Нораир Нурикян даде интервю за "България днес". Ето какво заяви олимпийският шампион в част от изказването си пред медията:
"Във вдигането на тежести имаме млади таланти, винаги сме имали, но по-късно вече престават да виждат перспективата.
Ето, неотдавна кадетите завоюваха няколко медала, даже три златни, но докъде ще стигнат, не знам.
Добре че го хванаха рака на белия ми дроб в съвсем ранна фаза, иначе... Но сега съм добре, няма ми нищо. Лечението бе скъпо, но имам верни приятели и ми помогнаха, защото сам нямаше да се справя, а и държавата няма откъде да ми даде толкова пари.
И тук хората ми помогнаха, колкото можаха, и от чужбина също. Скоро предстои да ми направят една снимка на дробовете тук, а след Нова година пак ще ида до Америка и там да ми направят.
Засега няма да ни извадят от състезания, нямаме хванати спортисти. Правилата са строги и за два часа да мръднеш нанякъде, трябва да уведомиш комисията. Сегашният треньор Иван Иванов много ги пази. А и нашите нямат пари за такива неща. Да не говорим за медикаментите за възстановяване, тях пък изобщо ги няма.
Лекарствата се развиват с месеци, антидопинговата комисия бързо открива нещо нередно и ги забранява, но вече са създадени нови. А ние използваме такива отпреди десет години и само се молим да не стане грешка. Като тази с фуросемида, когато се оказа, че машината не била изчистена от предишно производство и започна ходенето по мъките, целият отбор бе изваден заради допинг, а такъв никой не бе взимал. А и никой спортист не е луд сам да взема нещо.
Иван Абаджиев не бе от този свят, не мога да обясня какъв човек беше. Аз съм се учил от него още като състезател, после и като негов помощник. Отношенията ни винаги са били съвсем нормални. Е, по някой път не съм бил доволен от тежките тренировки, но това е съвсем нормално.
След олимпийската титла, в България ме посрещнаха като Бог, а в Сливен целият град бе на площада и по улиците. Бях голямата работа и реших, че мога да го карам по-полека, радвах се на популярността. Изглежда си вирнах носа, но ми се върна. През следващите две години стигах най-много до второто място. И ми стана ясно, че така не може да продължава, защото ме чакаше и олимпиадата в Монреал през 1976 г. И отново хванах здраво щангата и не излизах от залата. А и трябваше да свалям килограми, което също бе страхотен проблем", сподели Нурикян.
