"Топспорт" продължава поредицата си "Хроника на падението", която проследява пропадането на клубове с традиции или поне с проблясъци в родния футбол. След като проследихме зенита и залеза на Беласица (Петрич), Марица (Пловдив), Нефтохимик (Бургас), Спартак (Плевен), Септември (София), Волов (Шумен), Хебър (Пазарджик), Локомотив (Горна Оряховица), Янтра (Габрово) и Бдин (Видин), днес продължаваме трилогията за Димитровград, който в момента крета на 17-ото място в Югоизточната "В" група.

През първия си сезон под името Димитровград - 1968/69, отборът на града завършва на 8-ото място в Южната "Б" група с 37 точки, колкото и смолянският Родопа. Поэицията се повтаря през следващия сезон - 1969/70, този път с 33 т.

През 1971-а положението е критично - Димитровград се отървава на косъм от изпадане - завършва на 15-ото място, точно над чертата, с 30 т., само едно повече от Асеновец. Асеновградският отбор поема към "В" група. Кампанията 1971/72 е доста по-обнадеждаваща.

Димитровградци си спомнят пак осмото място, което заемат с 34 точки, колкото и седмият - регионалният враг Димитър Канев (Хасково). Следва седма позиция в кампанията 1972/73. Точките са 36, колкото е и активът на шестия Марек (Станке Димитров).

Кампанията 1973/74 бележи леко отстъпване, но все пак 11-ото място вдъхва спокойствиена хората с града. Още повече с актива от 33 точки са още цели шест отбора - карловският Торпедо, Хасково, ямболският Николай Лъсков, маданският Горубсо, асеновградският Асеновец и Тракия от Нови Кричим.

Следващият сезон 1974/75 се запомня с едно име - Стойчо Димитров Младенов. Да, не бъркате - става въпрос за Екзекутора на Ливърпул, трикратния шампион с ЦСКА като футболист и двукратен като треньор, №1 на България за 1983-а.

Същият е роден в благоевградския село Плоски, израсъл в Димитровград, започнал в професионалния футбол едва на 16 години. Тимът на града посреща лятото на 1975-а на седмото място в южното подразделение на втория ешелон - актив от 41 т., колкото още три тима - Беласица от Петрич, Хасково и пловдивският Марица. През кампанията 1975/76 Димитровград се задържа в златната среда на таблицата от 20 отбора - на десетото място с 36 т.

Това е и вторият и последен сезон на Стойчо Димитров Младенов. През лятото на 76-а, когато е на 19 години, Стойчо поема в посоката на Петър Жеков - Берое. Там играе три години, преди да избере да облече екипа на ЦСКА. След една година наказание - за сезон 1979/80, все пак става пълноправен член на "червените", за да спечели три последователни титли - от 1981-а до 1983-а.

Но да се върнем към Димитровград. През 1976/77 Димитровград е 12-и. Проблясъкът идва през 78-а - трето място с 42 точки, на четири от втория Миньор (Перник). През 1979-а мечтата е още по-близо - второ място с 44 т., на шест от първия Миньор (Перник). Мъките продължават - 1980-а праща в елита Беласица (Пч).

Втори е Вихрен (Сандански), трети - Хасково, а Димитровград е четвърти. През 81-а регионалният враг Хасково влиза в "А" група, а Димитровград е седми. Идва и новата драма - през 82-а тимът остава 16-и - под чертата на изпадащите.

На третата година във "В" група - 1984-а, отборът е поет от Иван Кючуков. Това е знаково събитие за клуба. И разполага с нов талант, и то собствен.

Десет години след Стойчо Младенов, само че в самия Димитровград - на 24 януари 1967 г., се ражда Дончо Ройчев Донев. Той е третото поколение нападатели след Петър Жеков и Стойчо, които произвежда "Храмът на строящата младеж" на брега на река Марица. Всъщност той се появява на бял свят 20 години след създаването на най-младия град в България.

А Димитровград е превърнат в Българския Нотингам от Кючуков, далеч преди това прозвище да бъде лепнато на Раковски (Русе). Още на следващата година тимът е отново в българския футболен елит. Димитровград завършва 2-и в класирането на "Б" групата с 57 точки, три повече от третия - Локомотив (Горна Оряховица), 6 повече от четвъртия - Миньор (Перник), и с една по-малко от първия - бургаския Черноморец.

"Това "асансьорно изкачване" бе направено за първи път в българския футбол. Когато поех отбора през 1984-а във "В" група, наследих селекцията на Димитър Пенев. Той водеше Димитровград преди мен. Аз пък преди това водех отбора на Асеновец (Асеновград). Връзката за димитровградския отбор направиха първият човек в АФД Тракия - полковик Янков, и председателят на местното дружество Лиловски.

В отбора от Славия се върна централният защитник Иван Илиев, който си е от Димитровград. В хода на сезон 1985/86 ни подсили игралият в ЦСКА Ангел Калбуров. Той е от Сливен, но дойде заради жена си, която е от Димитровград. Централната двойка защитници бе Илиев и Георги Кацарски. Като бекове играеха Стьопата Методиев и Николай Николов.

Георги Кутянов действаше на поста на плеймейкъра. Докато отбиваше военната си служба Христо Колев-Бащата - един от най-големите таланти не само в Локо (Пд), но и в родния футбол въобще, играеше при нас. Аз го направих от защитник плеймейкър. Наложих и 17-годишния Дончо Донев. Неговата бързина заедно с тази на другото крило - Иван Трайков, бе един от основните ни козове.

За жалост Трайков ни напусна - беше много талантлив и уважаван в Пловдив. През 85-а, когато започнахме кампанията в "Б" група, Христо Колев се върна на "Лаута". Можехме да го задържим, но не пожелахме. Тогава не властваше комерсиализацията, която е сграбчила днешния футбол. А и както се оказа, това е било за негово добро, защото после - през лятото на 1986-а, бе част от националния тим на световното в Мексико", отбелязва Кючуков. Той няма да забрави и еуфорията в Димитровград.

"След влизането ни в "Б" група "Раковски" започна да се пълни. По орехите край стадиона имаше накачулени по 50 души - толкова голям интерес имаше. Никой не очакваше от нас резултатите, които постигнахме, особено в началото на сезона. Бихме Чирпан, който си бе доста сериозен отбор по това време, с 3:0 като гости, надвихме 2:1 Добруджа също навън - тогава пък там играеше националът Илия Дяков.

У дома бяхме безпощадни в регионалното дерби с Хасково - 2:0. 4-5 кръга преди края на шампионата пък решихме нещата в наша полза от гледна точка на промоцията, като сломихме един от преките си конкуренти - Миньор, в Перник. В самия град футболът бе на особена почит.

Не минаваше ден, без да мина през кабинета на първия секретар на Партията Христо Шишков, за да се отчета каква е програмата на тима. Кметът Сашо Димитров също милееше за футбола. Димитровград бе осми по промишленост в България - със залежите в Маришкия басейн, с Химическия комбинат, с производството на полиестерна коприна.

За мен пък отборът бе трамплин, защото след влизането в "А" група ми беше поверен олимпийският национален тим на България, а станах и помощник на Христо Младенов, лека му пръст, в "А" тима. Безспорно Димитровград е футболната ми гордост", завършва Кючуков.

След като той си тръгва, Димитровград е поет от Григор Петков. Отново обаче, както през сезон 1962/63, тимъто издържа в "А" група само една кампания. Димитровград очевидно става жертва на честната си игра. БФС е въвел правилото при 0:0 да не се присъждат точки. Така реалният актив на Димитровград е 23 т.

В крайна сметка обаче отборът завършва с 21, колкото имат още три отбора - Берое, Спартак (Плевен) и Академик (Свищов), но е с най-лоша голова разлика и остава на последното 16-о място. Тимът има 8 победи - една повече от спасилия си плевенски Спартак, 6 ремита и 16 загуби, една по-малко от другия оцелял по голова разлика - Берое. Димитровград вкарва 32 гола, а допуска 66.

Не е тайна, че много тимове уреждат мачовете си за 1:1, като головете падат след 80-ата минута. Един такъв случай е столичното дерби между Левски и Локо (Сф). След изпадането в "Б" група Дончо Донев напуска отбора също като Петър Жеков през 1963-а, този път директно за ЦСКА.