Андрей Желязков: В Славия нямат доверие на легендите

Андрей Желязков без никакво съмнение е едно от най-големите имена в 100-годишната вече история на Славия. Това, че държи рекорда по изиграни мачове и отбелязани голове за клуба, е само едно от доказателствата в тази насока. Част от славния тим през 70-те години, Жужо и днес е на почит сред привържениците на „белите", които не са никак много на стадиона напоследък. В навечерието на вековния юбилей Желязков разказа своята „бяла" история и да даде мнението си за предстоящия втори век на най-стария столичен тим.

- Господин Желязков, остават броени дни до вековния юбилей на Славия. Как посрещате тази годишнина?
- Очаквам я с голямо нетърпение, тъй като не на всяко поколение се удава възможността да чества такъв празник. Има много заслужили хора, които по една или друга причина нямат този шанс. Това е тръпка, а и също отплата и благодарност за хора като нас, които сме дали нещо на клуба.

- Поддържате ли връзка с бившите си съотборници в Славия, събирате ли се?
- С Чавдар (б.р. - Цветков) се виждаме, с другите - по-рядко. Доста куцаме в това отношение, особено като гледам в другите отбори как се организират ветераните, играят заедно. Фен клубът ни събира няколко пъти, Венци Стефанов също ни събра по два повода. Предполагам, че ще се видим и сега около годишнината.

- Вие сте рекордьор по мачове и голове за Славия. Как всъщност се озовахте в най-стария столичен клуб?
- Стартирах много млад моята кариера в мъжкия футбол. Започнах в Ковачево, още на 16 години с Миньор (Раднево) бях във „В" група. Година по-късно бях и в Берое, взеха ме при мъжете, но този отбор беше толкова силен, че чисто и просто беше трудно да влезеш в групата. Предпочетох да се върна за 6 месеца в Раднево. Оттам бях забелязан от Славия. А и треньорът на Миньор Христо Артъчки беше истински славист и мечтаеше негов футболист да облече „бялата" фланелка. Той много искаше да ме докара в София и в крайна сметка успя. През 1971-ва, на 19 години, вече бях в отбора - тогава ЖСК. Направих само една тренировка с обединения тим и на другия ден се разделихме. Повикаха ме и питаха: „Ти, момче, за къде си дошъл?" Аз веднага отговорих - за Славия. Оттам ми тръгна кариерата. Представих се добре още в първата година, играх повече от 25 мача, вкарах над десет гола. Добро постижение за футболист, който е пристигнал от зоните. Не съм си сменял клубната принадлежност, не ми е и минавало през главата, тогава и правилата бяха такива, но нямах и нужда да играя в друг клуб.

- Гледахте ли на живо Славия, преди да се присъедините към отбора?
- Ходехме да гледаме всички мачове в Стара Загора, на 30 километра от Раднево, после и като юноша в Берое съм гледал „белите" и другите големи отбори, най-малкото играехме преди мъжете. Имах добра представа за Славия и за футболистите й. Знаех всички играчи, имах картички вкъщи, тогава се продаваха преди мачовете.

- Как ви приеха големите имена на „белите"?
- Отлично ме приеха. Легенди като Шаламанов и Григоров, Тасев, Харалампиев, Давидов - все национали, бяха още в състава. Много добре ме посрещнаха, но и аз си го заслужих, бях непримирим и исках много да постигна нещо. Общо взето, вече се формираше нов отбор. Може би имах и късмет. Помогна ми и това, че се раздели обединеният клуб, така в двата клуба - Славия и Локомотив, нямаха много футболисти, което пък се оказа добре за мен, успях бързо да си намеря мястото.

- Кои от тези над 300 мача за Славия са сред най-паметните за вас?
- Мога да изтъкна финала за купата (б.р. - тогава на Съветската армия) през 1975-а срещу Локомотив, когато спечелихме с 3:2. Бяхме останали с 10 души, губехме с 1:2, но въпреки това успяхме да обърнем мача и да победим. Аз отбелязах и трите гола. Локомотивци бяха се подготвили за банкети, но затова човек не трябва да казва „хоп", преди да е скочил. Имал съм и разочарования - веднъж загубихме 0:5 на „Армията", мисля, че отново срещу „Локо", аз изпуснах пет гола. Другото разочарование е, че с този отличен отбор не успяхме да станем шампиони.

- Какво ви липсваше, за да вземете титлата?
- Славия винаги е имал възможност да бъде в тройката. Знаем, че първите две места често са запазени за Левски и ЦСКА. От 1978-а до 1981-ва имахме много силен отбор, който поради някои причини не взе титлата, не ни беше позволено. Това беше нашият звезден миг, но такива бяха обстоятелствата. След това 96-а Славия стана шампион - да, имаше съмнения най-различни, но да кажем, че едното е за сметка на другото. Нещо не ни достигаше в онези години, може би увереността, но в последните години имахме и нея. Нямахме... да кажем, нямахме гръб. Тогава Левски и ЦСКА имаха по три-четири отбора, а ние постигахме всичко със собствени усилия, без никаква странична помощ.

- Как играехте тогава срещу грандовете?
- Можете да погледнете статистиката. Ние си ги биехме доста - и ЦСКА, и Левски. Недостатък на Славия беше, че падахме на свой терен от Миньор (Перник) или Берое. На „сини" и „червени" това се случваше много рядко.

- Славия излизаше по-често и на европейската сцена.
- Най-силен беше последният ми сезон, преди да замина в чужбина - 1980-1981. Първо елиминирахме Легия (Варшава), после и Спарта (Прага), които предишния сезон бяха на полуфинал. Паднахме от чехите с 0:2 в първия мач, но на стадион „Васил Левски" ги бихме 3:0. Така стигнахме до четвъртфинала с Фейенорд, заради който бях и забелязан от треньора на холандския гранд Вацлав Йежек.

- Връщахте се в Славия на два пъти...
- Оказа се, че през цялото време съм бил преотстъпен в Холандия. След като ми изтече договорът с Фейенорд, трябваше да изкарам пак един сезон в Славия. Така и стана, след което заминах за Страсбург. Това са вече години, когато човек вече гледа да поприпечели малко повече пари. Още на 28-29 години ни отписваха, омръзвахме на ръководителите, а те бяха все военни - ако ти кажат „Спирай", няма къде да ходиш.

- Картината по трибуните също е била различна - докато сега Славия често играе пред стотина-двеста души, то преди три-четири десетилетия съвсем не е било така.
- Поначало имаше много хора по всички стадиони. Да кажем, че Славия е имала повече фенове от Левски или ЦСКА - не, но наистина публиката беше доста по-многолюдна. Когато отборът ни вървеше, сме играли пред пълни трибуни. Спомням си един мач с Марек, когато в един проливен дъжд стадионът се беше напълнил един час преди началото. Нашата публика е много коректна и обективна, няма освирквания. Истинска публика, не е платена, което е важно. Нашите фенове са умерени, разговаряли сме за мачовете. Събирали сме се с привържениците, жестове и подаръци към нас е имало много.

- В какво състояние и с какви перспективи навлиза Славия във второто столетие от своето съществуване?
- Клубът изгради добра база и отделя доста внимание на децата и юношите. Това е много хубаво. Отдавна съм казал, че това е пътят.

- „Белите" години наред вече стоят все в златната среда - има ли шанс в близко бъдеще отново да излязат на водеща позиция?
- Зависи какви са намеренията и целите в клуба. Могат да хванат пътя на Литекс - Славия има добра школа, от нея излязоха Благо Георгиев, Чавдар Янков. Но после залитнаха в друга посока, отново с повече чужденци, и то недоказани. Ако се върнат към налагането на свои кадри, ще имат успехи и никой няма да ги кори. Какво като с юношите завършат шести? Със скъпоплатените чужденци завършват осми, десети.

- Привърженици на Славия от младото поколение, които не са имали особени поводи за радост, изказват съжаление, че „белите" легенди не са част от клубните дела...
- Не е само в Славия, има го на много места. Това вече е преценка на ръководството - кого са поканили и какво очакват от него. Може би в клуба нямат доверие на легендите, че могат да свършат работа, не е изключено. Можеш да вземеш човек, който е дал много на отбора като играч, но да се съмняваш в качествата му. Можеш да вземеш и страничен човек и той да ти бъде по-полезен.

- Като ръководител сте работили на доста места, и то успешно - особено в Левски, но никога не сте заемали такава позиция в Славия. Имало е вариант отново да работите за „белия" клуб?
- Не, не са ми предлагали. Всъщност аз малко работих 1991 година, когато президент беше Боби Григоров, по-скоро му помагах няколко месеца, когато се разпадаше комунизмът и не се знаеше кой и накъде. След това Томас (б.р. - Лафчис) ме покани в Левски, където изкарах 6 години - доволен съм от тях, въпреки че съм правил и грешки. В Локомотив можехме и да направим и повече. След това слезнах по стълбичката надолу...

- Далеч ли сте от мисълта да работите отново във футболен клуб?
- Не, аз не крия, че желание имам, но не на всяка цена и във всеки клуб. Бих започнал да работя там, където ще ми обяснят какви са ми правата и задълженията. За едната заплата само... по-добре да не я получавам, но да не ме псуват по улиците. Или ако ме псуват, да съм си го заслужил. Не искам да оправдавам и поемам грешките на някого друг.

- Имаше ли по-особена емоция, когато бяхте директор в Левски и се изправяхте срещу Славия. Помним особено едни по-бурни моменти от 1996-а, когато „белите" взеха титлата...
- Да, тръпка имаше, човек трябва да помни къде е играл и какво е направил. Но когато сме имали мач срещу Славия, не съм проявявал сантименти. За 90 минути изчезват чувствата. Искаш да се докажеш и да победиш. Разбира се, това е само един мач, след него животът продължава. Срещите между Славия и Левски бяха оспорвани, за купата особено ни биха със скандал... Емоциите малко прехвърлиха границите тогава, заяжданията излязоха извън терена, преминаха в пресата, малко надделя балканското.

- Вили Вуцов добър вариант ли е за треньор на Славия?
- Избягвам да давам оценки на треньорите. Резултатите определят дали са си свършили работата. Харесвам треньорите, които рискуват и пускат млади играчи.

- Има ли такива специалисти в България, чиято работа да ви харесва?
- Ицо Стоичков ми допада. Вярно е, че той си попадна на мястото в Литекс, там никой не го притиска за резултати. Но и той пък смело си налага младите. Той е голямо име, те го гледат в очите. Харесва ми и Любо Пенев. Смел и независим, не се съобразява с никого. Предишните селекционери бяха зависими от мениджърски интереси, при настоящия треньор на националния отбор не е така според мен. Налага млади играчи, те също го гледат в очите и му вярват. Но то зависи и от самите футболисти какви цели преследват. Дискотеките са голям бич за младите. Дразни ме много, че тези играчи предпочитат да станат известни с това в кой чалга клуб са пили, с коя са били. Забавлявай се, изпий две бири, но да не те видят. Показността не ми харесва.