Николай Пешалов: В Хърватия уважават спортистите, връщам се там

- Г-н Пешалов, медиите в България и Хърватия гръмнаха новината, че сте в затруднено финансово положение и продавате мeдалите си.
- Нищо не продавам, само купувам. Живея си добре.

- Каква е причината за тези слухове?
- Тръгнаха от Хърватия и после всеки си прибави по нещо. От мухата стана не слон, а мамут (смее се). Обаждат ми се и ме питат: "Наистина ли няма какво да ядеш? Отговарям им "Събирам си трохите от вчера".

- Какъв е животът ви сега?
- Готвех се за олимпиадата в Пекин, но за съжаление започна едно отлепване на сухожилия на рамото ми. Малко преди Игрите приключих със спортната си кариера. Просто преди тренирах, а сега не. Това е единствената разлика в ежедневието ми. Всичко в семейството ми е наред.

- Контузията окончателно ли ви извади от щангите като състезател?
- Годините ми не са малко. Травмата отшумя. Не стигнах до операция. Приключих, за да не се стигне до нещо сериозно.

- Как мислите, че щяхте да се представите в Пекин?
- Можех да объркам плановете на доста хора. Като знам сега резултатите, смятам, че нямаше да ми е много трудно да вляза в тройката.

- Къде се готвехте за Пекин?
- В София, самостоятелно. Това щеше да е третата ми олимпиада, за която се подготвям сам.

- А защо?
- Децата учат в България и ми е по-добре да съм при семейството. След толкова години в залата не считам, че има човек, който да ми каже повече за щангите от това, което аз знам. Искам, ако нещата се объркат, аз да съм си крив.

- Само допингът ли свлече на дъното българската тежка атлетика?
- Не. Целта на политиката на страната е да срине спорта. Не знам защо се прави, но се вижда ясно, че затъваме. Цари анархия и всеки дърпа конците към себе си.

- Как е в Хърватия?
- Условията за спорт са по-добри. Отпускат се пари. Базите са на светлинни години от нашите. Тук, извинете ме за израза, залите са кочини. Всичко се руши, никой не го поддържа. Смятат, че като вземат две кофи латекс и боядисат залата, ремонтът е готов. Стандартът в Хърватия е по-висок. Войната със Сърбия ги дръпна малко назад, но уважават много повече спортистите си.

- Вие обаче не се установихте окончателно там. Защо?
- Камъкът си тежи на мястото. Но като гледам накъде отиват нещата, ще замина.

- Може ли да се каже, че имате две родини?
- Имам дом тук и собствен в Хърватия. Реално там ме уважават повече. Тук безработицата, високите цени озлобиха хората. Всеки ти гледа в паницата. Станахме егоисти. Мисля, че там ще ми е по-добре.

- Колко време се лутате между решението къде окончателно да "акостирате"?
- Само чаках. Според техните закони не можех да съм наставник и състезател едновременно. Трябваше да мине олимпиадата и да вземат решение да се отпусне треньорски щат. В момента наистина не работя, но съвсем скоро заминавам за Хърватия. Ще подпиша договор като треньор на юношеския национален отбор. Засега децата учат тук. Лятото може всички да сме там. Ще видим, когато му дойде времето.

- Къде е домът ви в Хърватия?
- В Сплит, на морето. Град с вековни традиции. Дадоха ми жилището за олимпийското злато. Подписах договор с право на откупуване. Къщата е моя. Аз я обзаведох.

- Говори се, че сте на голяма почит там. В какво се изразява?
- Само ще ви кажа, че 100 000 души дойдоха на посрещането ми от Сидни.

- Какъв спомен пазите за всеки от четирите си олимпийски медала?
- За първия медал бяхме на подготовка два месеца в Унгария. Забиха ни в едни царевици. Жив човек не можеш да видиш. Бяха сложили подиумите и щангите в една стругарна. От там отпътувахме директно за Барселона. Второто отличие мина след лагери по София и Шумен. Естествено, златният ми е най-ценен. След него усещаш, че спортът вече не ти е интересен. Няма какво повече да гониш. За Атина тръгнах като на майтап. Навиха ме.

- Като вдигахте за Хърватия, изпитвахте ли носталгия по България?
- О, това наистина е много тежко...

- Голяма ли трансферна сума взе федерацията за вас?
- Отначало отидох в Хърватия като треньор. Подписах договор с немски клуб и като започнах да тренирам, видяха, че постиженията ми растат и ми предложиха да взема двойно поданство. За три месеца изкарах паспорт. В началото искаха голяма сума - 250 000 долара. После намалиха на 100 000 и накрая нашата федерация получи 50 000 долара за мен.

- Има ли нещо, за което да съжалявате?
- Не. След 28 години в залата се отървах от този спорт без тежки травми, които да останат за цял живот. Ако трябва да върна времето, ще го подредя по същия начин.

- Кой е най-близкият ви приятел от нашите щангисти?
- Нено Терзийски. Бяхме противници по време на спортната ни кариера. Сега е кръстник на децата ми.

- Разкажи ни за наследниците.
- Симеон е на 10 г. Синът тренира футбол в ЦСКА при Галин Иванов вече трета година. Дъщеря ми Виктория е на 15 г. и учи в спортното училище на клуба. Занимава се с акробатика.

- Какви съвети им давате?
- Гледам да са здрави. За спорта трябва да им идва отвътре. Насила не става. Единственото нещо, което съм им забранил, е, че в зала по щанги нямат място.

- Бихте ли се разделили изобщо с трофеите си?
- Никой не е казал "Дай да ти видим медала". Олимпийските стоят в сейф. Ако реално се погледне, по-добре би било да продам отличието и да купя на детето си едно жилище, отколкото то да събира само прах. От друга страна, тежко е да се разделиш с тях. Ни така, ни инак.

- Домакин ли сте?
- Нямам проблем. Мога да готвя, мога и да не готвя. В Хърватия предпочитам морските деликатеси, у нас родната кухня. В България обичам да вървя някъде из гората, далеч от хората. Там пък обикалям с яхта из островите. В Хърватия ходя около осем пъти в годината. За разлика от нас хората си направиха пътища. За пет години построиха 380 км магистрала, а ние за същото време не можем да направим 300 м улица.