Последните дни от 2018 година е времето за равносметки, оценки, резултати и планове за следващата година.

В баскетбола обаче с всяка изминала година става все по-трудно да определим с какво може да се похвалим. Болно ни е да си признаем, но успехите не се множат - напротив значително се стопяват. И все се утешаваме, че догодина нещата ще бъдат различни. Може би ще създадем следващия Везенков или ще се роди българският Дончич?! Колко възможно ви се вижда това?!

Живеем с надежда, че някак нещата ще потръгнат. Питам се как ще се задвижи машината на българкия баскетбол, като двигателят е развален? Истината е, че спряхме да създаваме, да мотивираме и да даваме пример. Сякаш в сила се превърна умението да изтощаваме баскетболистите, че дори и треньорите. Да изтискваме от тях и последното усилие, което имат, защото те били професионалисти и нямали право на грешка. Забравихте ли, че и те са хора?!

Може би хиляди пъти сте си задавали въпроса защо винаги сме на ръба да прескочим летвата и все нещо ни спъва. Не се извинявам, че ще го кажа - има нещо сбъркано в цялата система на управление на баскетбола в България. Отделя се много повече внимание на незначителни вътрешни борби за власт и позиции, отколкото да се работи с подрастващите поколения за изграждането на можещи спортисти.

Винаги ни е убягвало едно златно правило - спортът е най-добрият начин децата да пораснат. Залепете си го на бюрата, да го виждате всеки ден, защото докато пилеете сили и енергия в безмислени дуели за влияние, времето тече и ураганът, който се задава няма да ви хареса. Поне веднъж забравете за заплатите си и инвестирайте в децата.

И понеже започнах темата за това с какво може да се гордеем тази година, няма как да не отбележа един специален мач. Националният отбор под ръководството на Любомир Минчев постави Франция на колене при краен резултат 74:68. И сякаш в онази вечер на 13 септември българският баскетбол се върна в елита. Нашите момчета не надиграха само Франция, те надскочиха себе си и статистиката нямаше никакво значение, това бе най-голямата им победа.

След мача Александър Везенков си пожела това да бъде началото на промяната. За тази промяна все още се молим и се надяваме.

Дано утре някой да успее да задвижи машината!