В днешния брой на „Архивите са живи” ще стане въпрос за световния феномен и футболен гений Диего Армандо Марадона. На пръв поглед всичко за такива хора се знае. И все пак има неща, които са подминати по пътя към тяхната слава. А без въпросните подробности пъзелът на живота им на свръхизвестни личности няма как да се нареди. Затова в следващите редове ще иде реч за един на пръв поглед неизвестен човек, който се казва Франсиско Грегорио Корнехо. Ще стане въпрос за този, без когото Диего сигурно сега пак щеше да има този вид само че никой нямаше да знае кой е и да се интересува ритал ли е някога футбол в някоя махала...

Днес Франсиско е на 75 години и живее на минималната за Аржентина пенсия от 390 щатски долара.Получава и скромни доходи от Архентинос Хуниорс където го водят съветник за детските формации на клуба.

Всички го знаят открай време като Дон Франсис. През 1960 - в годината на раждането на Диего Армандо Марадона, сеньор Корнехо създава детския отбор „Лос Себолитас”. На български точният превод на името на тима е „Луковиците”. Какво по-надеждно име за хлапета, които утре ще бъдат скъпите цветя на аржентинския футбол. Този тим бързо започва да показва от какви таланти е създаден. Няма отбор в света, който може да се похвали със 136 поредни победи.

Когато питат Дон Франсис за Марадона, той скромно отговаря: ”На мен ми провървя, че се натъкнах на него. Но както аз го открих, можеше да го направи и друг.” И после допълва: ”Пълно е с пъргави деца наоколо. Такива, които имат краката на Диего са много, но главите им са пусти и празни. А когато намериш такъв като моята „десятка”, на когото да работят и краката, и мозъкът - значи пред теб има гений.”

Въпреки своите 75 години Корнехо три пъти в седмицата пътува с автобус до стадиона на Архентинос Хуниорс, за да наблюдава децата. И пак се разговаря: ”При мен имаше пълна свобода. Малчуганите играеха както могат и където си искат. Като видях, че Марадона се носи само по левия фланг, а вдясно изобщо не поглеждаше, му казах да играе там, където се чувства комфортно и уверено. Но обезателно да се пуска и на свободни пространства, ако такива му се предоставят.”

Особено интересен обаче е урокът, който Диего научава завинаги от Корнехо за изпълнението на дузпите: ”Научих го на една хитрост. Казах му, че трябва да отстъпи първо на 3 метра от топката. И после, докато се подготвя за удара, да вдигне главата си и да погледне вратаря. И чак тогава да изпълни дузпата.”

Необикновения усет на Франсиско Корнехо за намиране на талантливи деца според хората е като дар от Бога. Но в материален план суперспециалистът никога не е оценяван по достойнство. И до ден днешен по-възрастните поколения помнят Дон Франсис като човек, който и в бар да влезе, пак ще си поръча чай с мляко. Наричан е с любов от всички „маестро”.

Корнехо се опитва да поработи с по-големите футболисти, но така и не успява. За този си експеримент ще заяви категорично:”Аз съм лирик и с бизнес във футбола никога не бих могъл да се занимавам. Когато вляза в съблекалнята и чувам разговори само за пари, ръката ми се отпуска и нямам никакво желание да говоря за футбол пред подобни материалисти.”

Корнехо никога не е имал велосипед или мотоциклет. За лека кола дори не мечтае. Преди време му предлагат един раздрънкан ФИАТ 600 само и само да вземе с връзки в детския отбор едно хлапе, но той категорично отказва. Все пак, оттук - оттам през 1999 година слага в банка пари за старини.

Но финансовата криза, разразила се в страната, не подминава и банката, където е вложил скромните си спестявания. И тогава Франсиско не прави изключение от останалия аржентински народ. Заедно с тълпата, вместо да си купуват консерви, започват да мятат тендежери и тигани по пищния палат на тогавашния президент на страната Фернандо де ла Руа. Страхливият водач на Аржентина избягва от страната и народа си на борда на хеликоптер, който го чака на покрива на къщата му.

Но и след бурните събития Франсиско не се вижда изобщо с никакви пари. Корнехо така и не успява да създаде семейство и да му се родят деца. Чувства себе си обаче хем беден, хем богат: ”Благодаря на Архентинос Хуниорс, които ме предпазиха от това да не пълзя по улиците с протегната ръка. Даже понякога ми остават песос да се повозя на такси. Но да отида в магазин или в банка вече за мен това са приключили удоволствия. А да прося пари от Диего... Той за мен е като син, какъвто никога не съм имал. Благодарен съм за това, че съм го виждал как играе. И сега мога да умра със спокойна душа...”

Тук може да се припомни за приятеля от детските години на Марадона, който се казва Гойо Карисо. И до ден днешен Гойо живее в родния и все така беден район Виля Фиорито. На това място от много, много отдавна не е ходил Диего Армандо. Всъщност от времето, когато Марадона се възнася на върха на славата, „забравя” за мястото, където и той като малък е живял.

А точно там, в един прекрасен летен ден на 1969 година, Гойо идва в училището, където учи заедно с Марадона и произнася словата, предопределили една отдавнашна съдба и световна слава: ”Диего,следващата събота ще ходя на тренировка в Архентинос Хуниорс и ми казаха да взема със себе си още едно момче. Ще дойдеш ли?...”