В България има добри треньори

 -Г-н Джурович, баскетболната треньорската школа в Югославия е прословута. В този смисъл е малко учудващо, че човек като вас идва в България. Все пак разликата в нивото на шампионатите е явна. Какво искате да докажете в България за себе си?
- Искам да помогна. Имам достатъчно опит и смятам, че мога да бъда полезен. Може да се направи семинар за треньорите. Шефовете на Овергаз правят баскетболна академия и това е похвално. Познавам ги от срещи в Сърбия. Те ме помолиха да им помогна и аз ще го направя. Без пари, без нищо. Просто ще им помогна.

- Колко години стаж е нужно да има един треньор, за да погледна към поста на национален отбор?
- Да си национален треньор е хубава работа, но и много отговорна. В България със сигурност имате добри треньори, но няма такова голямо поле за изява както е в Сърбия, Гърция, Кипър и т.н. Става въпрос и за заплащането, разбира се.

-В Сърбия елитните треньори взимат по 15 000 евро на месец (в Партизан). Средното заплащане на наставниците по баскетбол е между 6 и 8 000 евро на месец. Средната заплата в Сърбия е 400-500 евро. Виждате разликата. Младите треньори се увличат по това да гонят резултати. Искат победи. По-малко работят в другите аспекти на играта - тактика, колектив, сработеност. Това е грешно. С младите трябва да работи индивидуално. При юношите и кадетите не трябва да се практикува зонова защита. При тях трябва да акцентира на моментите един на един, двама на двама, да владеят добре топката, да стрелят точно, как да пробиват. Един ден, след като вече стигнат до първия отбор, те ще се научат как да правят зонова преса, как да отиграват дадени положения тактически. Преди няколко дни наблюдавах в залата на ЦСКА една млада треньорка по баскетбол, която проведе отлична тренировка.                              
- Как успявате да мотивирате играчите. Каква е тайната?
- Има много различни начини. Добрият треньор трябва да бъде и добър психолог. Сега се сещам за една много интересна случка, с която бих могъл да илюстрирам отговора ми. Бях треньор на Задар и играхме в Загреб срещу Цибона. В състава на Цибона тогава бяха супер имена - Дражан Петрович, Ушич, Цветичанин, Накич, Кнего, Рапович, Вокичовичк и др. Всичките бяха национали. Можеха да ни бият с 20 точки, бяха много добри. Играем трети мач, защото серията бе 1:1 победи. В залата имаше около 13 000 зрители. Страхотна атмосфера, просто да играеш. Три дни преди този мач те биха с 23 точки Жалгирис със Сабонас, Кортинайтис, Хомичус - невероятни играчи, и спечелиха шампионската купа (срещата е в Будапеща на неутрален терен). Цибона бяха уникални - 26 мача в шампионата на Югославия, 26 победи. Ние обаче ги бихме. Подготвих играчите фантастично. Докато Цибона играеше финал с Жалгирис, ние играхме футбол. По време на първото полувреме най-добрият ми реализатор Попович не вкара нито един кош, записа нула. Попович имаше три деца - на 3, 2 и 1 години. Тогава на почивката му казах: "Ей, Попович, какво ще кажеш на децата си един ден. Играл си финал срещу Дражан Петрович и не си вкарал точка. Това ли ще им кажеш, а? Ти си мишка!Ти си нищо, жалък си!Разбираш ли това..." През второто полувреме той вкара 8 тройки, а общо записа 35 точки. Жегнах го. Провокирах го и той изригна. Ако му бях казал: "Няма проблем, днес явно не ти върви. Не се отчайвай..." Сигурно щеше да продължи да бъде незабележим. Успях да го накарам да се раздаде. Докоснах сърцето му и той показа най-доброто от себе си. Има и много други подобни моменти, но това мисля, че е нагледен пример за това колко малко е нужно, за да провокираш един играч да се покаже в най-добрата си светлина.