Николай Илиев е бивш футболист, национал. Роден е на 31 март 1964 г. в София. Играе като защитник в Левски от 1983 до 1989 г. и през 1992–1993 г., Болоня (Италия) от 1989 до 1991 г. (28 мача и 3 гола), Херта (Берлин, Германия) през сезон 1991/92, Рен (Франция) през 1993 г. Шампион на България през 1984, 1985, 1988 и 1993 г., носител на купата на страната през 1984 и 1986 г. Има 196 мача и 25 гола в "A" група. За Левски е изиграл 40 мача и е вкарал 7 гола за купата и 19 мача с 2 гола в евротурнирите (6 мача и 2 гола за КЕШ, 9 мача за КНК и 4 мача за купата на УЕФА). За националния отбор е изиграл 53 мача и е вкарал 5 гола, с който бе на СП-94 в САЩ (четвърто място). Футболист № 1 на България за 1987 г. Първият български футболист в калчото.

 

- Част сте от едно от най-успешните поколения както на "Левски", така и на националния отбор. Как обяснявате онзи бум в средата на 80-те години, продължил почти десетилетие?

- По онова време особено в Левски се събрахме доста млади футболисти, които бяхме израснали в юношеската школа на клуба. Като казвам много, имам предвид 8-10, от които поне шестима бяха титуляри. За съжаление тази тенденция е нарушена от доста години насам, може би след 1990 г., тоест от идването на демокрацията. В момента голяма част от проблемите на Левски идват точно от това - не виждаме собствени юноши в първия състав, нито пък в ръководството има хора, които са израснали в школата на "сините".

- Помните ли първия си треньор, първия отбор?

- Естествено. Първият ми треньор се казваше Димитров. Между другото, аз започнах при по-големите. Макар че съм роден през 1964 г., ме пратиха при децата от 63-и набор - с Краси Коев, Боби Михайлов. Разбира се, спомням си и първия ми официален мач,в който се наложи да играя. Беше срещу ЦСКА и спечелихме със 7:1.

- Повечето деца искат да приличат на нападателите, обичат да вкарват голове. Как се стигна до поста централен защитник?

- Това е интересен въпрос. През по-голямата част, всъщност не - винаги съм играл като централен защитник. Тактическата схема по онова време беше с либеро (от италиански - свободен, защитник, който е поставен малко по-назад от останалите, последен в отбраната, и поправя грешките на останалите - б. а.) и аз започнах като такъв. По-късно - в националните отбори и в мъжкия състав на Левски, се преквалифицирах в стопер. Треньорите често са ме питали, дори са ме карали - тъй като аз се включвах често напред и нерядко бележех голове, да се преквалифицирам в нападател. Винаги им отговарях по един и същ начин - голямото предизвикателство за мен е да избия топката от голлинията, да спася чист гол, да помогна на отбора в критична ситуация и вече след това да се включа напред и, ако е възможно, да отбележа красив гол.

- Как се стигна до създаването, обиграването и реализацията на големия отбор на Левски от средата на 80-те години?

- Всичко започна от юношите, които по онова време излязоха от школата на Левски. Заедно с по-опитните футболисти през този период като Руси Гочев, Емо Спасов, Мишо Вълчев, Пламен Цветков, да не ги изреждам всички, образувахме много добра сплав. Те много добре ни приеха в отбора - с амбициите ни, с желанието ни, с това, което винаги сме били като юноши на Левски и винаги сме се борили единствено и само за първото място. Така започнахме още от първата година да постигаме успехи. Голямата заслуга за интегрирането на всички тези юноши в мъжкия отбор е на Добромир Жечев. Тогава той рискуваше много и една точка не ни стигна, за да станем шампиони на България. И макар да му се наложи да напусне отбора през следващия сезон, той направи голямата крачка за Левски, като вкара юношите в първия отбор. На следващата година дойде Васил Методиев и с него, мисля, че всички си спомнят, постигнахме успех, който няма как даже да бъде повторен, защото турнирите в България са само два. А тогава - през сезон 1983-1984 г., ние взехме и трите купи. Става въпрос за първенството, купата на България и купата на Съветската армия.

- Говори се, че голямото съперничество от онова време, за което и ти спомена - между ЦСКА и Левски, е било и на друго равнище, а именно на партийно. Това ескалира в грозни сцени по време на финала за купата на България през 1985 г., който бе прекратен, а няколко звезди - изхвърлени завинаги от футбола. Как видяхте вие събитията?

- 100 процента е имало съперничество и между партийните величия...

- До вас стигаше ли?

- Предимно подочути истории, слухове и така нататък. Но специално преди финала за купата през 1985 г. си спомням, че се чувстваше голямо напрежение - включително и в ръководството. Бяхме предупредени многократно да внимаваме специално за този мач, защото имало някакви определени настроения. Естествено, не ни се казваше откъде идва всичко това. Помолиха ни да не се поддаваме на провокации, което, след като мина мачът, можеше да означава само едно - нещата са били подготвени и са чакали дори най-минималния повод, за да може онзи отбор на Левски да бъде разбит и дори да бъде унищожен, ако това е възможно. Единственото, което мога да допълня към това, е, че Левски, както и да са се опитвали навремето, както и ако сега някой се опита, не може да бъде унищожен.

- Този финал го гледах на живо от сектор "В" на стадион "Васил Левски" и си спомням, че всичко тръгна от едно отиграване с ръка на Георги Славков от ЦСКА по лявото крило. Не го ли пазехте вие тогава?

- Славков е един футболист, когото изключително много уважавам. Не само, защото взе "Златната обувка", но и заради качествата му като цяло. Радвам се, че преди около две седмици в едно телевизионно интервю той си призна, че в онзи момент е играл с ръка. Топката отиваше към него, аз видимо го изпреварвах, посегнах с крак да я избия. В този момент той ми я отне с ръка. Реагирахме мигновено, защото нарушението не беше очевидно - беше очевадно. Не само аз - и Боби Михайлов на вратата вдигна ръка, другите наоколо също. За съжаление съдията... да кажем, че не видя. Но не знам обаче как страничният не видя. Проблемът не беше само отбелязването на този първи гол. След гола Славков реагира по доста некоректен начин към нашата публика, показвайки среден пръст. Може би бе доста емоционален, защото за първи път от доста време ЦСКА имаше възможност да ни победи. След това вторият гол за ЦСКА дойде от абсолютно несъществуващ фаул, отсъден пред нашето наказателно поле. Стана 2:0 и оттам нещата вече съвсем се изнервиха. Ние бяхме вече утвърдени футболисти и нямаше как да позволим да се подиграват с труда ни, с усилията, които полагахме, с това, което винаги се опитвахме да даваме от себе си и за което бяхме работили всекидневно години наред. Започнаха едни груби влизания и от едните, и от другите. Това бяха неща, които ги имаше и в други мачове, но "отгоре" очевидно бяха решили да унищожат и съсипят Левски. Защото онзи отбор на Левски, както вървяха нещата още от 1983 г., с мачовете, които изиграхме в европейските турнири - срещу шампиона на Германия Щутгарт, срещу първенеца на СССР Днепър, всичко това ме кара да бъда сигурен, че тогава имахме сили не за полуфинал, ами направо за финал.

- Споменахте Днепър и мачовете през есента на 1984 г. Много се спекулира, че тогава е имало натиск по партийна линия да отпаднете. Вярно ли е например, че Емил Спасов нарочно изпуска дузпа в реванша?

- (Смее се.) Мога да ви гарантирам 100 процента - поне от това, което аз съм видял и чул, че няма подобно нещо. Не е имало дори коментари, камо ли натиск.

- Легендата тръгва от това, че...

- ...Мачът се игра на 7 ноември.

- Да, както и че треньорът Васил Методиев веднъж вече е бил уволнен, след като с Локо (Сф) отстранява Динамо (Киев).

- В интерес на истината Днепър в София трябваше да ги бие не с 3:1, а 4-5-6 гола разлика. В онзи мач играхме превъзходен футбол. А в реванша повлия, разбира се, изпуснатата дузпа, но това може да се случи на всекиго. За този мач не трябва да има спекулации.

- През втората половина на 80-те години вече и наши футболисти започнаха да излизат на Запад. Вие мечтаехте ли за някой отбор?

- Мечти имаше всеки, но те не изглеждаха реализируеми. Тогава, за да напуснеш България, трябваше да имаш навършени 28 години. Да играеш в Западна Европа, изглеждаше като научна фантастика. След мачовете в евротурнирите през 1983 и 1984 г. "Щутгарт" поиска да купи мен и Пламен Цветков.

- Авторите на двата гола при 2:2 в реванша там.

- Да, точно така. А още преди това, когато бях на 19 години, са идвали хора от Ливърпул с реален интерес. През 1988 г. Болоня предложи умопомрачителна сума за времето си, за да ме има. От Левски обаче въобще не я разгледаха, не започнаха дори преговори. Случаят стигна до тогавашния премиер, председател на Министерския съвет, както беше по онова време, Георги Атанасов, също и до Иван Славков. Но и те не успяха да помогнат тогава.

- Как се стигна до интерес от Болоня?

- Той дойде персонално от една от легендите на Болоня, по-късно и треньор на националния отбор - Едмундо Фабри. Той наблюдавал наши мачове още преди 1987 г., когато станах футболист на годината. Казал, че има един футболист от Левски, който по онова време се казваше Витоша, на когото на всяка цена трябва да се обърне специално внимание. Започнали са да ме следят, без да знам. Гледали са ме примерно на живо при гостуването на националния отбор на Холандия през пролетта на 1988 г., когато бихме 2:1 бъдещия европейски шампион. Головете вкарахме аз и Любо Пенев. Аз разбрах, че хора от Болоня са били на трибуните чак след мача.

- Тогава ли предложиха оферта за вас на Левски?

- Да, веднага след мача. Даже когато съм вкарал гола, президентът на Болоня бил каза: Сега вече няма да го пуснат, да забравим за него.

- Колко предложиха за вас?

- Милион и половина долара. По българските стандарти това беше над 6 млн. лв. Само за сравнение - две години по-рано капитанът на националния ни отбор Георги Димитров беше продаден на Сент Етиен за рекордната сума от 130 хил., мисля, долара. А след като заминах за Болоня световният шампион с Германия Андреас Бреме беше купен от Интер за милион и 250 000 долара. А, да - трябва да се уточни, че сумата, дадена от Болоня, беше за под наем.

- За колко време?

- За три години. И щеше да нарасне значително, ако ме бяха купили.

- През есента на 1988 г. Витоша игра с Милан, бъдещия европейски шампион. Това повлия ли на трансфера ви в Болоня?

- Не, нешата вече бяха решени. Болоня непрекъснато ме преследваше, а аз им бях обещал, че следващата година ще подпиша с тях. Имах уверенията на ръководството на моя клуб, че няма да ме спират. Радвам се, че удържах на обещанието си. По това време пристигнаха оферти от Дженоа, Олимпик (Марсилия) и Рома, където ставаше въпрос вече за два милиона долара, но аз бях дал дума и не съжалявам, че я удържах.

- Контузии попречиха да се разгърнете в Болоня. Това, че започнахте твърде рано да играете при мъжете, допринесе ли за това?

- Не бих казал. Износване няма. Просто през цялата си кариера съм отделял изключително внимание на желанието ми за игра. Имаше един момент, когато играех едновременно в младежкия национален отбор, олимпийския национален отбор, мъжкия национален отбор, Левски и дори записах един мач в кварталното първенство на България за Спортист (Хаджи Димитър). Проблемът може би дойде, че не отделях необходимото внимание не точно на здравето си, а на възстановяването. Но просто имах желание непрекъснато да играя - както сега примерно Меси, да се усъвършенствам, да вървя нагоре. На мача с Милан на "Сан Сиро", когато станахме първият отбор, вкарал два гола там в евротурнирите, макар и при загуба с 2:5, скъсах менискус, но продължих да играя. Разбрах за контузията доста по-късно, играех с болки. След това тези контузии очевидно се оказаха фатални, когато излязох в чужбина.

- Как се почувствахте в Италия? Тогава това беше определено най-силното първенство в света.

- Радвам се, че станах първият българин в този шампионат.

- То и след вас не са много.

- Не става въпрос само за това. Тогава там играеха най-силните футболисти в света. Може би с изключение на Ромарио и Ицо Стоичков, който беше в невероятна форма по онова време, всички играеха или поне бяха минали през калчото. Но съм горд, че там, където са най-добрите защитници в света, признаха класата на един българин от Левски и го поканиха.

- Серия "А" беше голяма месомелачка. Разрешаваха само по трима чужденци в отбор.

- Много беше трудно. При това нямаше значение дали са от Европейския съюз, или не. Бразилец, африканец, европеец - все тая, борбата беше безмилостна за всяко едно място в състава. В "Милан" бяха тримата холандци - европейски шампиони, в "Интер" - трима световни шампиони с Германия, в "Наполи" освен Марадона играеха Алемао и Карека. Каниджа в "Аталанта", Руди Фьолер и Томас Бертолд - в "Рома". Трудно беше да попаднеш сред тримата чужденци. Това признание за мен е повече дори от титлата футболист на годината и бронзовия медал от САЩ'94.

- Вие бяхте в състава в Америка, но не изиграхте нито един мач там.

- След контузията и изключително тежката операция на кръстни връзки аз тренирах цяла година единствено с идеята да се върна в националния отбор и да участвам на световното. И нещата се очертаваха още в първия мач да започна титуляр. Но явно поради голямото натоварване - освен тренировките във Франция, аз провеждах индивидуални във фитнеса с цел по-бързо възстановяване, аз съм пренатоварил единия крак за сметка на другия. На самите контролни мачове преди световното, които се играха в Остин, получих страхотно възпаление на ахилеса. Едвам стъпвах. Това бяха много тежки моменти. Лекар беше Гевренов, спомням си как го молех да ми дава по 300 милиграма волтарен, за да ми премине болката поне малко и да мога да тренирам и да играя, ако се наложи. Той ми казваше, че такава доза е напълно противопоказна за здравето ми. Спомням си как вървях по едно време по улиците на Ню Йорк и
не знаех къде съм, притъмняваше ми. В крайна сметка не съжалявам, защото всичко го правех за националния отбор - ако се наложи, да помогна. Жалко само, че не изиграх поне една минута.

-Преди това имаше спор, да не кажа скандал, между вас и Стоичков за капитанската лента в началото на 90-те години, когато Боби Михайлов бе избран да я носи.

- Боби не беше избран, аз лично му отстъпих лентата, това трябва да се знае.

- Кога точно се случи това?

- Преди мача с Шотландия от квалификациите за европейското през 1992 г. Преди да замина за Италия, бях капитан на националния отбор. В Болоня се контузих и не можех известно време да играя за България, а Ицо Стоичков е бил избран от Вуцов да поеме лентата. В това няма нищо лошо. След завръщането ми нормално беше пак аз да съм капитан. Но не стана така. Не сме се карали, но и двамата имахме претенции. Вуцов тогава взе най-доброто решение - събра отбора преди мача с Румъния от европейските квалификации и накара всеки да пусне листче с името на този, когото иска за капитан. Футболистите с мнозинство избраха мен. След това бихме Румъния 3:0 в Букурещ. Но очевидно нещата останаха неизгладени. И преди следващия мач - с Шотландия в Глазгоу, в интерес на българския футбол, който имаше нужда и от мен, и от Ицо, взех решение да предам капитанската лента. Свиках журналистите преди мача, те бяха доста озадачени. Казах им: Решил съм да предам капитанската лента, за да няма повече спекулации. Още в следващия мач, в който играхме заедно, мисля, че беше срещу Италия на "Васил Левски", бихме 2:1, всички видяха, че няма кавги и разправии. След победния гол със Стоичков се прегърнахме и целунахме, всичко беше наред. Според мен историята е малко преекспонирана.

- Сега с какво се занимавате?

- Станах дядо преди един месец. Преди това ожених дъщеря си и сега тя има син. Чест е за мен, че носи моето име - казва се Николас.

- Ще го правите ли футболист?

- Надявам се сам да избере с какво иска да се занимава. В никакъв случай не бих го притискал да става футболист, особено като знам с какви здравословни проблеми се сблъсках аз. Но ако пък стане, му пожелавам да ме надмине.