"Нека ви разкажа защо обичам тази игра" - изповедта на Патрис Евра

Бившият футболист на Манчестър Юнайтед и Ювентус - Патрис Евра, който наскоро обяви, че слага край на кариерата си, публикува емоционална изповед в специализирания сайт "The players tribune". 38-годишният французин от сенегалски произход говори за тежкото си детство и първите си стъпки във футбола. Евра разкрива и любопитна реч на Сър Алекс Фъргюсън преди финала в Шампионска лига през 2008 в Москва.

Изявлението му носи заглавието "Нека ви разкажа защо обичам тази игра".

"Нямах нищо. Ние нямахме нищо. Но живеех така, сякаш имах всичко. Ако трябва да кажа една тайна за живота ми, това би била тя. Всеки може да е щастлив - всеки може да обича тази игра. Без този начин на мислене, приятелю, не бих седял тук в момента като един вече бивш ляв бек, играл за Франция, Ювентус и Манчестър Юнайтед. Можех все още да стоя пред магазините в Париж и да прося пари, за да си купя сандвич. Не се шегувам. Когато израснах в Лез Юли, живеех с родителите си и някои от моите братя и сестри. Имам 24 от тях, това също не е майтап. Така че бяхме дузина хора в една къща. Баща ми работеше като посланик. Това ни доведе до Лез Юли, иначе съм роден в Сенегал. Но когато бях на 10 години, баща ми се разведе с майка ми. Той взе дивана, телевизора, дори и столовете. Все още го обичам ужасно много, но ситуацията, в която ни остави, беше тежка. Делях матрак с двама от братята ми, а един от тях трябваше да лежи по противоположен начин, за да можем да се хванем всички. Когато храната станеше готова, трябваше да бягаш, за да си сигурен, че ще получиш своята порция. Някои от братята и сестрите ми започнаха работа, за да помагат на семейството, но след това се изнесоха да живеят с партньорите си. Накрая бяхме само аз, майка ми и по-малката ми сестра. Тогава започнах да излизам по улиците. Мразя, когато хората използват думата "гангстер". Когато израстваш в район с много престрелки и случайни убийства, не ми пука кой си, правиш всичко възможно, за да оцелееш. Така че се биех много. Крадях храна, дрехи, видео игри. Стоях пред магазините и просех пари.

Казвах: "Господине, имате ли няколко франка?" А хората ми отговаряха: "Разкарай се, да не мислиш, че парите падат от небето?"

Това беше детството ми. Това беше Лез Юли. Но слушайте: бях щастлив. Винаги бях щастлив.

Знам, че някои от вас са гледали видеата ми в инстаграм, където правя откачени неща и накрая казвам "Обичам тази игра!" За мен това всъщност значи "Обичам този живот", а видеата са моят начин да споделя радостта си с останалите хора. Но не реших да ги правя, когато станах богат и известен. Ако ме бяхте посетили в дома ми в Лез Юли, щяхте да видите да правя същите неща - да танцувам, да пея, да нося костюми и перуки и да се шегувам със сестрите си. Обичах да ги разсмивам. Сега, като ми видят някое от видеата, казват: "Боже, спомням си, че правеше това, когато беше 5-годишен."

Източник: Instagram / Patrice Evra

Как съм бил толкова щастлив с толкова малко? Заради майка ми. Виждах колко много работи, за да ни издържа и осъзнавах, че нямам никакво право да мрънкам за нищо. Освен това, какъв е смисълът? Защо да не сме позитивни? Ако вярваш, че нещо хубаво ще ти се случи, то ще се случи.Нека ви дам пример. На първия ми учебен ден трябваше да разкажем пред съучениците какви искаме да станем. Много от тях написаха, че искат да станат адвокати или доктори. Аз написах "футболист".

Тогава учителката ме попита пред целия клас: "Патрис, наистина ли мислиш, че от 300 деца, ти ще си този, който ще успее да стане футболист?"  Аз отговорих: "Да." Всички започнаха да се смеят.

Източник: LAP.bg

Много години смятах, че учителката ми е права. Играех на прилично ниво, но не получавах оферти за договор. Но през 1998 година, когато бях на 17, играех на закрит турнир с мои приятели, когато дойде един човек и ме попита дали искам да отида на проби в Торино. Единственото, което знаех за него е, че е собственик на ресторант в Париж, затова си помислих: "Трябва ли да му имам доверие?" Реших да се съглася. Каза, че ще се обади на другия ден.

Прибрах се вкъщи, мислейки, че никога няма да ми се обади. На следващия ден той звънна. Отидох в Торино с него. В крайна сметка клубът не ми предложи договор. Но един от хората, който беше на пробите, беше директор на третодивизионния сицилиански клуб Марсала и ме попита дали искам да се присъединя към отбора му. Съгласих се.  

Върнах се до Париж с мисълта, че този малък отбор е вратата ми към рая. Трябваше да се запозная с новите си съотборници, които тренираха в някакво село в северната част на Италия. Никога преди това не бях пътувал сам в чужбина. Не говорех италиански. Напуснах дома си с парче хартия, на която пишеше номера на домашния ми телефон. Отидох с влак до Милано, от където трябваше да хвана друг влак, с който да стигна до въпросното село. На гарата в Милано видях един от онези големи екрани, на които буквите постоянно се сменят. Погледнах към него, после погледнах билета си. Къде е влакът ми?

Изведнъж един непознат човек се приближи до мен. Единственото, което можа да кажа за него е, че беше от Сенегал и беше сляп с едното око. Каза ми: "Хей, как си братко? Изглеждаш изгубен, изглеждаш тъжен." Отговорих му: "Да, не знам къде трябва да отида." Показах му билета си. Той каза: "Влакът ти замина преди 1 час."

Уау....

Показах му телефонния номер. Той звънна, майка ми вдигна. Когато разбра, че съм си изпуснал влака и съм на гарата с непознат, откачи. Каза: " Качи го на влака обратно за Париж!" Непознатият беше като ангел. "Не се притеснявай, " каза той на майка ми. "Утре ще го кача на правилния влак." Заведе ме в дома си. Даде ми храна и ми даде да спя на земята, заедно с още 8 непознати. В 6 сутринта ме събуди и ме придружи до гарата. До ден днешен не знам кой беше този човек, но благодарностите ми към него не са достатъчни. Най-накрая бях на правилния влак. Но нямах идея кога трябва да сляза. Знаех само името на гарата, защото "ангелът" ми я беше записал. Така че на всяка спирка питах хората: "Тук ли е?"

След известно време останахме само аз и три монахини. В крайна сметка слязох на правилното място. Поогледах се наоколо. Какво виждах? Абсолютно нищо. Само вятърът.

Казах си: "Добре, сега съм напълно изгубен. Нито телефон, нито ангел, нито монахини. Как ще се измъкна от тази ситуация?" Реших да почакам за помощ. Минаха 5, 10 минути... половин час... един час... два часа... никой не се появи. Започваше да се стъмва. Минаха 6 часа. Най-накрая видях светлини от кола. Беше директор от клуба. "Много се извинявам, помислихме, че си изпуснал влака," каза той. Заведе ме до хотела, в който беше отбора. Получих анцуг и бутонки. Огледах се в огледалото и просто си казах: "Боже мой!" Бях най-щастливото момче на света. След което звъннах на майка ми. "Мамо, можеш ли да повярваш? Сервират ни храна. Стоим тук и ядем храна с три вида прибори."

Тя се разплака. Никога няма да забравя първия си ден в Сицилия. Тъкмо бях пристигнал, когато едно дете с баща си започна да ме сочи и поиска да се снима с мен.

Аз си казах: "Какво? Дори не съм изиграл един мач, а тези хора вече знаят кой съм?" Попитах го защо иска да се снима с мен. Детето отвърна: "Защото не сме виждали чернокож досега."

Уау...Добре дошли в Сицилия.

Съотборниците ми също бяха изненадани да ме видят. Бях единственият чернокож играч. Имаше толкова неща там, които хората не разбираха за черните, но това беше по-скоро невежество, отколкото расизъм. Всъщност, сицилианците бяха много щедри. Можех да се разхождам по улицата и те просто да ме поканят в дома си за вечеря. Казваха ми: "Ти си един от нас." Лошите неща идваха, когато играех на пътя. Хората издаваха маймунски звуци, дъвчеха банани. Беше наистина трудно. Но аз съм от Лез Юли, силен съм. Това само ме изстреля нагоре.

След година се присъединих към Монца в Серия "Б", следващият сезон пък отидох да играя в Ница във Френската Лига 2. По онова време бях нападател, но когато нашият ляв бек се контузи, треньорът Сандро Салвиони ме сложи на тази позиция. Казах му "Не можеш да правиш това! Аз съм нападател!" Проблемът ми беше, че играех добре. Един ден Салвиони ми каза: "Знаеш ли защо си толкова добър на тази позиция? Защото мразиш да играеш там."

Беше прав. Атакувах като луд, защото исках да покажа на всички, че съм нападател. На следващата година бяхме промотирани. Подписах с Монако, един от най-големите клубове във Франция. Получих първата си голяма заплата. Купих къща на майка ми.

Но все още трябваше да се изправя пред много предизвикателства. Хората говорят за достигането ни до финала на Шампионската Лига през 2004 година, но най-лудата част в Монако дойде след като изиграх мач за младежкия национален отбор на Франция до 21 години. Един от опонентите ме настъпи по крака и ме контузи сериозно. В болницата казах на треньора на Монако Дидие Дешан "Много ме боли, не мога да играя, дори не мога да стъпвам."

Но отборът се нуждаеше от мен, така че докторът направи всичко по силите си, за да спре болката. Нищо не помогна. Накрая някой просто предложи да се действа по старомодния начин и да ми сложат пиле на контузеното място. Знаете, аз съм широкоскроен човек. Отидох до местния месар и поисках да ми даде много тънко парче пилешко месо. След като му казах за какво ще го ползвам, той много се смя. Прибрах се вкъщи с пилето и поръчах нови бутонки. Едната размер 42.5, а другата - 44. В продължение на 4 месеца играех с пиле в обувката.

Пилето ми даде възможност да играя толкова добре, че през януари 2006 година подписах с Манчестър Юнайтед. Може би си спомняте, че направих дебюта си в мача с Манчестър Сити. Голямо дерби. Мачът започна в 12.45 часа, което беше необичайно за мен като французин. Не съм по традиционните закуски, така че не знаех какво да ям, за да се приготвя. Отидох за паста и боб. Разболях се. Повръщах. Отидох в стаята си, чудейки се какво да правя. "Дали трябва да кажа на Фъргюсън, че съм болен и че не мога да играя? Не, Патрис, ще изглеждаш уплашен. Трябва да играеш!"

Източник: GettyImages

В автобуса до стадиона се чувствах замаян. Беше слънчево, беше горещо. В Манчестър! Хайде ... Скочих за топката с Тревър Синклер и БУМ! Лакът в лицето ми. Кръв навсякъде. Нали знаете карикатурите, в които имате балонче, в което пише какво мислите? Балончето ми казваше: О, Боже, тези момчета са толкова бързи, толкова силни. В Монте Карло беше толкова хубаво...

На полувремето губехме с 2:0, Фъргюсън крещеше. "А ти, Патрис, това ти беше достатъчно! Сега ще седнеш и ще гледаш, защото трябва да се научиш на английски футбол!" Накрая паднахме с 3:1.

Няколко месеца по-късно отборът на Франция обяви състава си за Световното през 2006 година. Съотборниците ми Луис Саа и Микаел Силвестър бяха в него, но не и аз. Този път бях бесен. Прекарах цялото лято във фитнеса и гледах съотборниците си как достигат до финала. Финалът! Представете си! Знаех, че трябваше да съм там. Сериозен съм, исках да унищожа всичко, тренирах като луд. Дори не си взех почивка.

Не разбрах какво е нужно да играя за Юнайтед. Мислех, че съм този голям играч, но Юнайтед е по-голям от всичко. Можете да играете мач за купата срещу петодивизионен клуб и 76 000 души ще дойдат да гледат. В Монако щяхме да играем пред 6000 души. Когато се върнах в Юнайтед за предсезонната подготовка, бях по-силен и по-бърз от всякога. И след това... бях неудържим. Ето защо казвам, че мачът със Сити беше моята връхна точка в Юнайтед. Имах нужда от това преживяване. Това ме накара да осъзная, че трябва да работиш усърдно. Мисля, че в Юнайтед открих своята личност.

Нека обясня.

Ако влезете в нашата съблекалня преди мач, ще кажете: "Това не е възможно." Танцуваме и пеем. Аз съм DJ-ят, който пуска рок, рап, R&B. Ако Фъргюсън влезе - ще каже: "Каква е тази музика, по дяволите?" - бих му пуснал нещо на Синатра. Голям купон беше. Но когато дойде време за игра и шефът прочисти гърлото си, сякаш някой натисна превключвател. Музиката спира. Говоренето спира. Ставаме воини, готови да умрем един за друг. Трансформацията беше невероятна. Това беше характерът и професионализмът, който имаше в Юнайтед. Забавлявахме се, но когато дойде време за работа, работихме. И това беше моето ДНК, 100%. Ето защо се свързах с клуба. В един момент, всъщност, посветих толкова много време на Юнайтед, че това се отрази на семейството ми. Мислех си, "Уау, може би отивам твърде далеч." Знаете знамето, което феновете разнасят - "ЮНАЙТЕД, ДЕЦА, ЖЕНА", в тази последователност е написано.

Смешно е, но наистина, това се изисква, за да успееш в Юнайтед. Когато играеш в този отбор, имаш много отговорности. Например, първото нещо, което направих, когато пристигнах в отбора, беше да купя няколко DVD-та и да науча историята на клуба.

Напускането ми през 2014 година, беше едно от най-трудните ми решения. Друг път ще разкажа за това.

Източник: GettyImages

Но след като взех решението да си тръгна от Манчестър, съм толкова щастлив, че се присъединих към Ювентус. Моите 18 месеца в Юве ме накараха да се чувствам сякаш в Юнайтед съм бил на почивка. Бягахме толкова много. Веднъж поведохме в лигата с 15 точки, но загубихме от Торино и на следващия ден на тренировъчното игрище имахме чувството, че някой е починал. Спомням си, че на една тренировка Клаудио Маркизио повърна и трябваше да спре. Когато тренировката приключи и всички напуснаха терена, треньорите му казаха: "Не, не, трябва да довършиш това, което правеше." Човекът беше болен, но го направи. Това беше Ювентус.

Източник: GettyImages

Но Юнайтед, момчета, Юнайтед е различен. Юнайтед е просто...

Сега, когато съм на 38, чувствам, че е време да се пенсионирам. Единствената ми цел е да бъда най-добрият човек, който мога да бъда. Може би не трябва да казвам това, но отворих два приюта в Сенегал, които дадоха възможност на повече от 400 деца да се хранят добре и да ходят на училище. Това е най-голямото постижение в моята кариера. Ще продължа с моите видеоклипове и "Обичам тази игра", защото искам да споделя щастието си с вас. Не мога да обясня колко благодарен се чувствам, когато някой ми каже: "О, Патрис, загубих баща си, но след като гледах един от твоите видеоклипове, това ме накара да се усмихна."

Което ме подсеща за пандата. В някои от видеоклиповете се разхождам с панда или съм облечен като такава. Танцувам или пея, и след това казвам: "Бъди като панда! Аз съм черен, бял, азиатец и съм пухкав. НЕ на расизма!" Това е силно послание. Надявам се пандата да накара хората да разберат, че всички сме едни и същи, че всички трябва да се опитаме да направим света по-добро място. Не съдете хората по теглото им, цвета на кожата, косата или очите им. Всички сме хора, всички сме братя и сестри. Ние сме едно голямо семейство. Пандата ми напомня на реч, която Фъргюсън ни изнесе преди финала на Шампионската лига срещу Челси в Москва през 2008 година. Бяхме в съблекалнята, когато влезе шефът. Както обикновено, музиката спря. Тогава Фъргюсън каза: "Вече спечелих."

Тогава се спогледахме. "Вече спечелих. Дори няма нужда да играем този мач."

"За какво говори, мачът дори не е започнал."

След това Фъргюсън се обърна към мен: "Вижте Патрис. Той има 24 братя и сестри. Представете си колко труд е положила майка му за да сложи храна на масата." После погледна Уейн Рууни: "Погледнете Уейн Рууни. Израснал е в един от най-тежките райони на Ливърпул." А след това се обърна към Парк Джи Сун. "Той дойде чак от Южна Корея." 

Ние не бяхме просто футболен отбор - бяхме хора от всички краища на света, от всички видове култури, раси и религии. И сега бяхме там, заедно в съблекалнята в Москва, борейки се за обща кауза. Чрез футбола бяхме станали братя. "Това е моята победа!" Каза Фъргюсън. Всички ние настръхнахме. След това излязохме и спечелихме Шампионската Лига.

Това е Манчестър Юнайтед.

Ето защо обичам тази игра.

Патрис Евра сложи край на кариерата си

Ще става треньор