"Аз не сбъднах мечтата си да играя на европейско, дано един ден детето ми да го направи вместо мен", думите излизат от устата на една от тези, които бяха в отбора на Николай Боруков. И която повече няма да играе за националния тим. Но която е сред онези, които заслужаваха поне един път в кариерата да стъпят сред елита на Стария континент, пише "Тема спорт".

Това щеше да е просто едно сантиментално и емоционално изречение, ако не бе допълнението към него: "Само, че едва ли ще му позволя да се мъчи като мен от името на България. По-лесно ще е да стигне до там от името на друга страна, където такива неща наистина се случват."

Ето, стана ли ви поне малко гадничко? Дано. Защото в противен случай признавате безмълвно колко не ви дреме. Уви, бъдещето на родния спорт е в съзерцаването на телевизионния екран, където някой си Еди Пенев ще атакува олимпийската титла в спортната гимнастика за САЩ, Майк Александров - в плуването, Сесил няма да има нищо против да я наричат Казахстанчева, а волейболната скуадра адзура ще отвори врати за поколението на Христо Златанов и Венци Симеонов.

Женският национален тим по баскетбол ще чопли семки пред интернет, докато в Рига колежките им ще решават европейската титла през юни. Тук е точното място да обявим парична награда за всеки, който сметне пръв колко тона слънчоглед изчоплихме от последния път, в който всъщност бяхме заслужили да играем, а не да блеем отстрани. Жокер №1: от 1993 г., досега. Това са над 15 г., но като прибавим към тях и следващите 1,5 години, става още по-страшно.

Какво друго да правим, докато дойде момента да се пуснем по пързалката на поредния срам? Та това ще е чак за първенството през 2011-а... Освен да печем още тави със семки и да ги изчоплим! Жокер №2: България не е помирисвала аромата на добре излъскан паркет в продължение на 8 (б.а. словом осем!!!) поредни европейски шампионата. Няма и да помиришем. Поне в следващите 15 г. Тогава тези, които сега с точка надвиха Германия ще са свежи пенсионерки с прошарени коси, ще си ходят на гости и ще се черпят в домашна обстановка, докато по телевизията върви среща на националния отбор.

Така ще е, докато в навечерието на най-важната среща в групата, последната възможна да не завършим на нула, треньорът не знае къде се намира. И вместо за тактика и психология, вместо за спокойствие, нарежда на капитана да организира очни ставки кой по дяволите му изнася информация от кухнята. Така ще е, докато същият "селекционер" прекарва повече време по форуми в интернет, отколкото в баскетболни мисли. Така ще и докато Боруков гордо обявява пред избраничките си, че от федерацията са на същото мнение и уви, изглежда на същото ниво. И вместо за класиране, обсъждат по телефона... пак пустите форуми - гъмжилото на анонимни комплексари без лица и сърца.

Така ще е, докато си сваляме гащите пред псевдозвезди, а в същото време не познаваме историята си. Добре, че Ваня Войнова не е жива, за да види как се тъпче и последния здрав стрък по земята, където тя и златното поколение от нейното време са оставили душите си. Стъпвали са внимателно, за да не газят, градили са, защото са били наивни, че на някого след тях въобще ще му пука.

Така ще е, докато гледаме да ни е удобно и комфортно и докато живеем от един наряд във ФИБА до друг. Докато си отваряме очите за очевидното, но оставаме насила слепи за очевадното. Така ще е докато даваме власт на сулю и пулю, за когото е непосилно да разпознае човечеца, който стои на ръка разстояние от него на УС, но който е вдигал Европа на крака. Така ще е докато продължаваме да се хилим изкуствено, да говорим без да казваме нищичко и да не виждаме по-далеч от собственото си дебелокожие и професионална импотентност.