Олимпиадата в Рио влезе в историята. Вече се занимаваме със статистиката, броим медалите. Гледаме къде сме на Балканите и в Европа и в целия свят. Добро или лошо – всичко вече свърши. Това е положението!

Най-реалната оценка е, че всички ние се видяхме в огледалото. Огледахме се. Дали ни хареса това, което видяхме отсреща? Всеки сам може да прецени. Но не бива да се заблуждаваме. Българският спорт не е нещо по-различно от това, което сме всички ние. Българските спортисти са една частица от всички нас. Същото е, ако погледнем българските учители, лекари, адвокати... Всички сме едно и няма как да делим спорта от останалото.

Три медала са български. Загладихме косъма в последния олимпийски ден. Разбира се, хейтърите няма да спрат. Те ще продължат да ни обясняват колко сме зле. Много от нещата, които не ни харесаха в Рио, са точно заради това хейтърско мислене. У нас то е такова от 15 години насам. Ние свикнахме непрекъснато да се съжаляваме, да се убеждаваме колко сме зле и колко сме нещастни. Мислим си, че сигурно сме най-нещастен народ на света. Все говорим с носталгия за времето. Какво било. Как било. Как са се борили големите български шампиони. И така постепенно силата ни отслабна. Защото не си вярваме. Спортистите на Олимпиадата ясно ни го показаха на огледалото – отслабнала ни е силата.

Просто трябва да си вярваме, да се борим като лъвове и ще успеем. Не е нито толкова страшно, нито толкова невъзможно. И другите са хора като нас. Все се питаме как ще ги стигнем американците. Бях там 15 дни това лято. Те работят – от сутрин до вечер. Те само работят! И това не им пречи да са много усмихнати. У нас рядко непознат човек ме поздравява – случва се само в гората, там в планината – на високо. Америка с най-многото медали поздравява. Те просто са позитивни. Ние сме други и спортистите ни са такива.

Защо България спечели само три медала? Или пък защо България спечели цели три медала? Защо отново нямаме олимпийски шампион? Защо не чухме химна в Рио?

Защото толкова си можем всъщност! Започвам от българските треньори и тяхното училище – НСА. Много ни беше смешно, когато „Господари на ефира” хванаха един високопоставен преподавател да иска секс от адреналинка и да се прави, че чака масаж. Гледахме сеира. А този човек години наред е подписвал дипломите на българските треньори. Треньорите все по-лошо тренират спортистите ни. Методиката ни е остаряла. Караме още на съветските учебници. В България е пълно с треньори, които все още не могат да работят достатъчно добре с компютри. А светът отиде в космоса и съвременните треньорски стаи са като лаборатории на НАСА. Българските спортисти губят все по-често заради лоша тактика, заради остарели методики с които не тренират добре. Нещо куца в НСА. Очевидно е, че изоставаме с треньорите. Там все още се учат ненужни неща, които няма как да се практикуват.

Другият основен проблем са учителите по физкултура в България. Те са първите хора, които трябва да въведат едно дете в света на спорта. Но като отвори вратата учителят, детето ще види един ужасно изглеждащ физкултурен салон, в който освен неговият клас ще дойдат още няколко накуп. Учителят ще взима 500-600 лева заплата и примирен ще им хвърли една топка. В най-добрия случай... Ако пък съвсем не е на кеф, децата просто ще отидат в парка, за да пият бира и да пушат марихуана. И няма да знаят, че за да прескочиш коза не трябва да отидеш на село. Защото това е гимнастически уред... Много български деца не разбират от спорт и не го обичат. Родителите се притесняват, че децата им висят пред компютрите, не отделят очи от телефоните и не спортуват. Я питайте децата знаят ли едно правило на хандбала... Децата растат далеч от спорта, а после чакаме тези деца, които вече са станали големи мъже и жени да печелят златни медали на олимпиади. Е, няма как да стане!

Треньорите ни по борба се оплакват, че има празни категории в детските първенства. Това е един от най-народните български спортове. В една категория трябва да има 100, 200 деца. В борбата е ясно – там децата идват от селата. Такъв е профилът на този спорт. То в селата няма баби и дядовци, камо ли деца. Кой да го тренира този спорт?

В бокса останаха само циганетата и в тях ни е шанса. Някой от тях да си оправи живота и да ни зарадва на олимпиадата.

Колко от вашите деца искат да тренират гребане и кану-каяк? Колко ще отидат на Панчарево, за да си тръгнат с мазоли по ръцете? Вместо да си гонят покемони на воля...

Хандбал нямаме, хокей на лед? Той е мъртъв!

На баскетбол сме в ерата на Фред Флинтстоун. Скоро няма да излезем от нея. Караме боси колата на българската баскетболна школа.

Остана ли волейбола. Направихме супер европейско. Пак не взехме медал, защото пак не си вярвахме. Когато се напълни залата, българските спортисти се скапват, вместо да се въодушевяват. Но ще сме домакин на световно. Знаете ли какъв огромен форум е това? Това е шанс за волейбола ни. Там да се обединят. А не да се карат. Няма да стане така. Всички да го знаят. Поне волейболът ни трябва да държим жив с цената на всичко.

На тази олимпиада се появи светлина в тунела за България. Трябва да и се радваме. Трябва да вървим нагоре. С мрънкане няма да стане – само с работа ще стане!