- Димо, за първи път от 20 г. спечелихме медал и той отново е бронзов. Можеш ли да направиш сравнение между отбора от Париж'86 и този сега?
- Не е правилно да се правят сравнение с тези отбори. Тогава се играеше съвсем различен волейбол. Политическата обстановка също беше друга и това оказваше много голямо влияние. Във волейбола без колективност няма и успехи. Това може би е приликата между двата тима. Бяхме суперотбор,какъвто е и този сега. Въпреки големия успех ме е яд.

Мисля, че е така със всички, които някога са играли волейбол. Боли ме, защото не станахме шампиони. Виждайки какъв слаб отбор е Полша, направо не ми се говори. Освен това ние и французите сме единствените отбори, които победихме Бразилия тази година.

- След като поляците са слаб отбор, защо не успяхме да ги победим?
- Не ни достигна увереност. Още в началото на световното първенство нямахме ясно приоритети. Никой не каза на тима за какво точно ще се бори в Япония. Преди да заминат, се каза, че щяло да бъде хубаво, ако се класират във финалната четворка. Как може да се каже такова нещо, при положение че вече сме се доказали на Световната лига.

Е, смешниците от федерацията дори бяха купили билети за 30 ноември. Те просто не вярват в тима. Мисля, че ако си бяхме повярвали можеше да станем шампиони. А на малкия финал все едно играха деца от 8-и клас срещу детска градина.

- Вие с каква нагласа тръгнахте за Париж?
- Бяхме отбор без страх. Имахме самочувствието, че можем да победим всеки. Отидохме, за да мачкаме наред. На шампионата обаче тръгнахме по кошмарен начин. Загубихме първия мач от Бразилия. Това обаче не ни пречупи, защото носехме маршалския жезъл. Имахме хъс и желания за победа. Освен това всички бяхме с много опит на международни състезания.

- Какво ви обещаваха тогава?
- Нищо! Тогава беше дълг да се представиш добре, защото го правехме за България! Сега тези премии са пълна измислица. Питам разбирачите във федерацията откъде ще ги вземат тези пари? Хубавото е, че момчетата са над тези неща. Те си имат пари. Почти всички играят в чужбина и взимат по 500 000 евро на година. Хубаво е, че взеха този медал, защото имаше риск големи имена във волейбола да останат без нито един голям успех.
 
- Как ви посрещнаха в България след световното?
- Нямаше кой знае какво. Просто ни потупаха по рамото и ни казаха браво. Доколкото си спомням, ходихме в Бояна, където ни посрещна Тодор Живков.

- Може ли да се каже, че през Франция минава пътя към успеха за българския волейбол?
- Задължително! Това вече става традиция. Хората трябва да помнят миналото, за да имат бъдеще. Сега е моментът държавата да обърне внимание на волейбола. Защото ще има хора, които ще искат да запишат децата си на волейбол и няма да има къде. Това е другата тема - със залите, за която не се говори.

- Забеляза се, че залите в Япония бяха полупразни, като дори на финала имаше свободни места. На какво се дължи това?
- Съвсем нормално. Залите са големи, а билетите са скъпи - от 80 до 100 евро. Това бе причината агитката ни да е на горните редове. Това са студенти, които въпреки скъпотията са отишли да подкрепят отбора. От друга страна е странно, защото волейболът е спорт номер едно в Япония.

- Накъде ще тръгне българският волейбол оттук нататък?
- Всичко зависи от ръководителите. Сега е моментът да привлечем спонсори и волейболът да израсне.

- Ще успеем ли да задържим темпото до олимпиадата в Пекин?
- Силно се надявам. Не трябва да има отпускане и да лежим на стара слава. Първо трябва да се представим добре и на европейското първенство, пък тогава ще мислим за Пекин.

- Кога ще те видим отново във волейбола?
- Когато се махнат всички палячовци от ръководството му. Тези измислени герои трябва да си ходят.