Завистта - вроденият недостатък на една цяла нация, подхранван години наред от отделните успехи на българските гиганти в световния спорт. От имена, които карат развитите държави да настръхват дори само при споменаването им. Които амбицират великите спортни сили в цяла Европа (а и не само) да работят ден и нощ, месеци, години наред, за да се приближат поне малко до онова, което са забелязали в скромните по географските си размери, но в същото време несъразмерни по уменията и таланта си българи.

Цели поколения в пръскащите се по шевовете от не особено оправдано самочувствие Щати продължават да дават мило и драго, за да придобият патента и правата върху програмата за подготовка, методология и приложение на модела на легендарния зад граница, но в същото време някак умишлено забравен у нас Иван Абаджиев.

Безкрайната по размерите си, а и по своята гордост, даже надменност Русия прие с охота волейболния гигант и специалист Пламен Константинов и приветстваше идеята дори да го „осинови" за свой национален селекционер, докато след само два записани неуспеха с „лъвовете" ни, побързахме да поставим бившия си национал на рафта със стоките с ускорено изтичащ срок на годност.

Матей Казийски - волейболният Меси на Стария континент, за когото няколко филмови компании буквално щяха да се избият, в опитите си да заснемат биографичен филм за живота му, бе отвратен от намирисващите на стари партенки родни сделки, сключени от управленците в един от успешните спортове за страната ни. Че дори със съд го плашиха, докато журналистите продължаваха да му задават циклофреничния въпрос защо не желае да се върне в националния отбор...

А какво да кажем за станалия банален в последната декада въпрос с вечно немилия - недраг идол на редица поколения в цял свят Христо Стоичков? Камата все още продължава да живее във филма, създаден с много усилия и старание от професионални „режисьори" и „сценаристи", населяващи територията на запад от Черно море.

Ицо остава дори и в момента жертва на 20-годишния преход от Осанна до Разпни го, но не в политическия, а в злобаро-спортно-комплексарския смисъл на думата. Идолът на цяла Каталуния, заслужил си уважението на милиони в чужбина, е познат като бивша легенда, крадец на дърва, захар и имоти - един истински, коравосърдечен престъпник в собствената си родина. Престъпник, осъден по закона на наличното отсъствие на футболна слава в разноцветната ни манджа, забъркана в адската кухня на модерни шефове-готвачи.

Димитър Бербатов също не успя да се размине с неизбежния трясък в стената на милата ни комплексарщина. Голмайсторът на националния отбор за всички времена бе принизен до нивото на футболните ни джуджета с пилешки сърчица Спаско и Хаяско, попадайки рамо до рамо с тях в съчинени за няколко минути рубрики, въпреки всичко, което е постигнал в кариерата си - за любимата си чужбина, но и за родната си България.

Борците ни, които след само един неуспешен сезон бяха оплюти от знайни и незнайни журналя, които дори не са били налични на тоя свят в моментите, в които всички страни треперушкаха от страх и се молеха да не им се паднат наши състезатели на жребия за европейски, световни първенства и Олимпийски игри;

щангистите ни, карали света да потръпва от почитание и възхита, с появата си пред натоварения до болка лост, който само по чудо не пропадаше под издигнатата за опити сцена;

българите в различни бойни спортове, принудени от обстоятелствата да се състезават под руски, украински и азербайджански флагове, за да оцелеят и така нататък, и така нататък.

Примери да иска човек.

Последният, най-пресен такъв бе изписан с големи букви в историята на световния бокс, би се за титлите на окачествявания от много специалисти за най-добър в историята Владимир Кличко, а в същото време премина по тясната и по-пряка от локалното в Суходол уличка на българската завист, пренасяйки се скорострелно от патриотичните послания на камиона пред „Васил Левски" до калта на недоразвитата българска спортна журналистика и ироничните подмятания на присмехулковците, вариращи в категориите от кльощав недорасляк до разплут търтей.

Какво следва? По всичко личи, че идва ред на един млад, симпатичен, харизматичен и безспорен талант в световния тенис, станал виртуално номер едно в България за миналата година.

Един все по-шлифован диамант, който все още е „фамозният Гришо", „уникалният българин", „нашето момче", но при всеки свой неуспех бива осмиван от същите онези кльощи и търтеи, криещи се зад монитора на своята опосредствана посредственост.

Дали пък „нашето момче" няма да постави началото на началото в промяната в отношението към успелите български спортисти? Дали крехкият все още Григор от Хасково ще успее да се справи с безкрайния поток „журналисти" и тяхната неизлечима, вродена, неизкоренима злоба, обезличаваща всеки успех на малка, скромна България? Честно? Едва ли.

Сори, Гришо, дано си готов за неизбежното...