT), което ни задължава да анализираме играчите си доста подробно.
Вечерта момчетата имат кондиционна тренировка около 1 час, на която задължително присъствам, а след нея имаме отборна тренировка, с която денят ми приключва.
Източник: Личен архив
Много често имаме мачове и пътувания, често правим различни тестове на играчите в медицинските центрове в града (следим тяхното физическо и функционално развитие), имаме много добра система за възстановяване (Крио сауна, масажист, физиотерапевт). Присъствам на почти всички занимания.
На какво основно искаш да научиш играчите си? Кои са уроците, които искаш непременно да им предадеш?
- Всяка година и независимо в кой отбор съм, искам да накарам играчите да повярват, че спортът и баскетболът може да им даде много само, ако първо те дадат всичко от себе си за спорта. Да не работят със задни мисли, а да обикнат истински играта и да се отдадат на отбора и развитието си безвъзмездно. Искам да повярват, че границите ги поставят само те и не трябва да живеят в рамки и клишета.
Какво е по-различното в работата ти в Дебрецен? Кои са позитивните и кои негативните страни на това да си треньор зад граница?
- Позитивите са огромни. Имам възможността да контактувам с треньори от Унгария, Швеция, Испания и Сърбия. Обменям опит с тях и говоря за баскетбол по 12 часа на ден. Виждам хубави и лоши неща, трупам безценен опит в комуникацията си с хората. Контролът върху английския език също ми се подобри, което ми дава още по-голямо самочувствие да предавам знанията си на играчите. Професионализмът на хората въвлечени в Академията ме кара дори, когато е тежко да продължа да бъда фокусиран и отдаден на идеята, която преследваме. Страхотно е усещането, че целият град живее с успехите и неуспехите на отборите ни. Хората в града разпознават треньорите и играчите и подхождат към тях с огромен респект. Поздравяват ни по улиците и това придава още по-траен смисъл на целия процес.
Негативите също са много. Липсата на семейството и приятелите ми е огромна. Аз съм доста социален човек и съм свикнал да бъда заобиколен от близки хора, с които да споделям вечерите и свободното си време. Нещо, което особено в тези дни е абсолютно невъзможно. Живеем с вечерен час и затворени граници. Надявам се нещата да се подобрят и може би тогава нещата ще имат завършен вид. Разликата в манталитета също има значение. Считам се за патриотично настроен и ми липсват вътрешните шеги, езикът, непринуденото поведение в хората. В това отношение хората тук са на съвсем друга вълна.
Какво от практиката си там би искал да пренесеш в България?
- Най-ценният урок, който научих тук, нещо върху което съм размишлявал и преди, но не беше доказано е, че спорт не се прави с един треньор и 12 играчи. Нужен е кондиционен треньор (дори да не работи пряко за клуба), физиотерапевт и помощник треньор. Това е минимумът. И подчертавам не винаги фактор са парите. Трудно е да се открадне моделът от тук, защото бюджетът само на Академията е над 3 милиона евро на сезон. Истината обаче е, че много повече хора могат да бъдат въвлечени в развитието на играчите (стажантски програми, по-големи играчи, студенти, спортната акдемия). Освен това определено всяка група хора има нужда от лидер, както в големите компании, както е и тук. Познавам много жадни за изява хора, които имат нужда да бъдат въвлечени в спортните организации. Бих се опитал да създам тази организация с максимално голям човешки ресурс. Също така знанията, които продължавам да трупам всеки ден са безценни и се надявам някой ден да бъдат полезни на български играчи.
Като треньор, който се занимава с изграждането на млади състезатели, имаш наблюдение и опит върху самия процес. Защо е толкова трудно изграждането на родни таланти? Къде се пропуква процеса в школите?
- Според мен талантът го има и генетичният потенциал винаги е бил в наша полза. Българите сме силен народ, с потенциал да бъдем успешни в много спортове. Проблемите ни идват в няколко направления.
Първо смятам, че цялотостно като нация винаги търсим бързия успех, бързите пари, бързите купи и медали, бързото класиране на големи форуми. Липсата на резултати замъглява съзнанието ни и не ни позволява да започнем начисто, а ни кара винаги да се хващаме като удавници за първата възможност да спечелим нещо. Твърде рядко сме с нагласата да изстрадаме успеха си, като жертваме шампионски титли, моментен комфорт или личен просперитет, за да отгледаме истински играчи, с добре изградени навици. Много често най-добрите и талантливи състезатели на 14, 15 или 16 години са недоразвити, не ни помагат в мачовете и ние ги забиваме в корнера или на пейката. Правим 190 см играчи центрове, а най-ниските гардове. По този начин нямаме плеймейкъри, но нямаме и "центрове", колкото и да е размито понятието център в баскетбола.
Второ смятам, че разбирането ни за развитие на професионален спорт е на много посредствено ниво. Родителите не вярват в потенциала децата им да се занимават със спорт, а хората въвлечени в спорта ограничават човешките ресурси до минимум.
Вярвам, че ни е нужно много малко, за да променим цялостната си визия. Не вярвам в твърдения "Ударихме дъното!", "Баскетболът умира!". Винаги съм казвал, че промяната ще дойде с промяната на образователната ни система и развитието на емоционалната интелигентност в хората. Тя ще ни позволи да отложим възнаграждението, да се смирим и да се наслаждаваме на процеса.
Парите са изключително важни, но лесно можем да седим и да обвиняваме всичко, което ни обкръжава. Много по-ценно ще бъде, ако се фокусираме върху това, което имаме като човешки потенциал и да го разгърнем. Аз лично познавам изключително много млади треньори, жадни за знания и работа, много играчи, които инвестират в себе си и наистина искат да постигнат целите си. Това е добра основа, но спортът е процес. Ако не се наслаждаваш на процеса, целта губи смисъл и започваш да се луташ.
Кои според теб са дефицитите на българския баскетбол и какво генерално трябва да се промени у нас?
- Много е важно да се направи оценка на човешкия ресурс, с който разполагаме. Да се пресеят всички кадри, готови да инвестират време и усилия за развитието на играта. Един треньор може да обучава 20 - 30 деца едновремено и смятам, че това трябва да бъде основата на промяната. Тези треньори трябва да бъдат търсени, стимулирани и въвличани в развитието на играчите чрез кампове, лекции, индивидуални тренировки.
От там нататък трябва да има ранг на клубовете и тъй като няма централизирано финансиране както тук, да се създаде система за по-добро разпределение на средствата от министерството. Трябва ясно да се знае кои школи развиват професионални играчи и кои школи създават масовост. Това не трябва да обижда никого, а дори напротив. Еднаквите по ранг клубове не могат да пипат играчи от същия ранк, но могат да селектират деца от по-малки клубове, като ги подпомагат и кооперират. Това ще създаде масовост, но и добра конкуренция. Дори в Унгария с нелимитиран бюджет страната е разделена на региони с ясно приоритизирани академии. В Германия и Испания принципът е същият.
Четири години беше треньор в школата на ЦСКА. Какви спомени пазиш от този период в кариерата си?
- Най-добрият период в треньорския ми живот до сега. Получих пълна подкрепа, възможност за развитие и доверието на играчите. Заставахме много пъти срещу системата, опитвайки се да възпитаваме ценностите, които споменах по-горе. За по - малко от десетилетие от клуба излязоха над 10 професионални играчи, без да имаме дори една титла. За съжаление различни вътрешни и външни спънки не ни позволиха да направим крачка напред, да задържим момчетата и да създадем още по-добри условия за младите. Надявам се, че в бъдеще клубът ще направи още една крачка в развитието си и поне ще има възможност да ползва новата си зала, а защо не и да има елитен мъжки отбор някой ден.
Там работят едни от най-добрите треньори, които познавам и за мен беше привилегия да работя с тях толкова време. Намерих в лицето на Христо Ценов съмишленик и приятел за цял живот. Многократно в трудни ситуации заставахме един до друг и това ни направи толкова близки. С Ахилеас сме приятели от 14-годишни и винаги сме се предизвиквали един друг.
Роберт Гергов пък ни даваше пълен кредит на доверие и коректно отношение със заплащането, което в България е огромна рядкост. Дори във времето на пандемия не се отказа от нас и ни подкрепяше. Ще бъда вечно благодарен и на него и на съпругата му Душанка.
С момчетата изградихме огромна връзка и останахме повече от играч-треньор. Чуваме се с повечето всяка седмица, гледам всеки мач. Все още съм част от отбора и това ме прави щастлив. С една дума ЦСКА за мен беше повече от отбор и работа. Беше проект с мисия! Надявам се да съм бил полезен тези 4 години поне толкова, колкото те на мен.
Източник: Личен архив
От кого си се учил в спорта и на кого се възхищаваш?
- Баскетболната игра има ужасно много аспекти и от всички хора, с които съм работил съм взел по нещо. Когато говорим за индивидуални умения съм научил много неща от Ахилеас в ЦСКА и възможността да говорим за баскетбол постоянно. Развивам тези знания гледайки мачове, гледайки треньори, анализирайки детайли.
Когато говорим за постоянство и прецизност към детайлите съм взел много от Христо Ценов, който винаги е обучавал всеки елемент до съвършенство.
Когато говорим за дисциплина и любов към децата, съм взел много от Иван Гогов.
За мениджмънт на хора и гъвкавост съм видял много от Владимир Искров, който всъщност ме вдъхнови за треньорството. Сърбите казват, че един треньор е наистина добър, когато създаде друг треньор. Ако можем да кажем, че съм треньор, значи Искров е виновен за това.
Крис Дайл беше един човек, с когото много се сближих и ми даде насоки, детайли и модел на поведение, който харесвам.
Учил съм се и от много треньори, които не харесвам. Възможността да видиш лошото също е урок, който може да те промени завинаги.
Възхищавам се на треньорите, които умеят да останат фокусирани и да контролират емоциите си. Тези, които търпят критики и нападки, но продължават да живеят щастливо, давайки всичко от себе си за играта. Тези които остават верни на принципите и играчите дори, когато нещата не се получават.
В тази връзка, разкажи ни за някоя твоя запомняща се среща с известна баскетболна личност, която няма да забравиш?
- Беше първата ми година в FECC и всяка лекция на игрището имахме демо отбор, който е създаден от треньорите, влизащи в ролята на играчи. Носеше се мит, че лекциите на Светислав Пешич са изключително тежки и едва се събираха играчи за демо отбора. Аз и Данчо Янков бяхме на игрището при лекцията на г-н Пешич за защита на цяло игрище. Общо взето цялата лекция се въртеше около играта 1 на 1. Така се случи, че Пешич искаше да покаже определени детайли точно, когато моята двойка беше наред. При него няма лекция, съществува само думата тренировка. Накара ме да играя може би 45 минути, без почивка само в защита 1 на 1 на цяло игрище. Направих сигурно 50 поредни защити, а той само викаше "Аймо, аймо". Колегите умряха от смях, а аз не можех да ходя 3 дни след това. Но определено ми остана хубав спомен.
Бях изумен от всички лектори, които всъщност са топ ниво треньори. Ненад Трунич гледаше лекциите на колегите си с тетрадка и химикалка всеки ден, наравно с нас. Той всъщност беше един от лекторите. Пешич, Ласо и Педро Мартинес многократно оставаха до ранни зори, говорейки за баскетбол. Нестихващо желание да се развиваш и да бъдеш все по-конкурентен.
Какви цели си си поставил през настоящата година?
- Още, когато дойдох си поставих само една цел. Каквото и да се случи, когато си тръгвна от тук и се каже българин в Академията, хората да знаят, че е дошъл добър човек, отдаден изцяло на идеята да помага и да бъде полезен. Човек с желание да става по-добър. Това е единствената ми цел. Искам да дам всичко от себе си за момчетата и за Академията и дано това даде възможност на някои от тях да играят на високо ниво (национален отбор и мъжки баскетбол). В интерес на истината вече получих предложение за още един сезон, но договорът ми свършва на 30-ти юни и искам да знам, че съм направил всичко възможно да изградя добра репутация. След това ще обмислям всичко отново.
Какво мечтаеш да постигнеш като треньор?
- Опитвам се да се фокусирам повече върху нещата, които имам, да ги оценявам и да се трудя с благодарност. Но разбира се, че имам дългосрочни цели и мечти. Една от най-големите ми е да бъда треньор на някоя от националните гарнитури за подрастващи. Пускам кандидатура всяка година и ще продължа да го правя.
Другата ми голяма цел и желание е в определен момент да се занимавам с мъжки баскетбол. Искам да бъда помощник в началото на мъжки отбор със солидна организация и уважаван треньор, а може би след 10 години и старши треньор. Имам още една мечта и тя в да имам собствена зала, в която да провеждам различни тренировки и събития в България.
Представи си, че имаш важен мач с отбора си. Какво казваш на играчите в съблекалнята преди да излязат на игрището? С какво ги мотивираш?
- Обикновено не си позволявам да се правя на Ал Пачино ("Всяка една неделя"), защото това внася излишно напрежение, но винаги припомням основите на спорта. Винаги им казвам, че за да вкараш кош, е нужно да притежаваш топката, а за да притежаваме топката, трябва да я желаем повече. Държа им фокуса върху простите неща в играта като борби, грешки, ничии топки. Също така се опитвам да сваля напрежението от пропуснатите стрелби, защото това ги разочарова най-много. Винаги им казвам, че пропуските за мен нямат негативна стойност, ако положим нужното усилие в следващата фаза на играта.
Баскетболът за мен е?
- Баскетболът за мен е начин да предизвиквам себе си. Чрез него излизам от комфортната си зона и развивам качествата си не само като треньор, но и като човек.
