Таня Богомилова: Щях да имам няколко дни живот, ако не се бях оперирала

Единствената ни олимпийска шампионка в плуването Таня Богомилова гостува в предаването "Код Спорт" по TV+. Тя разказа за трудния път към върховете и за проблемите, с които се бори любимият й спорт днес.

- Таня, каква беше конкуренцията в плуването, когато в детските години трябваше да си избираш спорт? Доколкото знаем е имало опити да те привлекат в други спортове, а и в други сфери като музиката...
- Имаше конкуренция. В детските години нямаше как да знам кой е най-добър, но харесвах да играя футбол. Понеже тогава нямаше футбол за жени, все играех с момчетата навън. Така майка ми, която искаше да бъда под надзор, ме записа на няколко неща, с които да мога да бъда ангажирана - плуване, гимнастика, ходех на английски и свирех на акордеон. Пълна програма! Постепенно отпадаха едно по едно, защото не ме влечаха. Дори и плуването, защото ми беше много студено. Вечно се оплаквах от студената вода и треперех.

- Плуването е монотонен, тежък спорт - рано ставане, после шест-осем часа във водата. Как издържа?
- Просто, защото си поставих една цел, когато бях малка. Страшно бях впечатлена и възхитена от двама велики плувци, които и до ден-днешен за мен са велики - Корнелия Ендер и Марк Шпиц. Няма да забравя, тогава течеше олимпиадата и те взеха много медали. Като видях първото място и вечно се взирах в черно-белия телевизор и виках на майка ми: "Мамо, един ден и аз ще застана там, да знаете! И ще свири за мен химна!". Това ми беше мечтата. Може би заради това успях, защото знаех, че когато човек се труди и гони целта си докрай, Господ го възнаграждава. Просто трябва да стигаш до края!

- Кога се влюби в плуването?
- Когато започнах да взимам медали. В един момент започнах да виждам, че това е моят спорт. Петър Костов, който тогава ми беше треньор, казваше, че съм голям талант и че от мен ще стане велик спортист. Не можех да повярвам, но гонех моите си цели. По принцип съм много взискателна към себе си и съм много принципен човек. Като ми се каже нещо, го правя. Може би това е вдъхнало доверие на треньора, защото каквото ми кажеше, аз го правех 1000%.

- Защо бруст? Имаше ли нещо специално около предпочитанието ти към този стил?
- Най-много ми харесваше. Може би това беше стилът, който най-добре плувах. Никога не съм харесвала гърба. И до днес не ми е силен, независимо, че в съчетаното плуване все още има мои рекорди. Там ми беше слабото място. Действително брустът е един от най-силните и най-трудните стилове. След Универсиадата в Кобе, японците искаха да снимат филм за мен и да изучават стила ми. За тях това беше сензация - с чупка, делфинообразен. Тогава не се плуваше така и искаха да го разучат. Нашето правителство или по-скоро хората в БСФС не разрешиха, защото трябваше да се получат някакви пари.

- Първият ти медал в голяма надпревара е от световното първенство в Рим, където на 19 години заслужи бронз. Тогава ли започна мечтата ти за олимпийско злато?
- О, да! Тогава започнах сериозно да знам, че навлизам в шамарите на най-добрите плувци. Иначе още от малка си мислех, че ще се кача на стълбичката на олимпиада. Аз съм много упорит човек, голям инат и то в спорта. В живота не съм толкова, колкото в спорта.

- Какво е чувството да сложиш "стоп" пред тази прословута армада на германките, чиято хегемония в плуването беше тотална и то в София пред родна публика?
- Може би бе голям удар за тях, защото не се беше случвало никога до този момент някой да победи ГДР. Винаги взимаха първо-второ място. Беше традиция и рядко някой влизаше на втора позиция. Имаха хегемония и много се страхуваха някой да не ги измести. Страхуваха се точно от мен, много ме следяха как плувам, къде плувам. Целият ми стил беше изучен от техните специалисти. Бяха възхитени, че работим в правилна посока. Контрактуваха и знаеха за какво става въпрос.

- Емоцията да се донесе злато на България пред родна публика и за първи път на голям форум в плуването може ли да се опише?
- Няма как да се опише, ако човек не е бил там. Картината ми е пред лицето за всеки един медал, който съм спечелила. Няма да забравя тази родна публика, защото имаше страшно силен дъжд и беше много студено, но всички стояха до последно на трибуните и очакваха точно този финал. Бяха убедени, че ще се вземе медал. Но никой никога не е очаквал да бъде златен. Влизайки в сериите с моето постижение, знаеха, че нещо ще се случи. Това беше нещо невероятно! Еуфорията, този взрив - при всяко излизане над водата чувах само "уау". Това те зарежда страшно! Няма как да го опиша, ако не го изпита човек. По същия начин беше на олимпиадата. Там чувах единствено Цветан Голомеев, лека му пръст, как викаше: "Давай, Танче!", както и Гошко Михалев, и Невяна Митева. Техните гласове ги чувах в ухото си. Неописуемо е това нещо! Голям заряд е за един човек, когато плува и някой го подкрепя. Така беше и тук - седяха до последно. След това като си тръгвахме, рейсът не се пускаше, само и само да се доберат до мен - за автограф и за снимки. Пред хотела също стояха хора и чакаха. Много е хубаво и съм благодарна, че точно в България успя да стане това. Винаги настръхвам и ми се насълзяват очите от тези моменти. Може би, защото съм много чувствителен човек и винаги се сещам за тях.

- Малцина знаят, че титлата ти в Сеул е малко напук на съдбата. Искам да разкажеш нещо за коварното заболяване, за отписването от всякакви големи дела преди Игрите...
- Не искам много да се връщам към тези неща. Да, тези моменти хич не са хубави. Получих херния, когато родих дъщеря ми и ми беше доста трудно. Да не говоря, че много хора искаха да стане така, че да не успея в плуването и да ми кажат: "Ето, видя ли?! Понеже не плува една година и спря, затова не се получи!". Веднага след световното първенство в Мадрид влязох в майчинство. Тогава бяхме решили с мъжа ми да почина малко, защото не беше никак лесно доста време да тренираш и да участваш по състезания във високи темпове. Бяхме решили една година преди олимпиадата да почина малко, за да мога да се възстановя и ако през това време мога да родя, да го направя. Ако - не, просто ще си почина. То пък взе, че стана! Много хора започнаха да си мислят, че едва ли не аз се отказвам, че няма да изпълня партийната повеля. Минахме през много перипетии. Не ми се иска да се връщам, но важен е крайният резултат. Въпреки всичко, аз успях с проблемите, които имах. Направихме операцията в Харков, в Съветския съюз. Бяхме на лагер целия национален отбор и трябваше да направя спешна операция. Не съм и чакала да се върна в България, защото това е губене на време. Легнах под ножа при непознати хора и не знаех дали въобще ще изляза жива. Оказа се, че операцията е била неизбежна, защото се е получило голямо усложнение. Ако съм продължила с тези тренировки, съм имала може би не повече от десетина дни живот. Както и да е, всичко мина благополучно. Докторът, който ме оперира беше най-добрият коремен хирург в Съветския съюз. Шегувахме се с него и той ми вика: "Имаш ли конкурентки рускини?". И аз му казвам: "Имам, но ще ги сложа под ножа всичките! Давай!". Операцията беше с месна упойка и той се опитваше да говори с мен, за да може да не усещам нищо, въпреки че аз усещах. Той вика: "Да знаеш, обещавам ти, че ако ти станеш олимпийска шампионка и биеш рускините, ще сложа на болницата една плоча: "Аз оперирах еди-кой си..." И това действително го има.

- Такава пауза от една година, не те ли вади от състезателния ритъм?
- Не съм се замисляла, но имах нужда от тази почивка. Мисля, че даже те зарежда. Може би една от причините беше точно детето, защото като я родих, беше дар Божи за мен. Зареди ме страшно много и започнах да плувам на 20-ия ден, което е недопустимо за една родилка. Аз сама си предизвиках тази следродова херния. Това ме амбицираше още повече. Имахме и доста проблеми с някои ръководни кадри. Решихме с Гого да престана да участвам на състезания и само да се готвя за държавни първенства. Бях следена под лупа от конкурентите - къде ще се появя. Отказах доста покани от турнири-вериги, за да не виждат на каква позиция съм. След това се получи друг стрес - херпес зостер на цялата лява страна отпред-назад, което ме извади още повече от равновесие. Беше на нервна почва - от напрежение. Няма да ви кажа още колко време не плувах и какво ми е коствало това, защото болката е страхотна. Той беше точно, както трябва, по учебник. Искаха даже да го показват, когато учат студентите. След това ме удариха колената, плувах на ръце. След това оправих колената, започнаха рамената, защото плувах на тях...Но аз продължавах от инат. Бях амбицирана да докажа на тези хора, че аз ще успея и ще взема този медал. Моята силна амбиция и инат, това, че заедно с мъжа ми вървяхме, даде резултат. Такъв случай дотогава нямаше! Това беше първи и единствен в спорта - да се завърне състезател след раждане след по-малко от година.

- Не беше ли друг сценарият за Сеул на Георги Дангалаков? 200 м не беше ли по-силната ти дисциплина?
- Да, точно така, но явно някъде бяхме сбъркали в нашата подготовка. Първо беше 200-метровата дистанция и плувайки аз до 150-ия метър вървях под световния и олимпийския рекорд, и страшно много преди конкуренцията, но явно не бях разчела правилно силите ми по време на дистанции и стана така, че останах четвърта. Но вътрешно в себе си бях убедена, че на 100 м ще ги бия! Съжалявах, че така се получи, защото бях толкова амбицирана да взема този медал... Не съм и мислила, че ще стана първа, но по начина, по който тръгнах, разбрах, че за 100 м е въпрос на дни. Имаше два дни между двете състезания. Тогава му казах и на него, че 100 м е наша и той не можеше да повярва. Бях много ядосана! Винаги обвинявах себе си, никога треньора, защото в крайна сметка аз плувам, а не той. Аз съм изпълнила неговите задачи. Вината беше лично моя, тръгвайки толкова бързо. Затова на 100 м се поправихме. Той беше убеден, но и много се страхуваше. Толкова бях изнервена, че дори го изгоних на загрявката, за да ме остави спокойно да тренирам. Той също беше много притеснен какво ще се получи и мерейки на 2x50, аз дадох по-силен резултат от нашия рекорд, което беше близко до световния и той не можеше да повярва и си гледаше хронометъра. После ми казаха, че са ме излъгали за времето. Чакаха да дойде финалът и си викаха: "Тя ще ги изяде!". Аз бях толкова нахъсана, че Зилке Хьорнер я гледах все едно ще я изям, а тя такъв страх изпитваше тогава, че като ме видя и седеше настрани. Тръгнах с обратната тактика - пуснах я пред себе си, за да мога аз да я гледам. При нас е много опасно, нямам представа как е при другите спортове. Но когато вървиш напред и си пуснал някой, ти почваш да го наближаваш и те хваща един гипс, както ние му казваме и в момента, в който застигаш и тръгваш да задминаваш. Другият в стремежа си да бърза, обърква стила и почва да се дави. В периферията си виждам как тя почва и викам: "Край! Изядох те!". До 85-ия метър я пуснах преди мен и оттам тръгнах да атакувам, защото знаех какви са силите ми и докъде стигаха. Бях много радостна. Като видях, че Антоанета Френкева е втора, направо изпитах върха на щастието. Започвам да се радвам и изведнъж виждам на таблото, че за четири стотни не мога да бия световния рекорд и така се ядосах, такава физиономия направих, че не можах да увековеча този миг с олимпийската титла, с олимпийски рекорд.

- В Сеул гръмна първият допинг скандал с голяма звезда - Бен Джонсън, днес отново говорим на тази тема. Колко голям проблем е допингът в спорта днес?
- Изглежда е доста голям, след като се коментира толкова много и доста спортисти напоследък са хванати. Но ми се струва, че по някакъв начин трябва да бъде по-честно, спортът за всички да бъде еднакъв.

- Ти как успя да се опазиш от допинга?
- Постоянно минавахме проверки, а и мисля, че не е това начинът. Все пак всички трябва да бъдат равнопоставени.

- Навремето много пишеха и говореха, че най-голямата ти сила е твоят боен характер, освен таланта. Каляваше ли го през годините или просто не изневеряваше на себе си?
- Не изневерявам на себе си. Сигурно не се харесва на някои, но аз обичам "право куме в очи" да се говори, за да може да бъде по-честно и да се разбираме. Не мога да си представя, че ще си замълча и ще бъда лицемерна, а в следващия момент да говориш празни приказки. По-добре "право куме в очи", за да разбере човек за какво става въпрос. Не мога да стоя лицемерно и може би затова не съм толкова харесвана и обичана от някои хора, но това е моят характер, такъв човек съм аз. Може би затова съм и постигнала тези успехи.

- С голям успех премина преди седмица турнирът "Мултинейшън" в София. От какво трябва да сме доволни и за какво още трябва да работим?
- Направихме безупречно състезание и страхотна организация, защото България за първи път е домакин на толкова голяма надпревара. Като изключим Балканските игри, които се провеждат през няколко години и държавите се менят, ние отскоро сме членки на този комитет "Мултинейшън" - от две години. Предизвикателството да поемем домакинство, беше голямо. Участваха 12 държави и то със силните си състави при тези възрасти. Беше безупречно! Съжалявам само, че три държави от членуващите в организацията, не дойдоха поради икономически причини. Надявам се следващия път, когато бъдем домакини, да го направят. Не е никак маловажно, че се направиха 14 рекорда на първенството. Да не говорим, че България, участвайки с най-доброто си, направихме седем рекорда, взехме три медала. Имахме много добри наши състезатели, особено Антъни Иванов, който направи пет рекорда. Паралелно с този "Мултинейшън" за младежи и девойки, се състоеше и "Мултинейшън" за малките възрасти в Кипър. Там също имаме медали, както и рекорд на едно талантливо наше момче - Петър Божилов, който покри норматив "Б" за олимпиада, а е само на 16 години. Сега излиза поколение млади плувци, за които се надявам през 2020 г. да се представят достойно, да имаме финали и медали.

- Как се развиваме в плуването? Защото това е скъп спорт, а ние сме бедна държава. Как се финансират басейни? Кои са най-големите ти трудности?
- Много трудно клубовете тренират по басейните. Нямаме басейни, на които те спокойно да тренират. Много трудно се финансират, те са едни от най-скъпо поддържаните. Клубовете изнемогват, няма къде да тренират. Пътуват, където намерят басейни. Повечето от клубовете ни тренират на ненормални басейни по простата причина, че при нас нормалните басейни са 25 и 50 м, а те тренират по детски градини и училища, където са 17 или 20-метрови. Някак си не водят пълноценна подготовка. Малко или много изоставаме от най-добрите, но в края на краищата всички треньори работят, за да постигнат високи постижения. Едва ли има някой, който да си работи ей така, просто защото трябва да спортуваме или да събираме пари. Не съм чула да има такъв треньор. Всеки иска да има изявени състезатели и да отиде на големи състезания.

- Как беше в Гърция, когато работи там?
- Между нас, колегите, които сме работили там като треньори и са се завърнали тук, приказката ни беше, че "отидохме да ги научим как трябва да работят и се върнахме тук, а те започнаха да правят спорт". А ние тук се върнахме и по някакъв начин не можем да го направим. Нямам представа защо. Все пак, откакто съм се върнала, не се занимавам с треньорска дейност. Там се занимавах само с обучението на децата и ги прехвърлях към моя съпруг, който ги взимаше по-нагоре. Между другото там е голямо вмешателството на родители, а това стана и тук. Най-лошото е, когато всеки се прави, че много разбира. По някакъв начин трябва да се изкорени, защото всеки трябва да си гледа работата и да се занимава с това, с което може. Много е лошо, когато родителите започват да се мешат в работата и да викат: "Моето дете е най-доброто! Защо то не замина?". Някак си се обезсмислят тези неща.

- Шегуваме се, че България е уникална държава, което се потвърждава и с теб. Единствената ни олимпийска шампионка има алергия към водата...
- Да, след като приключих със състезателната ми кариера, имах такава алергия. Получавах обриви, когато се къпех и когато влизах във водата. Оказа се, че е от многото ми стоене във водата. Доста време ми трябваше, за да се успокои тази алергия. Скоро не съм я пробвала, защото въобще не влизам в басейна, но влизайки под душа, продължавам да се къпя много бързо. Някак си водата не мога да я изтърпявам.