Български футболен отбор в групите на най-популярната, звездната, бленуваната и наблюдаваната по традиция само по телевизора Шампионска лига! Мечтата, блянът на един Алекси, а и на голяма част от натрапчиво, втръсващо скромния ни с футболните си възможности в последните години народ се сбъдна!

Радостта за онези, които можеха да отворят поне мъничко съзнанието си, беше огромна. Не чак безгранична, защото да си го кажем направо - 70% от четящите това не са истински фенове на Лудогорец, но пък „добронамереното съчувствие" към успеха на българския шампион завладя съществена част от нацията.


Разбира се не мина и без обичайното „Нещастници!", „Нека сега се радват, после ще реват", „Чист късмет" и т.н., но на фона на всеобщата еуфория подобни мръчкания на потиснатия, смазан от бачкане българин, се загубиха в пространството и постепенно отшумяха.

Да си говорим направо - когато Левски или ЦСКА отново доведат тим от ранга на настоящия европейски шампион от слънчева Испания, пак ще имат правото на свободна реплика. Не че не са го правили преди, в миналото, но за момента остават в графата „чакащи творчески напън" или „като дойде „Газпром"".

Радостта от класирането и успехът, който едва ли скоро ще бъде повторен - заслужен или не, платен или не, „чистоплътен" или не, споделен или не - е налична и това е безспорно.

Но имаше едно малко, незначително, уж заради любовта към „армейската" чест обстоятелство, съпътствало онази паметна вечер. Онази най-запомняща се до момента страница в кратката история на Лудогорец. И това обстоятелство сякаш някак бе прието за фон, за мимолетна даденост, която бързо ще отшуми. Едни български фенове, на един друг български отбор, подкрепяха един румънски тим, дошъл да побеждава и отстранява България насред националния ни стадион, носещ името на Апостола на свободата.

„Въпрос на личен избор", опитваше се да успокои ситуацията Домусчиев...
„Нещата са такива, не можем да ги променим, но те лесно ще отшумят", казваше Домусчиев...
„Какво да направя? Не мога да накарам никой да ни подкрепя насила", казваше Домусчиев...
„Нека си викат каквото и за когото искат, дано само да няма проблеми"...

Е, проблемът е налице!

Защото заради размяната на свръхинтелигентни реплики, доказано идиотски цинизми и въобще откровена тъпотия между „ултрасите" на ЦСКА и Лудогорец, прострелващи се право в целта с поредната гнусна порция прости епитети, сега 6 500 българи няма да успеят да видят галактическия, кралски, балетмайсторски Реал (Мадрид). Няма да зърнат ни Роналдо, ни Роналдовица. Ще си стоят пред телевизорчетата и ще си търсят падналите семки между дъските на паркета, ще викат „Чиипи, Чипи, Чипи" и ще се наливат с евтина мента и домашна ракия.

Защото УЕФА реши, че за заслужаващите ако не Пулицър, то поне Златен скункс подвиквания „Цигани!", „Турци сте!", „Роми сте", „Джагали сте" и т.н., България трябва да плати с 6 500 празни седалки в Сектор „А", оценени на по 100 лева от разградчани.

Грандиозна тъпотия, поставяща поредната нещастна черна точка върху и без това опърпаната ни нова клубна история!

Към всички онези фенове, които смятат, че с щамповането на фланелки, подканващи към омраза и агресия, ще заслужат уважението на обществеността;

към онези "привърженици", за които крайният резултат от мачовете на любимия им отбор е по-маловажен от това да се сбият след това;

към онези, които смятат, че в това 50 души да налагат един няма нищо лошо;

към онези, без значение от Разград или от София, които костваха местата на действително безпристрастните българи на Националния стадион:

Виновни сте!


Дали гореспоменатите са се трогнали от наложената на Лудогорец санкция? Едва ли. Защо не и каква е причината? Възможно ли е поне в такива екстремни, еднократни общоеуфорични моменти да бъдат пренебрегнати завистта и злобата, приписвани ни от свои и чужди стотици години наред? Или е просто въпрос на неизбежна, закотвена здраво и дълбоко в гените даденост...

Няма нужда от отговор, равносметката е налице.