Левски и ЦСКА са най-големите антагонисти в българския футбол, но хората, които днес ги ръководят, съвсем не са толкова различни. Нещо повече - нищо не би се променило, ако двамата чудодейно си разменят позициите. Толкова много са приликите, че никой дори не би и забелязал.

И Тодор Батков, и Сашо Томов произтичат от едно и също котило. Представите им за живота са формирани от една централа, намираща се на улица „Позитано". Това, че единият е прилепнал към синия футболен по­люс, а другият кьм червения, е по-скоро вследствие на прагматични обсто­ятелства, а не на емоционално решение. Томов естествено е облекчен, за­щото в ЦСКА се чувства у дома си, но и Батков през годините овладя фразе­ологията на синьото пространство. И независимо от номенклатурната си закалка, въобще не се притеснява да прибягва до изрази, които по времето, когато беше типична комсомолска креатура, бяха с дисидентски оттенък.

И Томов, и Батков са изпечени манипулатори. Жонглират свободно с думите с пълната убеденост, че това им дава решително предимство пред поставения под тях плебс. Убедени са, че с лекота могат да изкарат черното бяло, без това да бъде оспорено от масата хора, която ги слуша. Умеят да сугестират аудиторията, така че накрая да остане убеждението, че без тях Левски и ЦСКА дори няма да съществуват.

Не може да се отрече, че са получили най-добрата школовка. Тяхната любима партия 45 години убеждаваше хората, че живеят в рая, а всъщност ги бе приковала към ада на собствената им нищета. Те гледат на себе си като родени водачи. Там, откъдето идват, са овладели до съвършенство изкуството да говориш много и да не казваш нищо. Колко многочасови доклади са изслушали на различните партийни форуми. И трябва да им се признае, че са били добри ученици. Демагогията им е станала втора природа!

Томов и Батков принадлежат към групата на втория, обслужващия ешелон на партията. Ако не бяха настъпили промените през 1989 година, двамата щяха да вървят нагоре по партийната пъртина, докъдето им позволят. Излизайки от схемата, с придобития потенциал на изпечени манипулатори хоризонтът пред тях става необятен. Но без покровителството на майката закрилница и двамата са минали през трудни периоди. Партийната закалка обаче винаги ги е държала на повърхността.

Сашо Томов има далеч по-голям опит в партийното строителство. В едни далечни времена той беше един от най-важните хора в държавата, но свръхамбицията му го подведе и това го превърна в политически аутсайдер. Преценката му за бъдещето се оказа неточна, партията, която той се опита да промени, се оказа достатъчно резистентна към всякакви външни и вътрешни врагове. И се наложи да смени попрището, защото човек с толко­ва широк хоризонт на възможностите трудно би се примирил с анонимно съществуване.

Моментът дойде през 2007 година, когато могъщият Васил Божков реши, че животът му ще бъде по-приятен без ангажиментите към великия армейски клуб. И Томов се възползва от шанса.   Историята с Батков е много по-лю­бопитна. 1989 година го заварва твърде далеч от централната власт, трябват му поне още 5 години, за да се по­катери по неумолимата партийна стълбица.

Промените обаче не се интересуват от неговите лични копнежии амбиции. Място за сантименти няма, партията е в режим на оцеляване и не може да се погрижи за разни комсомолчета като него. И той трябва да намери приложение за наученото в новата ситуация. Безмерната амбиция му предоставя този шанс едва в края на миналия век, когато става част от футболен клуб Левски в позицията на адвокат на бизнесмена Михаил Чорни. Пет години по-късно Батков придобива мажоритарния пакет в една странна на пръв поглед сделка.

Днес е популярен поне колкото партийния лидер Станишев благодарение на социалния статут на футболния клуб, който притежава.

Двамата ръководят партийно-идеологически. И Томов, и Батков щяха да са идеални ръководители, само че ако средата беше друга. Не, че и сега не се справят, но определено в условията на пазарна икономика е много по- сложно отколкото на техните предшественици. На края на месеца определен брой хора ги питат кога ще вземаме заплати, а изкарването на пари не се учи в партийните школи. Тук вече се налага висш пилотаж, защото и двата клуба са като продънени бурета. Отгоре влиза твърде малко, а отдолу течът е пълноводен. Тежка ситуация, която изисква извънредни умения.

Този подход обаче няма как да не води и до трудни моменти. Такива, в които оцеляването е поставено на кар­та. Когато не си научен да харчиш толкова, колкото си спечелил, възникват и сериозни усложнения. Но това е всичко, което могат да предложат хора като Батков и Томов на Левски и ЦСКА. Другото противоречи на собствения им интерес.   Те не могат да превърнат отборите в работещи икономически предприятия, а дори и този шанс да им изпадне от небето, както стана с Батков през 2006 година, не знаят и как да се възползват. А и не искат! За тях Левски и ЦСКА са само две велики обществени институции, а те двамата са горе на върха на пирамидата. Бидейки в тази роля, те консумират всички активи от реализацията си. Всеки ден са в медиите, всяка тяхна дума се повтаря многократно. Те са сред най-важните членове на обществото. Получили са това, което партията можеше и да не им даде. Няма как да не са щастливи и доволни.

Скандалното е, че Левски и ЦСКА нямат никакви шансове за развитие като модерни клубове при тези методи на управление. Огромна издръжка, никакъв резултат! Не случайно в Разград нещата вървят по-добре при съвсем друг модел. Така става в Ловеч и в Пловдив. Могат да тръгнат дори в Бургас и във Варна. В ЦСКА и Левски никога! С идеологическа фразеология модерен футбол няма как да се направи. Не, че Батков и Томов не са умни и интелигентни, просто интересите им се разминават с тези на техните два клуба. Двата големи отбора на България са в ролята на обречени на вегетация.

Днес Левски и ЦСКА излизат в мач, който всички наричаме вечното дерби. Всъщност битката на терена е като между две фракции на една и съща организация. Иначе на пръв поглед различията в двата противоположни сек­тора си остават фундаментални, но между техните управници никакви.