Могат ли вторите във волейбола да станат първи!? Ако съдим от втория гейм срещу Италия, е ясно, че третият ни отбор не е в състояние да се справи с тази международна коалиция. Но ако вторият не беше се вторачил в нещастната загуба от Франция, със сигурност щеше да помете адзурите.
Защо пиша за втора и трета гарнитура на националния ни отбор? Представям си, че когато върви химнът, на игрището са Соколов, Казийски, Салпаров, Жеков, Скримов, Николов, Йорданов. Май станаха повече от шест, а кой от тях нямаше да е в стартовата шесторка при мач за европейския бронз?
И така, с втората си гарнитура България можеше да стане европейски шампион на волейбол. Това всички го видяхме с очите си. Какво следва? Следва правителството и парламента да отделят половин час от безмислените си дебати и да поставят задача - Олимпийско злато! В този тотален недоимък това е най-смислената перспектива за възход на нацията, докато все още е с чиста българска кръв.На какво основание? Един съвсем простичък логичен анализ показва благоприятната среда и обстоятелства това да се случи. Преди повече от половин век съвсем неочаквано на световната сцена се появи чудото на женския волейбол - Япония. Някой беше запретнал ръкави и доказа на света, че нисичките азиатки могат да играят тази игра и се стигна до парадокса - който направи повече от седем точки в гейма да се смята че е извършил подвиг.
Направиха демонстративен мач на стадион „Васил Левски" срещу силния тогава български отбор. Последва бум на корейски и китайски отбори и за мъже и за жени, а мъжете на Япония станаха световна сила, защото създадоха школи. През всичките тези години България много лесно бълваше година след година поколения от таланти. Очевидно, че това ни отива, че това го можем. А волейболът е най-специалната спортна игра. Няма да изреждам специфичната тънкост, която съпровожда тази секундна отборна интелектуална мобилизация при всяка точка. Само ще напомня, че това е единственият спорт, в който тотален приоритет има бялата раса. И горда България никога не е напускала световния елит, въпреки жалките опити на неграмотни ръководни търгаши да ни изхвърлят от него.
Какво показа тази предолимпийска година. По непонятни за здравия разум причини, традиционно силните американци, които дори нямат държавно първенство /извън колежите!/, поддържат с оправдано самочувствие надеждите за олимпийско злато и вече се класираха. Италианците, които смачкаха Русия на нула на европейското, също щастливо се класираха. Те обаче отдавна не са безспорните фаворити. Школата им залиня /изключвам детето-чудо, което стана титулярен разпределител/ и ако не е Руско - Кубинският тандем няма да стигнат и до подстъпите към върха.
Световните шампиони от Полша, дори със завърналия се безспорен бомбардер Курек, минаха през зенита си. Те няколко години преди това направиха този спорт държавен приоритет и достигнаха световния връх, но тази година се сгромолясаха. Това не означава, че не са в състояние да се изправят, но едва ли ще са главният фактор и на олимпиадата. Русия, както обикновено остава заплаха за света, дори когато работите им във волейбола изглеждат плачевни. Все пак, да незабравяме, че волейболът, освен силно психологична е преди всичко логична игра. В големия волейбол разликата се прави от поколение таланти и треньор. В Русия липсват млади таланти и Алешно трябва да се справя както в онзи виц „за новия бардак след революцията". За оставащите месеци, за разлика от бардака, отбор не се подменя лесно. И тук обратната изненада - Сърбия. Много вече опитни млади таланти, но изключителният плеймейкър Гърбич, в ролята на треньор, не успя да ги вдигне като отбор до европейския връх. Холандия не е заплаха изобщо, но Германия е и може да ни изпревари в класирането за олимпиадата. Но ако гледаме към самия олимпийски турнир, Германия може да спъне някой, но не и да го спечели. Отвъд океана, освен САЩ, има една велика сила - Бразилия.
Логиката показва, че волейболният връх трудно издържа повече от едно поколение и то с един треньор. Резенде успя да строши калъпа и властва повече от десет години, но ако излизането на Жиба не разстрои тази професионална машина за победи, това е главно благодарение на световния колос Мурило. Всичко това е минала слава, загубиха предната олимпиада , а след това и световната титла. По-загадъчно и страшно е какво ще направи „папата" на световния волейбол в Аржентина.
Все пак се надявам, че на Веласко ще му липсва рутината като съществен аргумент в турнир като битката за волейболния Олимп.
Какво остава? Представете си жадна и можеща България. Двама от най-силните и доказани плеймейкъри - съчетание между опитна младост и мъдра старост. Двама диагонални, които отговарят на същия профил, че и с повече световен престиж. Разбира се, че имаме либеро - световен стандарт. Резервата тук куца, защото без да е вече млад има погрешна изначална подготовка за посрещане. Може да се потърси и друга версия. Имаме трима централни от световна класа - нещо, с което не разполага нито един отбор в света. Разбира се Казийски - без него всичката надежда в горните редове е обречена. Излишно е да изброявам какво има зад гърба си. По-важно е, че и за него това е страхотната възможност да сбъдне своята и на всички българи мечта. Зад гърба му ще бъдат и Алексиев и Скримов. Нямам думи да изразя задоволството си, че Пенчев израсна за дни и България има своя нов Пламен - с номер седемнадесет. Неговият патрон сега е и негов треньор. Да имаш треньор, който поне в продължение на петилетка беше най-значимият волейболист в света - това е дар божи. Пламен е син на „гибона" и волейболна майка. За разлика от стария таран, младият „гибон" отрано се сдоби с професорско място дори в националния отбор.
Освен блестящ нападател, като баща си, той съчета хъс с мъдрост и затова светкавично влезе във волейболния треньорски елит. Вярвам, че ще смири егото си при подбора и не се съмнявам, че ще подготви и води отбора към заветната финална победа. Стига да не допусне някой малоумен началник да „допингира" олимпийската ни титла, както направиха с него самия в Пекин!
