"Дреме ли ви за дербито?", питаше от първата си страница ден преди мача популярен спортен ежедневник.

Отговорът е 11 432. На толкова им дремеше поне до степен да проявят готовност да се бръкнат за 3, 5, 7 или 8 лева и да се дигнат до стадиона въпреки мокрия и неприветлив неделен септемврийски ден. Останалите около 70-ина, да кажем, "фенове" пък си  подремнаха - я в ареста, я в някое болнично ложе.

Часът е 18-18,30 в неделя. Автобусът е 204, а пасажерите - три вида: сини, червени и емоционално неангажирани. А денят е празник - Св. София, Вяра, Надежда и Любов. Героите са общо десет (някои от тях впоследствие безславно напускат сцената), а статистите - около 30-30 и няколко.

Червените са двама, но смели до безразсъдност. Дотолкова, че да покажат с гордост фенските си фланелки пред освирепялата четири пъти по-многобройна синя агитка. Следва жестоко юмручно отмъщение, фланелката сменя притежателя си, обагрена вече и в други нюанси на червеното.

След намеса на статистите, влезли в ролята на епизодични герои, въплъщение на гражданското самосъзнание, привържениците на ЦСКА напускат полесражението. След тях остава само локва кръв и ожесточена дискусия.

"Ето такива са днешните - кретени. Майка им, дето се вика, си е правила кефа, докато са ставали", провиква се съвестна устата лелка от задната седалка.

"Еееее, ама недейте така, госпожа! Полицията е виновна. Работя в училище. Гледам ги всеки ден как псуват, храчат, трепят се по коридорите, а охраната, дето родителите за нея плащат, им дава огънче да си запалят цигарите", насочва гнева си срещу органите на реда представителка на столичен люпилник на кандидат-студенти (а евнтуално и на бъдещи и настоящи представители на БГ (псевдо)ъндърграунда).

В сюблимния момент на разразяващия се спор обаче се намесва неочаквано гласът на новото поколение - мутирал и неулегнал, но твърдо защитаващ позиция с патоса на "-найсет" възрастта си: "Ми те чорбарите сами са си виновни. Що си показват фланелките, кат' виждат, че са заобиколени от сума ти левскари?"

Да, бе, вярно. Сами са отговорни за постъпката си. Откъде накъде ще се обличат в червено именно на 17 септември...

А той, прокурорът, осъдил неблагоразумието на връстниците си, вероятно е прав. Той е син, както сам и не без гордост признава, но умерен, бледосинкав, така да се каже. И надали греши...

Защото знае, че съмишлениците, които сътвориха кървавата локва от лицата на експритежателите на алените блузки, А) ВЯРВАТ (в синята идея), Б) се НАДЯВАТ любимците им да ги зарадват с победа, и В) ОБИЧАТ отбора до болка, до кръв, до смърт може би...

Следваща спирка. Балансираният син фен слиза от сцената. На негово място пред зрителите се появява девойка ("девойка" в случая е силно преувеличен комплимент за същество от женски пол, облечено в несвойствено мъжки дрехи, с леко безумен, празен взор и белези по лицето - сини, вероятно в резултат на борбата в името на СИНЯТА кауза).

Новият персонаж не остава безучастен към конфликта.

"Ама к'ъв беше тоя, дето са го били - левскар или цесекар", пита с провлачен глас впечатлената от хемоглобиненото петно на пода млада дама, докато фенското шалче се полюлява на врата й.

И в този момент в съзнанието ми спонтанно изниква въпросът, провокиращ ни от популярна реклама: И това ли е най-важното? Явно да, е следващата мисъл, възникнала едновременно със спомена за това как допреди няколко часа съм слушала как, включвайки се в ефира на радиото, хората се идентифицираха с Гошо Петров, ЦСКА; Митко Димитров, Левски... и т.н.

Явно клубната принадлежност е подходящ заместител на на родното място, ЕГН-то и други подробности около личните данни. И след като едно време са се били, за да защитят честта на страната и името си, защо днес да не се млатим за каузата на любимия тим?

100 метра по-надолу и 10 минути по-късно. Полицията на стадиона не спи. Охраната е стриктна до безупречност. Прибират чадърите и дори флакончетата с дамските парфюми. Влизаме, преглътнали риска, че възможният дъжд може да ни поизмокри малко. И как не?! Иде реч за "нашите".

Нима ще ги оставим без подкрепа... Футболът на терена обаче е бая постен, а играчите хич не изглеждат нахъсани и въодушевени като привържениците си от рейса. А и трибуните са доста рехаво населени. Дреме ли ми за дербито?

За себе си не знам, ама тоя зад мен е силно ентусиазиран. А и още няколко хиляди наоколо. И въздухът се насища с клетви на вярност към любимците, фолклорни описания на визията на съперниковата агитка... а, и пушек от димките и гърмежи от бомбичките.

Явно покрай скъпите придобивки като парфюми и чадъри на служителите са убегнали тям подобни дреболии...

Този за мен обаче не се отказва и преминава през всички нюанси на емоционалния спектър.

А) Вяра. Б) Надежда. В) Любов. И не само. Около 70 минути след началния съдийски сигнал идва безразличието: Е, и да паднат, е.ал съм му майката. (Стига, бе. Не оставай безучастен. Не може така апатично!).

А пет минути преди последната свирка на рефера се стига до омразата и неодобрението: Смешни сте! И после - край.

Кой бил - бил. Кой не - Kill Bill. Важното е бой да става. После всички се оттеглят. И пак се трепят. Постфактум. А всъщност, пак да попитам, дреме ли ви за дербито?