Покорителят на Еверест Едмънд Хилари ни напусна преди ден на 88 години. След като ви запознахме с неговата история в миналия брой, сега ви предлагаме едно откровенно интервю, в което той споделя вижданията си за живота, алпинизма и Хималаите.


- Г-н Хилари, беше ли изкачването на Еверест цел на живота ви?
- По-скоро нещо, което зрееше у мене. Започнах като всеки алпинист. След това трупах опит. После дойдоха премиерните изкачвания. Когато се появи шанс за опит на Еверест, счетох това като подарък на съдбата. Човешките амбиции растат заедно с опита.


- Бяхте ли сигурен в успеха?
- Не. Предварително си бях казал, че трябва да съм много добре подготвен физически, силен и готов за върха. Ако си изправен пред някакво голямо предизвикателство, а не си сигурен, че ще успееш, но даваш всичко от себе си и побеждаваш, тогава наистина удовлетворението е истинско и голямо.


- Какво впечатление ви направиха Хималаите, когато ги зърнахте за първи път през 1951 г. ?
- Страшно ми харесаха. Беше достатъчно сутрин да подам глава от палатката и да се огледам наоколо, за да видя безброй великолепни върхове, по това време девствени. Можехме да си кажем: "Утре отиваме на този" и да бъдем сигурни, че никой преди нас не е бил там. Това беше невероятно усещане. Бях участник в малка новозеландска експедиция с ограничен бюджет, защото всеки от нас беше платил участието си. Тогава в Гархвалските Хималаи стъпихме на половин дузина върхове над 6000 м. Усещането беше невероятно, защото бяхме съвсем сами в този огромен район.


- Кога за първи път се оказахте в Соло Кхумбу?
- През 1951 г. , вече при разузнаването на Еверест. Мелъри и Тилмън бяха отхвърлили възможността за премиване през ледопада Кхумбу. Когато с Шиптън стигнахме високо по билото на Пумори, видяхме, че можем да минем оттам, макар че има много опасни участъци.


- Как се стигна до поканването ви в екипа на Шиптън?
- Той беше ръководил такава експедиция през 30-те години. Един от участниците бил новозеландецът Дан Брайънт. Той много харесал на Шиптън с катерачните си умения на сняг и лед. През 1951 г. Ерик беше формирал много силен тим от британски скални катерачи. Но не беше убеден, че ще справят на смесен терен. Затова покани Ридифорд и мене. Решително се оказа доброто мнение за новозеландците.


- Що за човек и ръководител беше Шиптън?
- Страшно го обичах и му се възхищавах. Беше изключителен изследовател и планинар, но малко се интересуваше от организацията на големи експедиции. Не обичаше никак усложненията, които произтичат от тях. Много повече харесваше да прониква в най-дивите и най-недостъпните кътчета на екзотичните планини.


- Защо Джон Хънт замести Ерик Шиптън?
- Комитетът "Еверест" отчете, че подготовката закъснява и взе решението за смяната.


- Беше ли разочарован Шиптън?
- Да, страшно.


- Смятате ли това решение за неудачно?
- Да. Човекът, който го замести - Джон Хънт - беше със сигурност много голям организатор. Но смятам, че ако ръководител беше останал Ерик, шансовете за успех нямаше да намалеят.


- Как изглежда сравнението между двамата?
- Хънт беше военен, висш офицер по време на войната. Имаше големи организаторски способности, но не беше сговорчив и разбран човек.
Но не си позволяваше да командва или да нарежда, защото е добре известно, че алпинистите са независими хора. Джон Хънт все пак успяваше да се справя с групата от крайни индивидуалисти.


- Как Тензинг стана ваш партньор?
- Това беше премислено решение, защото се допълвахме. Най-добре взаимодействах с Джордж Лоу - другия новозеландец в състава. Предпочитах да действам с него. Той също беше в много добра форма. Но Джон Хънт искаше да действаме разделени, защото и двамата имахме голям опит в катеренето по лед. Тъй като Тензинг също се представяше много добре, реших да се вържа с него. И много бързо се превърнахме в отлично сработена свръзка.


- Какъв беше Тензинг?
- Изключително симпатичен човек, с обезоръжаваща усмивка. Страшно искаше да стъпи на върха - нещо, което го отличаваше от всички останали шерпи по онова време. Освен това беше и великолепен катерач.
Нито един от нашата експедиция не беше "великолепен катерач" в днешния смисъл на тази дума. Но той много бързо се аклиматизираше, беше решителен и много, много силен.


- Какво оставихте на върха?
- Тензинг като будист вярваше, че това е обител на боговете. Затова направи малка вдлъбнатина в снега и постави в нея парченце шоколад и бонбони като дар за тях. Тогава си спомних, че и аз имам приготвени неща. По-рано, на Южното седло, Джон Хънт, който се чувстваше зле и знаеше, че няма да стигне до върха, смутен се приближи до мене и ми каза, че преди заминаването го посетил един свещеник и го помолил да остави на върха мъничък кръст Джон беше много религиозен човек. Носеше го през цялото време. Попита ме дали може да ми го предаде. Приех го. На върха направих собствена вдлъбнатинка и поставих в нея кръстчето. Когато се върнах у дома, получих от папския нунций в Нова Зеландия мило писмо и бронзов медальон.


- Четиридесет години по-късно, през 1993 г. , когато стояхте край манастира Тянгбоче, Джон Хънт ви се извиняваше за нещо със смутен поглед. За какво?
- На слизане от Еверест стигнахме до лагера в Западния циркус. Повечето от участниците се бяха събрали там, но не знаеха какъв е резултатът от нашия опит. Моят сънародник и приятел Джордж Лоу, който ни посрещна на Южното седло и слизаше надолу с нас отдалече, започна да им сочи върха с пикела си. Всички се хвърлиха към нас. Едва тогава си дадох сметка какъв успех сме постигнали, макар че въобще не подозирах какъв ще бъде отзвукът му в целия свят. Хънт ме прегърна и
заплака от радост. Страшно се смутих... Та 40 г. по-късно Джон ми се извини за тази моментна проява на слабост...


- Как Еверест промени живота ви?
- Не настъпи никаква промяна в отношението ми към планините. Продължих да се катеря. Еверест не беше край, а начало. Като "покорител" - знаете много добре защо слагам думата в кавички, ми беше много лесно да намирам пари за следващи експедиции. Това беше добрата страна на огромната врява, която се вдигна около нас. От Еверест, където прекарахме около 15 минути, не можех да откъсна поглед от недалечната великолепна пирамида на Макалу. На следващата година по склоновете му един колега падна в пукнатина. Бяхме вързани. Извадих го, но с цената на три счупени ребра. По-нататък действах глупаво. Вместо да сляза в базовия лагер, продължих нагоре. Това не остана безнаказано. Стараех се почти да не дишам, защото болката в гръдния кош беше непоносима. В лагер 4 бях повален от мозъчен оток. Много пъти бях стигал до границата между живота и смъртта, но тогава най-силно усещах, че ако умра, ще изпитам облекчение. Бях напълно безсилен, в полусъзнание. Имах ужасни, кошмарни халюцинации. Три дни бях транспортиран надолу. Спаси ме Чарлз Евънз.